По създалото се първоначално мнение „Покаяние Господне“ е стъписваща книга – и със заглавието си, и със съдържанието си. Претворили сте сънищата си в бели стихове и светлописи. Какво толкова стъписващо има в това?
Има два вида, много различни един от друг стъписване – 1.зашеметяване или 2.изтъпяване. По друга начина речено – първото е стъпка в неизвестното и небивало, неочаквано пропадане. Второто е оглупявене до остъпване на заден ход – към сигурното, по-далеч от ръба на пропастта. По-скоро необичайния вид и същност на тези сънотворения не шокира, а хипнотизира. Не съм гонил това въздействие, ако го има, не е моя заслуга. Аз съм земен човек. Просто магията от време на време излиза като прана от устата на виденията ми във вид на логос. И тогава някой говори вместо мен и това, което достига до мен, което дочува духа ми– почти винаги талантливо го записвам.
2. Сънищата не са нова тема за Вас. „Къщата на съновиденията“ се появява още в третата ви стихосбирка „Голям и малък“, после следва сборника ви „Нощта на продавача“, в която има 5 стихотворения, инспирирани от сънища, още по-после имате цикъл „Съновидения“ в „Сляпа неделя“. А „Панихиди за птици и поети“ завършва с цикъла „Будувания“. В него са „Сън“, „Върху покрива но мя сън“, „Сънна душа“, „Сънят на продавача“ „Събирачът на сънища“ и „Спящият палач“. Какво е сънят и защо е толкова важен за Вас?
Сънят е въздухоплаване без тяло, летене, летежи, излитания на оставената на свобода душа към Седмото небе, където е дома ѝ. Казват, че времето е онова, което не може да се върне. Но сънят е време, което се завръща. Понякога от миналото, много рядко от бъдещето, най-често от руините на спомените, не успели от тях да се превърнат в памет. С годините осъзнах, че сънувам повече от нормалните хора, които не са надарени с въображение и ми стана навик да ги гледам, да ги чувам, да ги съпреживявам като мои неродени филмови ленти. В които и аз участвам, без някой да е искал съгласието ми за това.
Това което понякога ме шокира, но вече отдавна свикнах с него, е следното – невъзможната възможност на детайлите, които виждам на сън, онези подробности в отделния кадър, дребните и незначителни на пръв поглед втлеждания на „камерата“, заснети от невидимия оператор, чието призвание е точно това – да следва с небесния си широкоформатен обектив действията и бездействията на душата ми, да обръща видимо внимание на фините фрагменти, които след като се събудя продължават да бъдат живи и животворни.
Тези визуални пресечки дълго време ме смущаваха и удивляваха, сега вече свикнах да ги прегръщам като близък на тялото ми човек. Защото те са материални акценти, чието място в съня ми може би моя хрумка, или по-скоро каприз на някой ангел любител на изкуството да сънуваш. Да създаваш сънища. Като на кино.
3. „Покаяние Господне“ е повече от „нахакано“ заглавие. В едноименното съновидение, с което завършвате първия цикъл „Просъници в Йерусалим“ казвате: „От кого Господ прошка да измоли, пред кого да се покае?“ Това е вселенски въпрос, по-дълбок от „Да бъдеш или да не бъдеш“. За какво има да се покае Бог?
Господ сигурно се кае, че е дал възможност на праведния Ной да спаси семката на човечеството. Потопът е хем наказание, хем предупреждение. Уж последно, но всъщност предпоследно. Защото няколко века по-нататък Господ къса Дух от себе си и Го въплъщава, според църквата ни, в плът, и създава след Адам отново Човека – този път не като дивак с листо между бедрата, а като обикновен човек, който с необикновената си същина, съвест, стойност, съпричастие и святост, обръща хода на историята. На духовната история, другата си остава същата и до днес. От една страна Господ за втори път се проваля от любов към детето си, човечето от кал, което го предава непрекъснато, лицемерно го хвали и си кълне, че уж го обича, а всъщност дори не трепери от страх или срам, от друга страна успехът на Христос е етапен и продължителен, той е факт, който дори олимпийските богове не могат да премълчат. Фаталното е, че се отдалечихме от Господ и от Бога си, всички като цяло, и човечеството върви към унищожението. Или към самоунищожението си. Като общност мислещият човек си мисли, че няма нужда да мисли в синхрон с Господ, със Светлите сили. И вместо това иска рационални доказателства, че Бог е насъщен, че съществува, че не сме сами в смъртта, както сме мното често в живота.
