Начало Книги Из „Случаят живот или сънят на света“, избрано от Сашо...

Книги

Из „Случаят живот или сънят на света“, избрано от Сашо Серафимов

02.01.2025

МИСЛЕН РАЗГОВОР С ЕДИН ПРИЯТЕЛ

Пробит джоб е квартирата ми,

зашит към старомодния балтон на града.

И в него можеш да намериш

коричка хляб за просяка оставена,

или пара,

закътана за черни дни.

Но, ти крадецо, провери!

Виж в окото на квадратния прозорец,

ако намериш силует на щастливи дни –

вземи го!

Съблечи леглото

до старото му скърцащо сърце.

Вземи душата на забравено момиче

и ми прости,

че няма да узная за твоето внезапно посещение.

СЪН

Водеха ме на разстрел.

Вървяхме през гора. На зазоряване.

Изписка сова. Спрях.

Водачът се оказа стар познат, усмихна се и рече:

– И твоята се изпя!

– Виновен съм.

– Виновниците са в отсрещната гора.

– Тогава, защо не ме оставиш да избягам?

– От кого ще бягаш!

– Прати ме при виновните, нали веднъж нарекох те

подлец.

– Добро ми е сърцето и простих.

– Прости ми и сега!

– Как да ти простя? Невинен си…

СЛУЧАЯТ ЖИВОТ

Дете ще си остана – отдавна съм орисан

на всички да се сърдя, на всички да съм драг.

Дете ще си остана – така ми било писано,

на бързея в живота да спирам като рак.

Да бъда все учуден на хорските постъпки

и те да се учудват на моя странен свят.

Да ходя като клоун, от погледи изтръпнал,

а вечер да заспивам като лист отвят.

Дете ще си остана, макар и стогодишен,

с брадичка и с бастун, и даже със имот.

Дете ще си остана – безгрижен и подтиснат,

без да узная смисъла на случая – живот.

СЪНЯТ

Когато човек спи,

тялото разговаря с времето, с ветровете, с другите тела.

Сънят е балада.

Не будете човека.

Не посягайте с ръка

към това, което не можете да сътворите.

Там,

в езерото на съня,

тялото пие живот от цялата вселена…

…И тържествува!

ВРАТА

Нарисувах врата.

Отворих я

и влязох,

и видях,

че хората уреждат боксов мач

между добрия и лошия човек.

Оставаше последен рунд,

когато лошия се срина победен.

Зарадвах се.

Опитах да отворя…

Някой бе изтрил вратата.

ВРАТА НА ХОРИЗОНТА

Затрупват ме несвършени неща,

притискат ме проблеми нерешени.

Синът ми има нужда от баща,

жена ми – да повярва, че сме женени. . .

Пък аз, загледан в хоризонта син,

врата рисувам, искам да премина.

Ала от всичкото остава дим

и трупове от чувства и от рими.

Страхувам се, че някой ден на крак

животът свойта сметка ще поиска,

ще ме изрита през вратата. Трак –

резето зад гърба ми ще се киска.

И толкова несвършени неща

над мене като пясък ще се ронят. . .

Синът ми ще тъгува за баща си,

рисувайки врата на хоризонта.

ВСЕКИ ДЕН СЪС НЕЩО СЕ СБОГУВАМЕ

В памет на Иван СТАВРЕВ, Фикри ШУКРИЕВ и Наско КОЕВ

тъй както се сбогува лятото

с блестящото си тяло по водата.

Сбогувам се със тази улица,

която вдъхновено крачи към морето

и днес е приютила мимоходом

момчето с пуканките, старецът с теглилката…

Сбогувам се с дърветата, които

като антена свързват улицата с други

и разговарят си по морза на листата –

къде и как ще пренощуват птиците.

Всеки ден със нещо се сбогуваме,

тъй както се сбогува светлината

с божествения си произход нощем.

Нима не помниш оная тиха вечер

на кея сред седефа на вълните –

приказвахме и бавно се сбогувахме

с баладите на Девня и с мечтите,

които там затрупахме с бетона.

Нима не помниш как виното

разтваряше вратата

на времето, погълнало внезапно

оня източен мъдрец – Фикри.

Как неговите чудеса накацаха

край печената риба и запяха

мелодията на земята…

А после се обесиха на фара.

Всеки ден със нещо се сбогуваме,

тъй както се сбогува самотата

с парещото тяло на съня.

Нима не помниш вечерята на кея

със печените миди върху камъка,

полети със стиха на Наско Коев,

как бисерите светеха във тъмното

и как го чакахме да се завърне

от нощните си срещи с боговете,

а той надуваше тромпета на нощта

по-ясно да усетим тишината…

Всеки ден със нещо се сбогуваме,

тъй както се сбогува вятърът

погалвайки невидимо живота.

КУЧЕШКА РАДОСТ

Каквото и да кажа,

ще се промени ли нещо,

ще заживеем ли по-добре,

хората ще станат ли по-добри…

Светът живее от кражба.

Човек е измислил Бог,

за да краде и от небето…

Грабни поне хляб и кучешка радост от бакалията,

за да са радостни гузните ни минути.

