Безброй години суета
Не искам да забравям Гьоте.
Тъй близо е на времето брега…
Аз някога желаех да съм готин,
получих Бога, себе си, света.
Проточиха се милиард минути
на слава и богатство, и тогаз
реших от суета и скука,
че Бога, без съмнение, съм аз.
И аз познах на Ричард тъмнината,
и Ришельо във себе си познах,
а джиновете в пещерата
възбуждаха възторжен страх.
Разбрах какво са бесовете,
сред врява и безумство аз живях,
разпадаха се покрай мен проклети
и мишките, и хората на прах.
А пътят, все така безпътен,
в мир и война ме дърпаше назад.
Но бях решен: напред ще стъпва
чудовищният горделив инат.
Не спря мигът. Бе ясно и логично –
с любов, коварство, ласка и кама
започва светлата ми личност
от Бог да се превръща в Сатана.
Аз просто исках да съм готин, Боже,
и да съм най-единствен на света,
а ти ми даде, Боже, твойта кожа,
безброй по сто години самота!
За вас, естествено, остава краят.
И няма после, няма и сега.
Той, адът, е във думата „желая“.
Готина
човешка
суета.
Всичко във лилаво
Аз виждам всичко във лилаво,
на мен не са ми нужни други цветове,
лилавата трева във почвата корава,
лилави извънземни светове.
И светофарите и те лилаво мигат,
и тротоарът е лилав от сивота,
колите пък лилав джангър надигат
в лилаво-синкавата мараня.
С лилави куфари нощ наближава
и зъби ми се с морави ченета,
на ъгъла цигари си раздават
лилави униформени ченгета.
С лилава кал напръскан автобус минава,
каква лилава проза само,
а аз стоя, облечена в лилаво
таман до виолетовия гроб на мама.
С типичната осанка на прокажен
лилавият живот, обаче, продължава.
Пропуснах, впрочем, да ви кажа,
че мразя всякакви нюанси във лилаво.
Шибаня
Светът е шибан, друже, не разбра ли,
той не е кофти просто на моменти,
не идва приливът след отлив, и едва ли
събират се в едно отделни елементи,
разсипаната захар никога не става
отново на добре слепени бучки,
ледът дими над бившата жарава,
и толкоз много кучи синове и кучки,
че чак ми иде да завия,
но не по вълчи, чисто по човешки,
а впрочем толкова е свинско всичко,
боклуци, грехове и грешки,
и без да се усетя падам ничком,
а пък накрая просто иде край,
финал мъгляв с фалшива кода,
на фона на протяжен лай
приятелите пият скоч със сода,
но даже мъртъв пак съм оскърбен,
защото толкоз шибан е животът
за нас, за вас, за теб, за мен,
и кота първа всъщност е последна кота,
такава шибаня настанала е, брат,
че чак ми иде да се смея…
Наляво – шах, надясно – мат.
Ми майната му. Дай да ти налея.
Никой
Ако Никой срещне Никой
ей тъй просто изведнъж
и порасне този Никой,
и внезапно стане мъж,
Никой пак ли ще целуне
Никой долу на брега,
ще погали ли тайфуна
изтерзаната душа,
в усмирителната риза
Никой пак ли ще лежи,
ту далече, ту наблизо
пак ли Никой там ще бди,
ако Никой се засмее
с топъл безметежен смях,
пак ли Никой ще успее
да изтрие нечий грях,
Никой пак ли ще заспива
с Никой под един юрган,
с думи, казани накриво,
Никой пак ли ще е сам,
ако Никой се превърне
във приятел и във враг,
чудя се дали прегърнат
ще е Никой нявга пак,
ако Никой хване Никой
срамежливо за ръка,
Някой ще обича Някой
чак до края на света.
Точка
Бяла запалка на сини зърна от кафе
розова цигарена кутия
крал повален
кръв капе по цялото бойно поле
не на мене
не на мене тия
поща отворена
зееща мътночервена луна
пешките във строя маршируват
фасове тлеят
а толкоз далеч е дома
дяволите все така пируват
топка билярдна
зар по отровнозелено сукно
тъмно е
почти е непрогледно
а дано съмне
да съмне по-бързо дано
той богат е
тя пък твърде бедна
мина се време
секунда една долетя
и катурна чашата с ракия
после още време
последен куршум проехтя
КАЗАХ ВЕЧЕ
НЕ НА МЕНЕ ТИЯ
ето го слънцето
къпе се голо без срам
и ми се засмива безподобно
аз пък се лашкам
насам и натам
тесничко
е
мястото
ми
лобно
.
Запой
Защо се пропивам?
Защо суча вино почти премаляла?
Защо се наливам
с уста нецелувана и онемяла?
Защо ли залитам,
и в черни, студени стени се опирам?
Защо ли се скитам
в делириум къкрещ, но все не умирам?
Защо полудявам
от бивша почтена и плаха нормалност?
Защо се прозява
светът и нехае за чашата моя сакрална?
Защото,
любими,
ти спря да обичаш преди да си почнал.
Сега извини ме:
Тъга. Алкохол. Пепелник.
Многоточие…….
