Нови разкази от Юлия Дивизиева

ДЯВОЛСКИЯТ ЧИМШИР

Пред къщата растеше дяволски чимшир. Настръхнал
от студ, красив с маслено зелените си листа и
червени плодчета на кичури. Истинско дърво от
детска коледна приказка. В него се криеха врабчета
ли, други ли хвъркати, все не можех да ги видя. И
щом се покажеше слънцето те започваха да
чуруликат и пърхат из клоните му. Как не съдираха
елечета си тези птици на острите шипчета, щръкнали
по листата на чимшира! Шмугваха се в него,
боричкаха се, докато се наместят и чак тогава
утихваха.
Минавах всеки ден по кварталните улици. На втората
седмица си дадох сметка, че почти до всяка къща има
такова дърво. Виждала съм го в битността му на
храст, но тук се беше намесил човекът. И храстът,
подрязан и оформен, отдавна беше забравил
храстовидната си същност. „Защо, питах се, им е
нужен точно този бодлив чимшир?” Ей такива мисли
ме занимаваха, докато не ни връхлетя бурята. Преди
нея отрязах няколко клончета от чимшира и
допълних с тях коледната украса.
Бурята довлече дъжд. Дъждът – силен, на откоси,
пълен с гръмотевици и светкавици, се лееше и не
питаше нито хора, нито птици искат ли го, не искат
ли го. Плющеше наедно с тътнежа и създаваше
усещане за необратимост. Като че ли оттук нататък
щеше да вали завинаги. Знаех, че няма да е така, но
съмнение човъркаше мислите ми: „Ами, ако все
пак…“ Тогава изтрещя. Мълнията падна съвсем близо
и разтресе къщата.
След час бурята си тръгна. Както ненадейно беше
дошла, така и се изниза. Отворих вратата и
погледнах навън. Тя все още влачеше сивите си
облаци нанякъде и остави небето само да се оправя.
Просветля и въздухът заискри от промушилите се
слънчеви лъчи. Тревата се надигна и я чувах как
расте. Нещо дръпна очите ми – дяволският чимшир.
Стеблото му беше разцепено и сърцевината му
белееше, по средата с черна диря. Миришеше на
изгоряло. Докато се въртях около него, излезе
съседът, осемдесетгодишен ветеран от войната.
– Добре че мълнията не е уцелила къщата – рекох.
– Не би и могла, щом наблизо има такова дърво.
– Как така?! Та нали пред къщата има и друго, а
отстрани още едно.
– Има, но не са такива. Това дърво привлича
светкавиците и пази къщите. Освен от тях, пази
домовете ни и от вещици.
– От вещици ли? – продължавах да не доумявам аз.
– Да, преди много години на мястото на квартала е
имало непроходими гори с потоци, езера, дивеч.
Чувал съм, че из тях са бродили горски духове,
дяволи и вещици наедно с индианците. Е, може и те
да са ги измислили, но кой съм аз да подлагам
легендите на съмнение! Тяхно е било това царство.
От тях е и чимширът. Растял е навсякъде. И когато
изсекли горите, само той оцелял. Като не могли да го
изкоренят, новите заселници го подрязвали и го
превръщали в дървета. Има го пред всеки дом. И той
се отблагодарява, но е запазил шиповете си, за да
напомня за дивия си нрав.
Останах до дървото. „За всичко има обяснение
днешният човек. Пригодил е живота си по своята
мярка. И което му е необяснимо, си го обяснява
простичко, за да му е по-леко и разбираемо. А и да
живее без чувство, за вина.” Царството на духовете,
вещиците и индианците е станало негово владение.
И така си я караме всички, ние – материални и
нематериални, населяваме заедно с невидимото
земните територии от векове. И винаги се опираме на
нещо, което да ни пази.