4. В ехсихибиционистичната днешност Вие ни предлагате една сънувана книга, озарена от присъствието на Бог и Безплътните сили.Тя казва: „Време е за друго време“. Време е да се обърнем към Вселенския разум. Време е да пожалим Бог. Време е за издигнем съзнанието си по-високо. Време е да прогледнем в Светлината, която, според Вас, беше в Началото. Вярно ли разчитам посланията?
Повече от вярно. При това разчитане те не губят от превода ви, обратно – подпират високата конструкция на въздушната ми поетическа кула и спускат от върха ѝ въжена стълба за всеки читател, който иска да ме види отвисоко. И не само мен, но всички околности, докъдето достигне погледа му, стига да е на фокус.
Това за Светлита трябва по-ясно да се изрече: в началото не беше Словото, а Светлината. Светлината е първа, защото първа проговаря и изрича Словото, което става Светлина. Това не е заяждане с биографите на Господ, които се имат и за негови преводачи, без да са получили от Него Божия дар на езика му. Евангелието на Йоан е най-красивото и проникновено събличане на наметалото от снагата та Мраморното време, от римското теме на Йерусалим. Йоан е поет и има право на съзнателни грешки – инак как ще привлече вниманието на онези, които знаят като себе си Вехтия договор между Господ и избрания му народ. Избран за какво ли? С питане може да се стигне до Храма, но не и до неговата Света Светих.
В „Сенки“ казвате: „Започва обновляването на Духа“. Е ли това това Книгата на живота Ви – точно свидетелство за Вашето обновление – духовно и поетическо? В сборника вашето его напълно отсъства. Тук не се надпяват „аз“-ът с второто „аз“, а се надсвирват световете – земният и небесният ?
Това е книгохранилницата на този мой, пореден живот, премивал на моменти между реалността и втората реалност, сънищата. Много патетично звучи, но това е книга по-скоро не на живота ми, а на смъртта ми, която започва с минипоемка за Нея, който е ту жена, ту мъж, но не е никога от среден пол, та в тази поемка съм толкова любвеобилен към смъртта, толкова нежен и съжалителен, че докато изтичаше от мен този словореден цикъл, изпитах вълшебното блаженство да бъда безсмъртен – да бъда съжалителен към онова, от което ние, хората, най-много се плашим. Това е моето интимно покаяние, самопризнание, разкаяние, себеотчаяние. Видях се такъв какъвто ще се видя в отвъдността – и не се харесах. То се родих с ядрена централа в душата и тази излищна енергия трябваше да се изразходва, за да не полудея. И след поредица от мои прититевни грешка фатално да не избухне като тази в Чернобил. Но, Слава Богу, всичко изби в неудовлетворение от мене си, от нищопостигането. Когото се усетих, че съм надживял с 30 жодини Исус не се въздържах и изригнах с ругатни към Небесата, но те вместо да ме накажат, ме чуха и разбраха. И много скоро ми пратиха оногона, който трябва за приятел. И за съучастник в Небесните ни дела на земята.
6. За сетен път удивявате с дълбоките си въпроси – „Къде е Единния Бог?“, „Няма ли кой да спаси Майката на Спасителя?“, „Защо ми е да съм брат е на себе си?“. Открихте ли „Кой сте? Къде сте? Защо сте“? с написването на тази покайна книга?
Не, нищо не открих, а и да съм го провидял за миг в мъглата на вдъхновението, то е било като познат силует на забравено същество. Кладата на тези въпроси е, че са отправени към Бога на Бита, а не към Бога на Битието. Това са горещи, нажежени до бяло въпроси, нажежени като железата на инквизицията, с която са жигосвали еретиците, магосниците, блудниците, атеистите. И пророците, понякога. За мен от адската горелка на тези питания струи неръкотворния светлик на Боговата поетика. Останалото са римушки, поети с мандолини, балалайки или банджо, все едно. Разпевки в домашната баня, защото в обществена къпални хорът на голите задците е по-голям от акустичните възможности на потъналата в мъгла от пара зала.
