Никола Обретенов се е представял като касиер на Ботевата чета, но това не е вярно.

Илия Луканов е живял 30 години в Германия преди да се завърне окончателно  в родината. Той е най-добрият познавач на историята на Ботевата чета и на живота на революционера Христо Ботев. Има издадени 5 книги по темата: „В търсене на истината за гибелта на Ботев“, Издателско ателие Аб, 2011, „Премълчани истини за Ботевата чета“, Издателско ателие Аб, 2012, „Без прошка и без давност“, Издателско ателие Аб, 2013, „По пътя на Злото“, Издателство „Факел“, 2016, „С амбиция в излишък и морал в недостиг“ (За новопоявилата се книга „Да убиеш Ботев“), Издателство „Факел“, 2024.

 Илия Луканов „С АМБИЦИЯ В ИЗЛИШЪК И МОРАЛ В НЕДОСТИГ
(За новопоявилата се книга „Да убиеш Ботев“ на Искрен Красимиров)

ХХV.

В мътното следосвобожденско време, когато се организирал общественият живот и функционирането на държавните структури в княжеството, Никола Обретенов намерил бързо приложение в държавната администрация, благодарение на поборническите си заслуги и своята принадлежност към приятелския кръг на Стефан Стамболов.
Не е за подценяване обаче и вероятното влияние на Иван Ведър, респ. „Балканска звезда“, върху кариерното развитие на техния човек: околийски началник (началник на полицията) във Враца (1883 – 1884); околийски началник в Тутракан (1884 – 1887); окръжен управител на Силистра и Русе (1887 – 1892); окръжен управител в София (1892 – 1894).

A propos: Към тази служебна справка е добре да се прибавят няколко свързани с нея п о р т р е т н и щриха за лицето Никола Обретенов. Разбира се, че точно Враца е избрана като първа станция в неговото поприще на полицейски началник. Там е имало мнозина излъгани и материално ограбени комитетски дейци, опълченци и авторитетни общественици, свидетели на лъжеапостолски безделия, прегрешения и предателства. Те непременно трябвало да бъдат респектирани, сплашени, стъписани от властта на новите господари, хванали юздите на току-що освободения народ. Криво-ляво Обретенов се е справил със ситуацията във Враца, щом като след 14-месечно началстване е напуснал града  жив и здрав. Затова през февруари 1887 г., вече като околийски началник в Тутракан, той взел най-активно участие в арестуването на офицерите-русофили след потушаването на Русенско-Силистренските гарнизонни бунтове.
Тогава Стамболов, като първи регент, използвал случая да премахне физически всенародните любимци и прославени военачалници майорите Олимпий Панов и Атанас Узунов. Те и двамата били близки с него още от предосвобожденските борчески времена. Олимпий Панов е бил член на БРЦК – близък сътрудник на Каравелов и Ботев, а Атанас Узунов в действителност бил най-активния член на Русенския комитет. За разлика от Стамболов, тези бележити мъже имали голям боен актив: участници в Сръбско-турската война (19. юни – 20. октомври 1876 г); участници в Българското опълчение през Освободителната война; най-блестящите командири в Сръбско-българската война (1885 г.) – Панов на Сливница, Узунов като командир на Северния отряд и началник на Видинската крепост. Естествено, че и Обретенов се познавал добре с тези открояващи се личности, а със заслужилия поборник Тома Кърджиев – член основател на Русенския комитет и сътрудник на Гюргевския; основател на комитета в с. Червена вода и организатор на Червеноводската чета през 1875 г. – го свързвало и членуването им в Русенската масонска ложа. Но каква разлика само между душите и сърцата на двамата събратя! Пред самия варварски разстрел на 22. февруари 1887 г. Кърджиев извикал към ридаещите наблюдатели на екзекуцията: „Плачете не за мен! Плачете за Олимпий, защото България няма да роди такъв човек и след сто години!“

Никола Тихов Обретенов не се покъртил от сърцераздирателния вик в мразовития вълчи ден. Не преживял катарзис и когато, месеци по-рано, 24-годишният офицер Михаил Вазов (брат на Иван Вазов) бил отвлечен от неколцина верни на Стамболов офицери и убит без съд, без присъда, без гроб. Той, Обретенов, вече набелязвал за себе си друга житейска роля с друга стратегия като най-големия и най-важен летописец на националосвободител ното движение. Но въпреки това, той проговорил и прописал публично за славното минало чак 3 – 4 десетилетия след Освобождението, изчаквайки търпеливо измирането на главните действащи лица от двете борчески генерации на българските националреволюционери. Това – вероятно смятал той – би придало патриаршеска тежест на неговото присъствие като свидетел и участник в историческите събития, и би развързало ръцете му за натъкмяване нещата така, че да се увековечи като централен, незаобиколим фактор в предосвобожденския период, а не като една амбициозна фигура от миманса на борбата, каквато всъщност е бил. Видяхме вече, с какви средства и начини безличният, но претенциозен четвърти син на баба Тонка се е опитал да се изкара за един от войводите на Ботевата дружина, като че ли това естествено му се полагало… При внимателен прочит, подобно болезнено и манипулативно големеене се вижда на много места в лъжеописанията му, особено в посмъртно издадената книга „Спомени за българските въстания“ (1942), откъдето са взети характерните образци из раздел 21. Ботйов и четата му на парахода „Радецки“ и раздел 23. От Козлодуй до Борован:

