120 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА АТАНАС ДАЛЧЕВ

             АТАНАС ДАЛЧЕВ. „ВЕЧЕР“

              Дора Колева

     Отделното стихотворение в поезията на Атанас Далчев е самостоятелно художествено битие и в същото време  активно взаимодейства с лирическата атмосфера, със смисловите полета на други стихотворения. Отразяващо светогледа на поета, постоянните му лайтмотиви и идеи, присъщите му организиращи принципи, то участва в изграждането на единния и цялостен контекст на Далчевата лирика.

     Две основни начала съставляват същността на Далчевия художествен свят и определят неговия драматичен характер – съзнанието за човешката самотност, за ограничеността на човешките възможности във времето и в пространството и страстният порив по сливане с другите, по естествената пълнота и непосредствената радост от битието. В този художествен свят, чийто обединяващ център е сложният вътрешен живот на поета, имат своето закономерно място стихотворения като „Повест“(1925) и „Дяволско“(1927), но и стихотворения като „Пролетна нощ“(1926), „Лес“(1927), „Молитва“(1927). Създавани в един и същ период, редувайки се във времето, те доказват двойствеността на поетическото светоусещане.

     Стихотворението „Вечер“(1930) е представително в този смисъл, че съвместява двете същностни начала в Далчевата лирика. И подобно на всеки текст в нея то се отличава с многопластова семантика и целенасочено структурно изграждане.

     Заглавието на стихотворението създава очакване за пейзаж, но в самото начало на текста пряко е назован субектът на речта, изходната отправна точка на поетическия свят: „Аз бродя…“  Този структурно и интонационно акцентиран субект настройва за изповедност, за лично преживяване на времето.

     Началният стих внася темата за самотата. Лайтмотивна за поезията на Далчев, тя всеки път намира  оригинално художествено решение. В случая състоянието на самотност се изразява чрез пространствената неподвижност, въпреки привидното движение: „Аз бродя сам из улицата“. Всяка дума в този текст носи семантиката на затвореност и изолираност.  „Бродя“ включва в себе си изходната и завършващата точка на пространството; това е движение, което не води никъде и към никого. Смисълът на тази дума отеква в „сам“ – намираща се в центъра на изречението, при това подчертана с метрично ударение, а граматичната форма на „улицата“, нейното единствено число и членуваност затвърдяват представата за пространствена ограниченост. Тъй като не се извършва движение, улицата не се реализира като път, а като място, където остро се чувства  липсата на отзивчивост и съпричастност.

     Настроението на меланхолност, на самотно бродене без цел и посока е основанието, поради което субектът се вглежда във вечерта навън. Доловил там някакво вътрешно родство, той се съсредоточава в себе си:

                                           Бавно

        зад покривите като тях червена 
        догаря нейде вечерта на запад.
        И вперил поглед в нея, аз си спомням.

   Същата лирическа ситуация се повтаря и в късния фрагмент: „Гледах и не знаех – гледам ли или си спомням.“

     В представянето на възприятието като усложнено от съпровождащото го минало Далчев следва Бергсоновата концепция за дуалистичната природа на времето, за съществуването му като нещо общо и абстрактно и като „продължителност“, „траене“, като субективно психологическо и единствено конкретно време, проявяващо се най-ярко в дейността на паметта, в нейната „спонтанна активност“. Прокарвайки мост между сега и  преживяното някога, паметта творчески осмисля и преобразява миналото.

     Поел тъгата на догарящата вечер, човекът изпитва носталгичен копнеж по друг облик на битието, по други изживявания, разрушаващи досегашната статика. „Вперил поглед“ във вечерта, той всъщност се вглежда в дълбините на паметта си, където са съхранени прекрасни по своята пълнота и многостранност мигновения. Променената лирическа позиция: „аз си спомням“ определя основния план, в който се възприемат двете последователно предадени картини от Неапол и от Париж. Тяхното съдържание е включено в потока на лирическите преживявания, обвеяно е от тях, затова изображението е своего рода онагледяване на онова, което става в душата на субекта. Те са жив образ на паметта, но и на копнежа.

     Антитезно на самотата и статиката в изходната ситуация, картините на спомена са наситени с действие, с атмосфера на пълноценно живеене и празнично ликуване:

         Тя в този час гори и над Неапол.

         На зданията най-горните прозорци

         запалени от нея ярко греят.

         Светлее цял Неаполският залив.