7.Възприемате и гледате на Бог като „Баща, на всичките бащи“. С подобен възглед към Създателя става напълно разбираемо вашето много освободено отношение към него, от което най-важно е съчувствието и състраданието. Не си спомням в българската поезия някой да е състрадавал на Бог?
Е, аз не си спомням. И не само в нашата лирика. Но нямам претенции за уникалност, винаги съм се съмнявал, че това, което пиша е мое, така че дори и да съм някакъв адамитчо в това отношение, не е важно, че съм аз, а че аз съм боговдъховевен човек, че съчувствам на своя Създател. Съзнавайки, че Той не е безпомощен като физическия ми отец, грохнал и болен пенсионер, ограбен в края на живота си от вярата си в комунизма. А не от безверието си към Бога. Това в скоби. Инак си знам мястото в космическата йерархия – една пееща прашинка плаваща в снопа от лъчи, летящи из дневната здрачина на Храма.
8. Никога не Ви е липсвала гражданска и естетическа смелост, но в тази книга проявявате съкровена до самоомерзение смелост – споделяте свой сън, в който Ви е посетил Христос, но Вие в първоначалното си объркване сте се уплашили и сте пропъдили видението. Поставяте крайно недобен и премълчаван въпрос – готови ли сме за срещата с Бог?
Всеки ден, всеки миг се срещаме, но не Го разпознаваме. Не сме готови, защото никой ни не подготвя за тази среща, а трябва всеки сам да се извиси, да стигне до просветлението, да поиска това от себе си. Да пожертва егото си и да се смири. С живия Бог няма как да се срещнем, душите на повечето от нас няма да стигнат до Седмото небе, до Седмия етаж на мирозданието, но ако все пак се възкачим до върха, ще бъде небивала привилегия Христос да мине покрай нас. Той отговаря персонално за планетата ни, но Земята не е единственото средище на живот отвъд прозореца на пространството. По-важно един друг да се обичаме, както Той обича нас.
9. Има четири открояващи се по-дълги стихотворения в книгата, които са като носещите колони на вашата храмова поезия. Започвате със зашеметяващо „Възкресение на Третия ден“, което е посветено на Смъртта, която при Вас е ту жена, ту мъж, ту момиче. Каните я на гости, предлагате ѝ топлината си, жалите я. Правите от Смъртта симпатично и близко същество. Отсъства всякакъв страх. Как се стига до подобно отношение?
С наблюдения и съпоставления. С логика и интуиция. С откровение и себеотрицание. С Богова помощ. С диалектиката, която изучава душата, и съпротивлението на материалите, които анализира плътта. Понякога си разменят местата и седят на студентските скамейки в чуждите за тях факултети. Но така се създава синтеза. Така се обиква Смъртта.
10. Вие сте посещавали нееднократно Йерусалим, но едноименното стихотворение е ода – видение за небесният, за невидимия град, в който всеки „слави Бога на своето наречие“. Как се случи написването?
Няма да ви призная цялата истината, защото и без друго читателите на това интервю вече са достатъчно изнернервени и скептично настроени от мен и към мен. Не ме ме е страх, че ще ме вземат за луд, защото лудите у нас като мен са малцина, но ще сметнат по техните сметки, че съм мошеник, а не съм. Че признавам нещата, за които ме питате, защото търся известност, сензация. Всеки съди според себе си, за чиновниците крайната цел е да спечелят нещо, което цял живот не са могли да получат. Това че преодолях с адски колебания, залитания, противоречиви жестове и актове, но сам се добрах до пътеката, която води към празния и запустял Храм, това е върховната ми победа, печалба и печал. Това е онзи един милион долари, които шведите раздават всяка година на политически коректни клоуни. Аз няма да получа безсмъртие като световен писател, дори като любим национален поет, но вече продължих безсмъртието на душата си, което е по-важно от всички тонове злато под земята.