Ако имахме пиене,

щяхме да станем революционери,

но сега сме само хленчещи хиени.

Как може толкова да са безсилни думите –

една мечта да не могат да вдигнат.

Затова ли земята ни е омесена

от барута и кръвта на ония, от читанките!

Нищо няма да кажа. Ще мълча.

Та поне да не изляза предател.

СИМВОЛЪТ НА ЦИВИЛИЗАЦИЯТА

Ти, който обикаляш контейнерите за боклук,

събираш кашони, бутилки, железа;

ти, който обядваш с кучето на една трапеза

под звуците на аристократичния вятър;

ти, който се прибираш под балкона и под моста,

на зàвет в изоставена барака;

ти, който обитаваш един разнебитен свят –

непотребен и омразен;

ти, който виждаш в кражбата

пътя, истината и живота,

а в ножа – спасението…

Ти, братко,

пропътувал пеш няколко хилядолетия,

Ти си символът на цивилизацията.

МЕЧТАТЕЛЯТ

Ще се върна някой ден у дома

тих, спокоен и мил.

Ще целуна вратата, през която са минали дните ми,

ще целуна леглото, където съм се повторил,

ще целуна и въздуха, който жена ми е дишала.

Нека само дъждът не престава да мие света,

нека само да светнат пътеките хорски

и нека децата ми вярват в доброто начало на татко си,

както някога вярвах и аз.

Ще се върна някой ден у дома

като старо корито, преминало сто океана,

ще напълня лулата със всичките свои мечти

и на прага ще я запаля.

СЪНЯТ НА СВЕТА

На Димитър Атанасов

Отивайки се връщаш,

защото подминаваш утрото, града, живота си…

Какво ще кажеш за родителите? Бяха ли те?

Отвори вратата и виж! Там беше къщата,

там беше махалата,

тия две пламъчета, те ли са? Те ли горят в мен?

Баща ми, обущаря. Майка ми, чистачката.

Той обуваше света, тя го измиташе.

Аз стъпвах на чистото, по новата пътека.

Обут, нахранен…

„Добър ден, татко!“ – казвам след толкова забрави.

И ти се смееш,

грабнал в ръце живота си – своя син.

Отивайки се връщаш –

като ръцете, които още ме галят,

като гласовете, които още чувам,

като съдбата,

която ме запрати напред в бъдещето, при вас.

ПОТЪВАНЕТО НА СВЕТЛИНАТА

Ще пея докато гласът ми заглъхне в тръстиките,

сред кафявия папур на жабите,

сред жълтите сламки на мравките,

по които техният свят лъкатуши.

Ще чакам слънцето да ме огрява като следача на сцената –

само мен, тръстиката, жабата и сламката.

Защото приказката е безкрай

и войниците ще пресичат блатото,

ще потъват техните оръдия заедно със звуците на живота.

Но те ще продължават.

Ще затъват чуждите пейзажи,

ще затъва светлината, от която е направен светът.

А моята песен е като въжето на обесения.

Ще ме пренесе отвъд.

ИЗЛОЖБА

Редя си думите като картинки,

изложба им правя,

коя от коя по-хубави в галерията на листа.

И се разхождат мислите ми

от една картинка на друга,

също както се разхождат хората в галерия.

Аха да разберат картината

и ТЯ се премества към друг човек,

хваща го за снобския нос и му разказва глупости.

А над хората се носят празни приказки

и усещане за величие.

НОЩЕН РАЗГОВОР

Ще изляза навън и ще се загубя.

Навън има толкова много пътища,

страсти, религии, философии.

Навън е целият свят.

А тук е само моят.

Тихо и кротко ме следва,

като кученце,

когато правя заключения за съседа

или оборвам някого.

Навън ще ме срещне някоя хлапачка и ще ме смути.

Ще разбърка света ми като миксер.

Иди се търси тогава.

Ами ако навън е избухнала война? И всички се сражават?

Как ще разбера на коя страна да съм?

И защо да воювам,

когато всички се бият с едно и също оръжие

и за едно и също?

Навън се подхвърлят толкова много думи,

като градушка от камъни.

Опитват се да намерят нещо,

да извадят на бял свят някаква тайна,

а после я оставят да се търкаля по пътищата,

да я вали дъждът, да я суши слънцето –

изобщо като трън в полето.

Други пък искат да я разбият,

да и отворят вратичката и да нахълтат в нея,

да изядат каквото има там.

Уж всички са различни,

а искат едно и също.

Защо хората пътуват по света?

Какво търсят по другите места?

Древните пирамиди не са мръднали от хилядолетия,

а са дошли до нас.

И все пак ще изляза навън.

Иначе как ще знам толкова много за хората,

как ще водя нощни разговори с безкрайния свят

ШЛЮПКИ ОТ ДУМИ

Върнах се от пътя за една дума.

Никой не я искаше.

Толкова важни хора.

Всеки си грабнал думите, краде от другите,

но изгубените никой не прибира, подритват ги.

Така правят и с хората.

Няма ред в държавата,

нито по улиците, нито в дворците.

За небето не знам,

там сякаш някой регулира дъжда, мъглата, слънцето,