Ехото
Картечен рев раздира ми сърцето,
истерия от застояла плът,
крещи орел стръвник в небето,
изправил ме пред страшен съд,
карирана дъска за шах ме кани
на кърваво реми във утринта,
но не е шахът само, дето ме измами,
креватът празен, празната душа,
и Тарото не ми се получава,
перфидно картите мълчат,
ти си прибра върховната любовна слава,
прекрачи прага и се запиля,
разтворих се във собствената болка,
не се сдържах, налях си и коняк,
защо и как, кога и с колко
започна всъщност твоят бяг,
но отговорите лавират
летливи, лекомислени и зли,
„Защо си тръгна?!“ питам, без да спирам,
а ехото хрипти, хрипти, хрипти…
И после ехото към мене се обърна,
и вместо да се заяде,
„Не си е тръгнал,“ ехото отвърна.
„Той просто тъй и не дойде.“
Линейката
Изстиваше в чашата чая,
линейка навън профуча,
седях си в смълчаната стая
и тихичко чаках смъртта.
А тя все не идваше. Жалко,
към нея привързан аз бях
и цял живот, още от малък,
мечтаех да стана на прах.
Тъй исках да видя какво е
там, някъде, после, отвъд,
но бях ли за нея достоен
и бях ли готов аз за път?
Задавах си тези въпроси
пред чашата с чая в нощта,
годината бе високосна,
за смърт подходяща бе тя.
Но краят се бавеше гузен,
съвсем като стар склеротик,
душевните рани охлузни
зарастваха в сивия миг.
Тогава, не щеш ли, навънка
онази линейка се спря
и после, без всякаква спънка,
млад доктор при мене влетя.
„Здравейте,“ ми каза той бодро,
„Разбрах, че сте вие на ред“,
поведе ме в хладната морга
мен, смъртника клет и проклет.
Избухнах в напразни протести
и сълзи немалко пролях,
смъртта стана моя невеста,
а аз и не го проумях.
Сега съм със червей в ковчега,
единствен приятел е той.
Та тъй. Ще разчитам на него
да търся душевен покой.
Поклонението
Закряска нейде присмехулно сойка,
завтече се луната на бегом,
на мен душата ми е под упойка,
умът е инжектиран с бром.
В каданс ми е мъгляво всичко,
не чувам, не мириша, нямам вкус,
тактилна липса и неясни срички,
отнякъде се носи блус.
Тук – меч, а там – стрела в колчана.
Дантелена драперия блести.
Направо ще го кажа: мама
абсурдно във ковчег лежи.
Полека ритуалът свършва,
тълпата разотива се във транс.
Усърдно сълзите си бърше
пред камерите снобският миманс.
А аз съм в ступор като в блато,
не те усещам мъртва и без дъх.
За чий ти беше да е лято,
За чий ти е надгробен горски мъх…
Отнякъде притичва котка,
поглежда ме със знаещи очи.
Отиваме да пием водка.
Докато аз живея, жива си и ти.
Сука, пес, козодой. Кошка
Пес неуклюжий
валяется в луже.
Лужа не злится,
отнюдь не сердится.
У этого пса
нету даже и суки,
есть только луна –
свидетель разлуки.
Сука бросила пса
не назло, без причины,
пес выпил полста,
съев сто граммов ветчины,
Вдруг под серой звездой
кошечка появилась,
зазвучал козодой,
кошка сразу влюбилась
в того самого пса,
что валяется в луже,
захотела она
пес чтоб был ее мужем.
Пес был столь угнетен,
пьяным злым, одиноким,
к нему прибыл вдруг сон,
сон нещастной собаки.
Кошка глянула вдоль
ветхой псиной осанки,
и кричала так боль
и не зажили ранки.
Пес проснулся спустя,
весь в дурмане похмелья,
кошка плакала зря
и жива была еле.
Вот и все, друг ты мой,
милый, бравый, сердечный.
Сука, пес, козодой.
Кошка.
Время не лечит.
Прошумелость
Розкошество былых времен,
назойливое пламя свечи,
кошачий гул, стаканов звон,
проворность рук и шелковые плечи,
друзья горланят у окна
и выпивают – есть грешок,
собака – верности раба,
сгибается в крутой комок,
опилки прошлого летят
и парус все такой же белый,
Бог мой, так хочется назад,
но мы, увы уже не целы,
узор невнятный вдоль ковра,
а в зеркало – чужое рыло
и жизнь, хотя и не ушла,
как будто и не приходила…
Капуста
Обреченная капуста
смотрит очень, очень грустно,
сковородка и кастрюля
ждет ее со страшным гулом,
а капуста хочет жить,
веселиться, есть и пить,
нож берет, однако, повар,
он-то в деле ведь не новый
и капуста в раз нашла
сумасбродного конца,
ведь же тот, кто нож держит,
в этой схватке победит,
и неясно в этой саге
трусость или же отвага
остаются за капустой,
что смотрела очень грустно.
Повару-то все равно –
будет в туалет говно,
вот, друзья и жизни суть:
кончится говном наш путь!
Уж и я
Утро началось прикольно,
вкратце, я нашел ужа,
уж покладистый, довольный,
самый лучший у меня.
Мы с ним пиво выпивали
и блестел узор ковра,
где-то речка замерзала,
ведь стояла-то зима.
Нам, однако, было жарко,
дружба согревала нас,
уж сидел на узкой палке
и сверкал в ночь ужий глаз…
А потом луна изчезла
в облаке неясных дум,
я был пьян, а уж был трезвым,
вдруг раздался страшный шум:
Ужик мой, товарищ бравый
вздрогнул лихо вдоль хвоста,
укусила пальчик правый
эта гадкая змея!
Вот-те на какая штука –
был уж другом, стал врагом,
но гадюка есть гадюка,
сволочи везде кругом.
Так смотри, не напивайся
с кем попало, братик мой,
уж в конце-то оказался
в самый раз самим собой!…