1) „Ботйова, сияещ от радост, видях на кувертата на парахода заедно с други познати. Те ме поздравиха по войнишки, с дигане на ръка на шапката си. След внасяне на сандъците влязоха и четниците, които аз преброих. Те бяха 45 души, според приложения списък. Найсетне влязох и аз.
2) „В парахода се срещнахме с Г. Апостолов. (…) Попитах го за Ботйова, каза ми, че бил в кàмарата и искаше да ме заведе при него, но аз отказах, защото имах работа при момчетата, които наредих да налягат с крака, облегнати на вратите на хамбара. Те трябваше, щом се даде знак, да насилят с краката си вратите на хамбара, да ги изкъртят, да извадят сандъците, да ги счупят и да вземат от тях оръжието и всичко, което трябваше за въоръжаването ни. Апостолов ме запозна с Войновски, който надзираваше момчетата, да не правят някои прибързани работи. С Ботйова аз не се срещнах на парахода. Тъй щото не е вярно, което Захари Стоянов съобщава, именно да ме е питал Ботйов: „Взе ли онова? Да не си го забравил?“ Тези думи относно знамето не са казани, понеже Ботйов не знаеше, че аз нося знаме.“
3) „В няколко минути момчетата се облякоха и въоръжиха и параходът се обърна във военен лагер. С Войновски ги преброихме и на всеки десет души поставихме по един десетник.“
4) „Отидохме с Войновски да приберем пътниците. Те се бяха толкова изплашили, че приличаха на смъртници, особено един харем на ефендито, който се беше качил от Рахово с десетина кадъни. Те си пиеха кафето пред втората камара. (…) Прибрахме всички пътници във втора класа и турихме стража, на която се заповяда да не пуща никого – нито да влиза, нито да излиза.“
5) „Тогава капитанът на „Радецки“ каза на Ботйова: „Имам чест да се препоръчам – Дагоберт Енгелберт, капитан на парахода „Радецки“ и пр.
6) „Войновски, откак беше построил четниците, съобщи  на Ботйова по войнишки, като козируваше, че всичко е в ред. Тогава аз извадих знамето от бохчичката си и го подадох на Ботйова. Той остана възхитен от него. Капитанът даде заповед на матрозите да донесат един прът от ония, с които мереха водата, и с няколко гвоздеи да приковат на него знамето. Подадох знамето развято на Ботйова.“
7) „Излизането стана на същото място на брега при Козлодуй, където е поставен сега каменният кръст край Дунава.“
8) В този долап открихме и една конска торба с пари. Макар, че Ботйов ми каза да не ги вземам, аз ги прибрах, защото бях касиер без пари (…) Аз предпочетох да не се качвам на кон, а да вървя пеш, макар конската торба с белите меджидии да тежеше доста. (…) От Козлодуй се присъедини към четата само даскалчето. Като излязохме от селото, аз се отказах да нося торбата с парите, понеже много тежеше, и я захвърлих. Четниците почнаха тогава да се замерват с меджидиите, догдето ги пръснаха.“

                                             К о м е н т а р и:

1) Две страници по-нататък, същият Обретенов съобщава: „На четниците беше забранено да говорят един с друг, те трябваше да се държат, като че ли не се познават помежду си.“ Но как да се пропусне удобната възможност за „засвидетелстване“ на неговия авторитет пред хората от тесния кръг около войводата, които заедно го приветстват, козирувайки му? Ботев козирува на Обретенов – каква перверзна схема в една долнопробна лъжа! Защото всичките 46 четници, които се качили от Бекет, са били все още на понтона. И ако го е имало този поздрав с козируване от Ботев и събеседниците му, то той е бил адресиран към цялото множество долу на скелята, всред което се откроявала фрапантната суха и висока фигура на подвойводата Петър (Перо) Симеонов. Така че военният поздрав би могъл да бъде разчетен и като индивидуално адресиран, но не към дребния Тропчо, а към международно известния революционер Перо Херцеговинеца, когото всички виждали с радост, че е с тях.
2), 3), 4) От тези примери се вижда, как Никола Обретенов, който нямал ръководна функция в четата, се домогва до създаването на впечатление, че е станал нещо като помощник на команданта Никола Войновски от момента на запознаването им, боравейки целенасочено с глаголните форми („Наредих да налягат“, „преброихме ги“, поставихме по един десетник“, „прибрахме всички“, „турихме стража, на която „се заповяда“ и др.)
5) Името на капитана, заслужил третото ура, извикано след „Франц Йозеф“ и „Àндраши“ на сбогуване, е Дàгоберт Èнглендер, а не Енгелберт! Срамота е то да се бърка от когото и да е, особено от дочакалите свободата поборници. Защото ако капитан Èнглендер се е огънал под натиска на знаменития Осман паша във Видин, да закара с „Радецки“ 1000 войници до Козлодуй, Ботевата дружина е щяла да бъде поголовно унищожена преди да стигне до Врачанския балкан.
6) На една място в абзац 2) Обретенов изрично е написал: „С Ботйова аз не се срещнах в парахода“, но в абзац 6) той безпаметно лъже: „Тогава аз извадих знамето от бохчичката си и го подадох на Ботйова.“ По-нататък лъженето продължава така: „Той остана възхитен от него. Капитанът даде заповед на матрозите да донесат един прът от ония, с които мереха водата, и с няколко гвоздеи да приковат на него знамето. Подадох знамето развято на Ботйова.“

