***
Наивен бях навярно през ония дни, когато мислех:
най-хубави са невидените от мене градове.
Не сяда прашния ми ден по техните чакални
и пейките в градините не са застлани
със вестници или с умора на работници.
А стари гарови часовници безмълвно не кръстосват
стрелките си зад гърбовете на изчезващите влакове,
за да нарежат времето на дни и нощи,
на срещи и раздели.
И аз не бързах да изгубя тия градове…
Наивен бях навярно през ония дни, защото
сега над мен вали огромен сняг и влакове препускат
край гари с имена на птици
и на съзвездия. И ми се струва, че пътувам
направо към зората.
А на една далечна гара
ме чака обичта ти, цяла в сняг,
със степен вятър вместо шал на раменете.
Криле на птици или релси ще ме отведат при нея?…
Наивен бях навярно през ония дни.
Сега се връщам. По прозорците на всички гари
сивее, заледен, дъхът на пътници.
Изгубеният град лежи дълбоко в мене.
Вървете, водолази, мълчешком по дъното,
за да го зърнете като потънал кораб,
във който всичко е на мястото си –
даже корабният дневник,
и старата лула на капитана.
И гребенчето ти, извито като новолуние, е там,
и твоята усмивка е залепнала за огледалото
подобно късче от корал.
Ах, тя на въглен някой ден ще се превърне!
Той ще разпалва всичките прозорци на изгубения град –
и аз в сърцето си ще нося
спомен
за небе…
***
Ти нали обеща да се върнеш? Къде си?
В тая глуха вселена, където те срещнах веднъж,
всички думи сивеят от плесен,
всички мисли прогизват от дъжд.
Ти нали обеща да се върнеш? Къдe cu?
Отзови се да падна пред болката на колене.
Завалява – и моята сянка из глината месят
ослепели от здрача коне.
Ти нали обеща да се върнеш? Kъдe cu?
Mиp на всички измами, на всички илюзии – мир!
Kaтo в древен театър с дъждовна завеса
гopкo плаче крал Лир.
***
Дойдоха черните коне
и конници с наметала от облаци ми казаха:
“Тръгни пред нас!” –
и думите им гръмотевично ехтяха.
И аз разбрах, че е дошъл часът,
когато с мълнии ръцете ми ще вържат
и аз покорен ще поема
по прашната земя, където мракът е изпил
последния ми ден, подобно изворче крайпътно,
и аз разбрах: покорен трябва да поема
по голото небе,
усетил с босите си ходила,
че и небето е покрито с тръни,
както пътеките на моите изминали години.
