Академия „Иван Давидков“ връчва на годишната награда за поезия

ПОКАНА

На 11 март 2024 г от 18.30 часа в галерия „Синтезис“, бул.„Васил Левски“ № 55 Академия „Иван Давидков“ ще връчи годишната награда за поезия и ще редстави новото издание на на повестта „Далечните бродове“.

Из „Морето“
***
Дойдоха черните коне
и конници с наметала от облаци ми казаха:
“Тръгни пред нас!” –и думите им гръмотевично ехтяха.
И аз разбрах, че е дошъл часът,
когато с мълнии ръцете ми ще вържат
и аз покорен ще поема
по прашната земя, където мракът е изпил
последния ми ден, подобно изворче крайпътно,
и аз разбрах: покорен трябва да поема
по голото небе,
усетил с босите си ходила,
че и небето е покрито с тръни,
както пътеките на моите изминали години.

***
Ти, който късаш нишката,
не бързай с ножицата на вечерна птица да отрежеш
хвърчилото, което бях привързал още в детските години
и тичах, за да извървява с мене пътя
от изгрева до залеза.
То бе самото слънце, вързано от мен.
когато бе заспало.
(Аз го издебвах нощем, тръгнал между облаците.
и го хващах.)
И то спокойно ме сподиряше в безкрая,
развяло своята пламтяща лъвска грива,
която близваше земята,
и аз вървях по въглени
с нозе напукани и черни
и със душа, сияеща от подареното ми чудо…

***
И аз участвах в карнавала
под ехтежа на тръбите и на барабаните,
и аз се мъчих с лакти да изтласкам ближния
и да застана по-напред,
на по-високото.
Какво спечелих? Едничките съкровища
до болничното ми легло
са няколко отдавна неразлиствани от мене книги

и пастата за зъби,
и самобръсначката,
и четката, която като таралеж
понякога под вестниците нощем шава и ме буди.
Едничките съкровища, които ми останаха…
И аз участвах в карнавала,
взел като моряк на рамо
маймунката на суетата.
Тя тракаше със гривни сребърни
като нубийска танцувачка,
тя чоплеше звездите – зрели лешници –
и със шушулки златни пътя ми застилаше.
Аз мислех, че ще бъде вечен тоя празник,
а ето ме сега – квартален скитник,
край който скача уморената маймунка
и чака минувачите да пуснат
в дланта ѝ черна
бонбон или монета,
а те я отминават с безразличие.
Какво спечелих в тия тържества?
Безсънното почукване на крана
зад нощната стена
и сянката развяна на пердето
като огромен плащ на клоун…
Понякога до късно не заспивам.
И виждам паякът да се разхожда като генерал,
накичил своите гърди
със нечии отличия,
отдавна с прах покрити
и цели в паяжини – като съвестта,
която срещу тях е разменена.

***
Не отлагай да обичаш, не отлагай да превърнеш своя ден на къща
със отворена врата за скитническите нозе на далнината.
Нека странникът подпира своята тояжка до вратата.
Не отлагай, че пропуснатият миг не се завръща.
Не отлагай да помилваш цветето, което утринни криле разгръща –
два небесни пламъка – и не изчезвай като сажда от света.
Ти, залутана искра, ще трябва да пребродиш вечността.
Не отлагай, че пропуснатият миг не се завръща.