Та на въпроса ви – Йерусалим е поръчково стихотворение. Нека така да го наречем. Поръча ми го партията на Бога. Е, заказът не бе от партийния ѝ секретар, а от един от неговите говорители, който ме помоли, по-скоро ми препоръча, подсети ме и ме задължи, ако щете.. И стихотворението взе, че се получи, дявол да го вземе…
11.Цикълът „Светлописи в Златолист“ е посветен на Преподобна Стойна. Вие сте неин апологет и популяризатор. С какво ви вдъхнови тази свята жена?
Тя не ме вдъхнови, а порази и обсеби още щом се домогнах до нейното житие. Тя е извънредно висок и много извисен стар дух, в тукашното си българско прерождение е стоик от световна класа, аскет от Акаша, притежаваща могъща воля и убийствена скромност, замонашена за милостта на Господ от дете, обречена на незрение, но с духовен взор и ясновиждане през времена, безвремия и междувремия. Духът ѝ е жив и често ни спохожда, заедно с Богородица, каго жени, помагат на младите невести да се сдобият с чедо, молят се заедно на Всевишния, да ги дари с рожби, да ги осъществи като майки. Щастлив съм, че успях да сторя нещичко да се разнесе нейната презаслужена слава, която обходи вече цялата ни страна и с което се изпълни предсказанието на леля Ванга, че за Преподобна ще чуе целият свят. В „Поканието“ имам няколко съно видения свързани с нея и чертвата в Златолист, в която живяла и където е погребана. Благодарен съм на нея, че ме избра за глашатай, както и на Св. Георги , който е бил неин закрилник, по-голяма духовен брат и побратим.
12. Завършвате стихотворението „Покръстване“ от цикъла „Бдения“ така: „По-добре и нас да ни няма, нежели Господ да подивее.“ През цялата книга минава преплетената нишка на тревогата Ви за Бог, за Небесните сили. Има ли надежда за човека извън Бога? Възможен ли е човекът извън Бога?
Да, възможен е, има и такива. Наричат ги атеисти, комунисти, анархисти, нацисти, агностици, това са все хора, заблудени от политическите си палячовци. Те не знаят и не искат да знаят, че извън съзнанието за Бог са нищо, което адовите сили преосмислят в нещо. Жал ми е за заблудените участници в тълпата. Те са слепите палачи, чиито водачи ка са деца, създадени от дявола. Битката между Синовете на Светлината и Синовете на Тъмнината не е от вчера, или от миналия ХХ век. Тя е извечна и ще бъде вечна. Докато всички хора не осъзнаят ролята си на хора и не обезсмислят пагубният процес на обезчовечаването си. На вторичното си подивяване. И докато новите хора не станат преобладаващо мнозинство на планетата и решително не застават с цялото си съзнание и универсалното си надсъзнание завинаги от страната на Доброто.
-
Позволявате си да апострофирате не Бога, а Библията. Казвате: „Блажени са не низшите, а висшите.“, както онова, за което вече стана дума: „В началото не беше словото, а светлината“. Това ли е Вашата лична духовна революция?
Аз съм хулиган, роден съм между крайните квартали на старата София, в „Захарна фабрика“, „Банишора“и „Коньовица“. Израснал съм между суинги и мимози, между гълъбари и свинари, между стругари, шофьори, файтонджии, пияндета и партийни секретари. Не ни плашеха с Торбалан, а с кварталния милиционер с фамилията Раковски. В кварталното читалище този Раковски той привикваше лентяите, които не искаха да работят и ги биеше с маркуч през чувалчета с пясък, за да не се появят синините. Кучкарите редовно преминаваха през нашата улица с каруцата си ковчег, в която с мятаха уличните псета и ит пращаха в завода за обувки. Влизаха и в дворовете на къщите и ги уловяха с дълги пръти, с наконечници от телени примки. Воят, кучешкият плач и лай още кънтят между слепоочията ми. Но ми харесваще да бъда хуличаг и да правя бели, интиутивно да не съм като другите, кратките деца. Много пердах отнесох, много наказания, прозвището ми беше Румен Белята, майка ми дори ме заведе на лекар, да ме лекува от моята хиперенергия. Милата, той я стълчал нежно и я напъдил. Не съм свикнал да се съобразявам безкрайно дълго с авторитетите. Мога да общувам и го правя с Бога без посредници. Няма претенции за духовен революционер, но определението духовен хулиган го приемам. Това е тази титанична титла, дано някой ден ме окичат и с нея.
