Христос Хартомацидис с две пиеси в една книга

Христос Хартомацидис е автор, който публикува на гръцки и на български език. Израснал в семейство на политемигранти и получил образованието си в България, той съчетава писането с професията на медик. Литературните му нтереси са в широк диапазон.
Настоящето издание предлага две негови драматургични творби. И двете изненадват и привличат вниманието с интересните си сюжети. И двете са свързани с исторически личности. И двете ползват оригинални форми, с които авторът експериментира. И в двете той като че ли се забавлява, яхнал машината на времето, за да се върне назад в него и да се опита да проумее сложната връзка между изключителни исторически моменти и изключителни личности с техните пориви и покруси.

Пиесата „Лиля“ носи определението мистерия. От историята на театъра е известно, че мистериите са средновековен жанр, свързан с разкази от Библията и живота на Исус Христос. Отначало те са част от църковната служба и се изпълняват в храма, но постепенно сценичното действие се ориентира към площадите и в него навлизат светски елементи, сцени от реалния живот.

Романът на Никос Казандзакис „Христос отново разпнат“, в който се описва подготовката на едно малко село за посрещането на Великден, е прекрасен пример за такъв сюжет. „Разпнатият“ в пиесата на Христос е Владимир Маяковски. Авторът снема ореола на „великия пролетарски поет“, „безкомромисен боец за комунистическите идеи“, за да надникне в сложните лични отношения с жената, белязала неговия живот – Лиля Брик, нейния бивш съпруг Осип Брик, който цени високо таланта на Маяковски и
се застъпва за него, но в същото време официално работи в ОГПУ (Обединӫнное государственное политическое управление).

Самата Лиля има удостоверение за секретен информатор на същото това ОГПУ. Ще видим как без каквито и да е скрупули или угризения тя ще манипулира младата актриса Вероника Полонска в кървавите подземия на страховитото учреждение.

Събитията, върху които е построен разказът, са от последната година от живота на Маяковски. Тя е белязана от творчески и човешки разочарования, неразбиране от страна на литературните му събратя, самота и пустота. Поетът е заклеймен като „непонятен за масите“. Мейерхолд поставя пиесата му „Баня“, но веднага я дамгосват като „клеветническо изображение на съветската действителност“, а самия него критикуват като „представител на бохемата“.

Без да създава документална драма, авторът постига вярност към епохата и драмата на времето и поета. Той постепенно сгъстява краските и подготвя трагичния край. В търсене на драматургическия баланс, умело вплита и сатиричната острота, която допълва картината на дълбокия разрив между чувствителния поет интелектуалец и безпардонните малограмотни, но овластени стражи на революцията. Съдбовно прозвучава репликата „Революцията е излязла от своите релси. Все повече се отъждествяв с
насилието!“

Размисълът върху революцията продължава и във втората пиеса. Тя ни връща още по-назад във времето, в епохата на френската революция, за да я прочетем през кошмарите на един пряк свидетел и по неволя участник в
кървавите събития. Става дума за кралския палач, върховният екзекутор на първата френска република Шарл Анри Сансон. Отново историческа личност като централен образ, отново преломна епоха. За Сансон се знае, че е високо
образован, с богата душевност и интелект, но изпаднал в непримирим конфликт с методите на революцията и със собствената си роля в нея. Той участва в комисията за одобрение на гилотината, а след въвеждането ѝ в експлоатация започва да работи с нея, макар мечтата му е била да стане лекар.

Пиесата е разделена на седем сцени. Първата отвежда при прадядото на главния герой, който слага началото на дълъг род палачи. Професията е наследствена. Следват шест сцени, които визуализират кошмарите на Шарл Анри Сансон. Тук е свещеникът, който го гони за съвокупление,общественият обвинител, предрешен като свещеник, за да използва изповедта на екзекутора, кралицата Мария Антоанета, готова да се „утеши“ с палача, за да избегне
смъртта, жестокият революционер Марат и убийцата му Шарлот Корде и т.н..

Всички кошмари на палача завършват със собствената му присъда на ешафода. Те са истински пример за интелектуална гротеска. Пред нас е човек,
разтерзан от съмнения в собствената си вярност, лоялност към идеите и нравствените ценности. И този човек е найпрезреният елемент – екзекуторът.
И двете драматургични творби поставят болезнено въпроса за личността и нейните заблуди в хода на историята. Те са написани с изключително владеене на фактите, свобода и оригиналност в интерпретирането им.

Вечната тема за цинизма и безскрупулността на властта определя центъра на авторовите внушения. Епилогът на „Сансон“ завършва с последния кошмар, кошмарът на историята, а именно, че палачите, а не героите са тези, които преживяват „годините на Монархията, Революцията, Империята, Реставрацията и така нататък…

Наташа Куртева