         Като трева, полюшната от вятър,

         зелените вълни се носят кротко

         и в шумното задимено пристанище,

         тъй както стадо привечер, мучат

         и се завръщат параходи.

      Идващи едно след друго, възприятията рисуват широка картина, в която осезаеми, пространствено локализирани, нещата имат свое конкретно присъствие и действие, свое индивидуално лице, отличаващо ги едно от друго, и все пак са свързани помежду си в хармонично единство, пронизани са от светлината на горящата вечер, обединени са от стремителния пулсиращ ток на цялото. Ценността на живота в цялата му сетивна прелест, в неговата плавност и преливност характеризира светоусещането в тази словесна живопис.  Изреждането, повествователната интонация създават ефект на забавеност, в която звучи радостната наслада от съзерцанието. Мажорната колористична гама: „ярко греят“, „светлее“, „зелените вълни“ настройва към вслушване и вглеждане в детайлите, съставляващи пълнозвучието на живота. Словото също съответства на простотата на изображението. Всекидневно, на места прозаично, то изтъква конкретно-сетивното значение на нещата. Далчев е поет, който в избора на поетически тропи се интересува предимно от смисловата обемност на образа, но тук в съгласие с настроението, с цялостния изобразителен план се стреми да постигне неговата нагледност и художествена пластика.

      Картината от Париж подхваща  и  развива  същата жизнеутвърждаваща тема. И тук рисунъкът, перспективата създават впечатление за движение и отворено пространство. Доминиращо място имат слуховите възприятия – „Една тръба звучи призивно, страстно“ – и тези мощни акорди на медния инструмент определят тоналността, в която се разгръща цялата сцена. Тук дори свечеряването е представено като момент от призивната, страстна страна на живота: „и сякаш, призован от нея, мракът / над белите алеи слиза леко“. Във връзка с мотива „страст“ активизират присъствието си традиционни поетически думи; представата за „възторжената песен на медта“ се внушава чрез детската отзивчивост към чудесното: „слушат във прехлас и нежна радост“.

     Въодушевлението в двете симетрично изградени картини достига най-високия си градус в идеята за човешкото единение, в прославата на мъдрата простота на живота:

          І. Стоят на кея хора с пъстри дрехи
             и с благослов изпращат този ден,
             тъй пълно изживян и тъй безгрижен.

         ІІ. От портите, разтворени широко,
              излизат хора весели и шумни –

     Обединяваща визираните две различни места, идеята за пълно изживения ден е онова допълващо, внесено от субекта в процеса на спомнянето. „Вперил поглед“ в догарящата вечер, той всъщност се съсредоточава в собствените си дълбини, където са наслоени спомени от визуално преживяното, но и образи представи, дошли от света на културата. Чувствителността към залеза и мечтата за пълнокръвен живот може да са актуализирали в съзнанието му и спомена за хората, чиято реалност предчувства героят на Достоевски от разказа „Сънят на смешния човек“: „Обичаха вечер, преди да легнат, да пеят в стройни и съгласувани хорове. В тия песни се предаваха всички усещания, които им беше предоставил отминаващият ден, славеха го и се прощаваха с него. Прославяха природата, земята, морето, горите. (…) Това беше една влюбеност в ближния, всеобща, всецяло.“

     Поради повторението на един и същ душевен импулс, картините на спомена се характеризират със сходно строфично построяване –динамичният, интонационно повишен план рязко, контрастно се сменя от избликващия горестен стон в заключителния стих-рефрен:

          но мене там сега ме няма вече

          но мен сред тях сега ме няма вече

     Всичко, което субектът е видял и преживял, навярно и сега е така тържествено спокойно и прелестно, без да изпитва жал, без да подозира дори, че него там го няма вече. Навярно някой друг съзерцава този живот, но дали той така трепетно усеща неговия смисъл и неговата ценност. Възниква идеята за повторимостта и в същото време за неповторимостта на нещата във времето и в пространството.

     След двете отстъпления поетическата тема, вече обогатена, се връща към драматизма на началната част, защото именно в сегашното се разбира нещо важно за света и човека; според Мартин Бубер, „същността се преживява в сегашното“. И ако връщането от миналото в сега след всяка строфа ражда равносметка, която има по-частно значение, изводът в поантата се отнася не само до конкретното състояние, до днешния догарящ ден, а дава много по-разгърната перспектива на сюжетното развитие. Преходът от аз към ние отразява търсенето и оформянето на лирически обобщена форма на някаква универсална субективност:

          Защо не можем наведнъж да бъдем

          и тук, и там – навсякъде, където

          могъщо и безкрайно бий животът?