САМОТНИЯТ ЧОВЕК
/ не по Борис Христов/

Той идва всяка събота в пет. И няма “белег на
челото”. Ще го познаете, ако го опознаете. Донася
продукти и започва да готви. Менюто му винаги е
няколко степенно, придружено с подходящото вино.
Познавач е, хедонист. И как не, като е посветил
целия си живот на любимото занимание. Живял сам,
с малки изключения, и какво да прави, отдал
вниманието си на добрата храна, операта, книгите и
не на последно място футбола. Не си мислете, че
готви и угажда на себе си, не. Винаги намира за кого
да го прави. А пазаруването е превърнал в ритуал.
Обикаля необятния град на ангелите и търси най-
добрите продукти.
Преди години се бе опитал да пусне по-дълбоки
корени в чуждата земя. Даже купил къща. Но не му
повървяло. Посветил се тогава на приятелите си. А
те взели, че един по един си отишли, преселени в
небитието. И започнал самотникът да готви за децата
на най-близкия му от тях. Точно тези, пораснали вече
деца, със свои деца, станали неговото семейство. А
домът им неговия храм. Олтарът му – кухнята, в
която свещенодействаше. Ще рече някой, че
богохулствам, но аз пък веднага ще му припомня
думите на Казандзакис: „Бог не се намира в
манастирите, намира се в къщите на хората! Там,
където има мъж и жена, там е и Бог… там, където има
деца и грижи и готвене, и кавги, и сдобрявания, там е
и Бог.“
Обсъждаше по телефона менюто с домакините си и
тръгваше на пазар. Събота вечер беше негова.
Развихряше се в кухнята, а как го умееше! След него
трябваше да идва не чистачка, а цяла бригада
чистачи. Бъркотията изобщо не го притесняваше, а
натрупаните съдове в мивката бяха малка част от
декора на свещенодействието му. Затрупан от торби
със зеленчуци, подправки, риба, месо, той беше като
диригент на въображаем оркестър. Докато готвеше
не спираше да разказва истории, знаеше много.
Всеки път, когато присъствах на неговите вечери, се
изненадвах освен на ентусиазма му, но и на хаоса,
който успяваше да сътвори. Обаче когато на масата
се появеше поредното блюдо, излязло изпод ръцете
му, изненадата ми чинно се оттегляше.
Самотният човек бе чакал цяла седмица съботата, за
да твори гозби. Беше намерил простичък, но
истински начин на отдаване.
Старата година е към края си, иде Новата. И той пак
ще дойде в късния следобед, нищо че не е събота.
Обърках се, няма да дойде, защото вчера си тръгна
завинаги. Свърна от земния път и хвана небесния.
Сготвил за любимата си жена, една отдавнашна
любов, заради която преди две години се върна в
София – замени параклиса на приятелите с храма на
дома. Сипал си вино и полегнал, докато я чакал да се
прибере.
Така го заварила, с чаша вино до главата.

ПРИКАЗКА ЗА БЯЛА СОВА

В сумрака на зимната привечер бяла сова кацна в
клоните на оголялото дърво. Разтръска перушина,
накокошини се, завъртя очи наляво, надясно и
притихна. Сигурно си мисли: “Господар съм на
мрака. Колкото и да е тъмно, дрехата ми е царствена
и бяла, вижда се отдалече. Владея нощта. Нека си
бухат бухалите зловещо, нека изписква закъсняло
пиле в живия плет. Аз съм тази, която свети и то, с
неотразима светлина.”
Ей такива вероятно си ги въобразява совата и от
много мисли, сгушва глава между крилете си и
заспива. Сънува чудни царствени сънища. А на
развиделяване, само дето не пада от трона си. По
съседните клони са накацали безброй сови, досущ
като нея, само че сиви. Те я гледат изумени със сънни
очи. Гледат я, а след малко се взират и в себе си. Не е
като тях. “Сигурно е Господ!” – си казват и
запристъпват към нея от крак на крак. Обкръжават я
безмълвно и разтварят криле в поклон, а после – и
човки и понечват да я целунат. От царствената сова
се разхвърчават перушини. Тогава най-едрата птица
избутва другите и клъвва бяло перце от дрехата ѝ.
Затъква го на гърдите си. Другите я следват, кичат се
и те с бели пера, отдавайки почит като истински
верноподаници на владетелката на нощта.
Но къде е тя?

СЪН

Прегръщаш някого, защото се радваш, че го виждаш;
прегръщаш друг, когото си обичал, но вече не идва да
го целунеш. Минало е толкова много време от
последната ви целувка, че се питаш било ли е
изобщо.
Прегръщаш дете и детето те прегръща. Най-сладката
прегръдка!
Прегръщаш коте, куче, цвете, дърво. Прегръщала
съм дърво и зная колко пълноценна е тази взаимност.
Дървото ти се отблагодарява, дава ти сила. А ако си
имаш свое дърво и по-често го прегръщаш, ще
усетиш как хармонията се намества в живота ти.
Но сега ще разкажа за една друга прегръдка, която
получих в съня си преди време. Прегърна ме татко. А
него го няма от двайсет години.
Лято е, горещо и дъхаво. Дворът ни е зашумен от
дървета и много цветя. Пътеките в него са от
наредени речни камъни. Пуснала съм водата от
кладенеца и ги мокря за прохлада. Камъните
проглеждат, стават като лакирани и вдигат пара.
Сами сме с водата. Мислите ми летят нанякъде, дето
наяве не може да стигне и изведнъж водата намалява,
почти спира. “Толкова бързо да се е източила,
сигурно маркучът се е прегънал.” Оставям го и се
обръщам да проследя къде би могло да е. Насреща
ми стои татко. Смее се, стъпил е върху маркуча.
“Ела!”, ми вика и ме обгръща с две ръце. Силно, с
цялата си обич. Аз се смалявам в прегръдката му.
Осезателна и истинска е, и ми се приисква да му
кажа нещо. Вдигам очи към неговите – очите ни са
еднакво зелени, но той не ми оставя време: “Ех,
дъщеро!” – изрича и ме стиска още по-силно. Никога
не се е обръщал така към мен. После се стопява в
сенките на дърветата. Водата отново плисва със сила.
И аз се събуждам.
Дълго време този сън не излизаше от главата ми и се
питах, какво искаше да ми каже татко, от какво
искаше да ме предпази. И днес вече знам, имало е за
какво да ме прегръща.
Но това е друг разказ.