А ето какво е описал в спомените си Никола Кючуков:

„Параходът спря при Бекетската скеля, малко по-нагоре от града Рахово. Оттам се качиха около 25 – 30 момчета заедно с товара си, между които беше и мой един другар по оръжие от босненското въстание, който се именуваше Петър Симеонов, а също и други някои стари приятели и познайници, както и Никола Симов Курỳто, знаменосецът. Последният носеше едно дърво за знамето и една бохча, в която е било нагънато то. Ботев весело и засмяно посрещна Курỳто при входа на парахода, ръкува се с него, па го запита:
– С вас ли е?
– Да! – отговори му той, па влезе навътре в парахода, последван от другарите си, които изглеждаха съвършено разположени. (…) До потеглюването на парахода Ботев стоеше при входа, като разговаряше със семейството на Горови. След отплуването на парахода той влезе със свитата си, състояща се от 3-4 души, навътре.“
7) Невярно твърдение! Истинското място на дебаркирането се намира на около 400 м над сегашното пристанище. Наричат го М а л к а т а  ф у н и я – една падинка, по която някога добитъкът слизал до реката на водопой. На мястото, където сега е пристанището, тогава имало татарско поселение с широка поляна пред него, неподходяща за слизане на бунтовническа чета. Но през 1882 г. точно там са предпочели да поставят каменния паметен знак, наричан от местното население К о м и т с к и я  о б р о к.
8) До края на живота си Никола Обретенов се е представял като касиер на Ботевата чета, избран за такъв още в Румъния, но това не е вярно. От спомените на Йордан Кършòвски се знае със сигурност, че на Козлодуйския бряг Ботев е оповестил пред всички направените назначения и удостоените лица. За с ъ к р о в и щ н и к (касиер) е бил назначен К о с т а (к и) А п о с т о л о в от Свищов. Но още при първата попътна престрелка с черкезка потеря край село Липница, той бил ранен в дясното рамо.
А преди изкачването на М и л и н к а м ъ к, куршум осакатил и палеца на дясната му ръка. Поради тази причина Обретенов вероятно с готовност го е заменил, а обяснението му, защо е взел измислената торба със сребърни монети си е вторична лъжа за подсилване на първата. Но веднага следва и една трета неистина. Освен Козлодуйското даскалче Младен Павлов в Козлодуй към четата се е присъединил и местният кръчмар, врачанинът Георги Димитров Катърджийски. Обаче основната лъжа на човека,
който прави на глупци българските поколения, пробутвайки им тъпашки небивалици, в дадения случай е особено „завъртяна“. Той „прибрал“ торбата с парите, въпреки че войводата му „казал да не ги взема“. Значи той посмял да не изпълни войводско разпореждане само час след като са положили свещена клетва под високо кръстосаните саби на войводата и команданта, а Ботев не реагирал на това, така ли? Брей, че важен човек бил тоя Обретенов, бе! Тцтц-тц… Но понеже „предпочел“ да върви пеш 100 километра под пълно въоръжение, а не да язди кон (какъвто изобщо не му се полагал, а и никой не му предлагал), той бил „захвърлил“ торбата встрани от пътя, понеже много тежала, а „юнаците-голтаци“ разпръснали съдържанието ѝ, замеряйки се със сребърните пари… Абе хора, тук змийският възел от преплитащи се на тясно неверни твърдения е така очевиден, че няма накъде повече да се шикалкави относно деянията и мемоаристиката на този самообрисувал се негодяй. За потвърждение на това биха допринесли в някаква степен и следните две допълнителни свидетелства, които се допълват.

Из новата книга на Илия Луканов
„С АМБИЦИЯ В ИЗЛИШЪК И МОРАЛ В НЕДОСТИГ
(За новопоявилата се книга „Да убиеш Ботев“)