          Ний непрестанно мрем и бавно чезнем

          веднъж от туй место, подир от друго,

          докле изчезнем най-подир съвсем.

    Изказването на екзистенциалната идея във формата на прояснена словесна формула е белег на стила и на други Далчеви стихотворения, обусловен от философската насоченост на неговата поезия ( „Метафизичен сонет“, „Нейде в Русия“). При цялата си строгост и премереност речта в поантата не звучи като хладен извод, а в същността си е приглушено страстна, дълбоко лирична, изразяваща жаждата по безграничната цялост на битието и горчивото съзнание за границите, които поставят тялото, времето и пространството. Екзистенциалният извод в крайна сметка е онова самооткровение на някаква цялостна реалност, която се извисява (като нещо трето) над противоположността между възприемащия субект и възприемания обект. Вечерта е преминала през сложния емоционално-мисловен апарат на творческия субект, през неговото виждане – с „окото на тялото“ и с „окото на духа“ – оттук и очарованието на съкровеноинтимното, с което въздейства философската идея. Сплетена с делнично предметното, природното и сегашното, тя се надстроява над него, съсъществува с него. Димитър Аврамов отбелязва текстова близост между това стихотворение на Далчев и пасаж в изучавания от поета труд на Николай Лоски „Обосноваване на интуитивизма“, която се отнася именно до идеята за граничност. Но в стихотворението все пак са важни и вълнуващи не толкова самите мисли, колкото цялостният образ на лирическия субект, драматизмът и напрежението на духа, с които изживява изначалната обреченост на човека на граници, на фрагментарност. Самият процес срещу границите вече е израз на активно отношение към живота, на стремеж към разширяване на границите.

      Творбата свидетелства за пътя на философското обобщение в поезията на Далчев, което се ражда от сензитивното и емоционалното преживяване на битието, а не от общофилософските размисли. Философ по образование, Далчев е поет по призвание. И в конкретното стихотворение смисълът не се заключва в пряко изказания извод, а просветва и в пораждащите се нови художествени значения. Паралелизмът между констатацията от заключителната част: „ний непрестанно мрем и бавно чезнем“ и образът от въвеждащата част: „бавно  / догаря нейде вечерта на запад“ цели сближаването между човешкото и природното, между човешкия жребий и угасването на деня. На тази основа израства идеята, че умирането, бавното чезнене е един от същностните закони на битието и ние трябва да се научим да го приемаме със спокойна примиреност.

     Силното дарование на поета се проявява в намирането на най-верния ритмичен, словесен и интонационен ключ за художествено въплъщаване на идейното съдържание. Стихотворението е написано в петстъпен ямб, който според думите на Далчев, е един от размерите с най-големи възможности. Обединяващ говорното и мелодичното начало, той е особено присъщ за елегията. Метричният анализ на творбата показва, че стиховете, в които чувството е скръбно, се отличават с почти точно провеждане на размера, а там, където то е светло, жизнерадостно, размерът се нарушава, подчинявайки се на естественото движение на речта.

     Липсата на рими  също е продиктувана от изискването стихът да бъде „свободен от всичко условно и механично, да предава по-вярно съкровения ритъм на живота, да се приобщава към вътрешното течение на чувствата и мисълта“ (Ат. Далчев). Отсъствието на римата като мелодичен елемент на стиха е компенсирано с интонационното богатство, постигнато чрез функцията на паузите, чрез редуването на по-къси и по-дълги синтактични единици при една почти постоянна дължина на стиховете.

     Стихотворението „Вечер“ е пример за цялостност и съразмерност на лирическата структура, отразяваща характерния за поетическия почерк на Атанас Далчев стремеж към отчетлива и завършена форма. Стройната конструкция на творбата се отличава с типичното за лирическото стихотворение тричастно изграждане: в първата част се задава темата, във втората е нейното развитие по пътя на противопоставянията, на контрастния план,  в третата е заключителното лирико-философско обобщение.

     Хармонията и съразмерността на частите, хармонията на фразите и редовете, на смисъла и мелодията – такива са главните художествени принципи, похвати и средства, с чиято помощ е сътворен този лирически шедьовър.