Разказът е публикуван в новия свитък на „Любослов“
Първи март е, значи, към пет-шест часа надвечер. Изли-
зам от К.Е.В.А., където цял следобед съм свалял безуспешноедна секси студентка от НАТФИЗ, спускам се по „Графа“ до спирката на автобуса 76 до канала и там кой да видя – онуй страхотно маце, дето живее някъде около моя блок в квар
тал „Гоце Делчев“, което срещам от няколко години тук-там из разни кръчми в София, ама все не събирам смелост да за-
говоря – чернокосо, стройно, сочно, красиво като испанска кинозвезда, нещо средно между Дженифър Лопес и Изабел
Аджани; стои на спирката и чака рейса; поздравявам я, тя все едно не е станало кой знае к̕во, дъвчейки лениво дъвката си, отвръща: „Айде да разгледаме мартениците!“, щото нали навсякъде са наслагали сергии с мартеници и се обръща с гръб към мен, и почва да зяпа сергиите, а аз – задника ѝ.
Струва ми се невероятно готин, а и туй, че дъвче дъвка също
ме кефи ужасно. „Ти нали гледаш за рейса?“ – пита ме, без да
се обръща към мен, аз: „Да бе, гледам!“, и тя продължава да
си дъвче, и зяпа мартениците, а аз – задника ѝ. Леле какво
нещо, какво чудо, произведение на изкуството, като на Мая
Плисецкая, Алисия Алонсо или някоя джаз балетистка – хем
красив, хем съблазнителен, думи нямам!
Накрая 76 идва яко претъпкан, двамата се мятаме в него,
прави в навалицата, после сядаме един до друг най-отзад, тя си дъвче дъвката мълчаливо, небрежно, аз я питам какво ще прави като се прибере „вкъщи“. „Заета съм, защото синът ми се връща от училище и трябва да му обърна малко внимание, после съм свободна, а след това пак съм заета!“ – отвръща някак странно тя. Питам дали няма на кого да го остави, а тя рече, че той си стоял и „сам“; питам я дали живее сама. „Не, с мъжа ми!“ – отвръща тя. Това не ми харесва особено, не съм подозирал, че е омъжена, но все пак се решавам да питам дали не иска да се видим „за малко, между двата ангажимента“, а тя приема, уговаряме се и стигаме „Гоце Делчев“. Разделяме се и аз се отбивам в кварталната бакалия. Купувам едно кило моркови, едно замразено шкембе, разни други работи и с две торби покупки се добирам до нашия блок, където на пейката отпред седи Желев, съпругът на домоуправителката, която ме преследва за пари. Не съм плащал от три години таксата си на входа за чистачка и прочие. Желев е пиян, ломоти нещо на един комшия от съседния вход, който май му е брат. Вратата на входа ни е със секретна брава, аз се спирам до тях и започвам да си търся ключа, бързам час по-скоро да отворя и да се шмугна вътре, ония двата си говорят, Желев ломоти пиянски, търся ключа, което не е лесно както заради двете торби в ръцете ми, така и заради това, че на връзката имам десетина ключа, а и вече е станало тъмно.
По едно време, тъкмо съм намерил ключа, Желев ме за-
белязва, гласът му е бая завален: „А, комшо, вие ли сте?“– добавя, че трябвало да говори с мен „по един въпрос“ и
става, олюлявайки се от пейката. Аз тъкмо съм отключил, отварям и ми е на езика да кажа, че съм зает, когато забелязвам от вътрешната страна на вратата три банкноти по десет лева; настъпвам ги, но няма как да ги вдигна, без Желев да ме види. „Вие кога ще платите?“ – казва в това време той, аз
нищо не отвръщам, но и не се качвам по стълбите, тъй като
съм стъпил на парите. „Когато може!“ – обажда се вместо
мен комшията, който може би му беше брат. „Ще гледам даплатя!“ – казвам миролюбиво. „Как тъй „ще гледате?“ – ръм-
жи Желев. – Вече три години „гледате!“. „Скоро!“ – казвам аз; той обаче иска по-конкретен отговор, повтаря, потретва
едно и също: „Кога?“; „Няма да избягам! – обяснавам му. – Нали живея тук? Ще платя!“. „Кога?“ – с пиянския си глас крещи той, вън от себе си от гняв, за малко да ми налети да ме удари, но комшията го удържа, после, все така едва удържайки го, се обръща към мен: „От нашия вход има трима, които не плащат, ние плащаме вместо тях!“. „Така е“ съгласявам се още по-кротко, все тъй с крак върху парите. „Не може тъй! – пак ми вика Желев. – Как тъй?!“. „Хайде, остави го човека, той ще си плати!“ – успокоява го комшията, той ми е по-симпатичен. „Трябва да платиш! – пак ръмжи Желев. – Казвай кога!“. „Хайде, остави го човека!“ – това пак е комшията; досадно ми е да стоя и да ги слушам, но няма как, трябва да изтърпя, парите са под крака ми, три десетачки; чудя се дали пък не са на Желев, дано да са негови! Накрая той мирясва, нахоква ме, но до бой не се стига, защото аз мълча кротко и примирено, двамата се връщат на скамейката.
Затварям вратата след тях, навеждам се, вдигам десетач-
ките, изкаляли са се, но няма проблеми, сладките ми десетач-
ки, мушкам ги в джоба си и се качвам в апартамента; най-на-
пред решавам да извадя ключа от връзката с ключовете, че ме е хванало яд на него, че трябва да го търся на връзката, по-добре да е отделно от нея, казвам си, така по-лесно ще го намирам. Така и правя, после изваждам и морковите, покупките, изваждам и шкембето, измивам го, както е замръзнало го слагам да се вари на „три“ на малкия котлон на печката на балкона. После си взимам душ, измивам зъбите и отивам на срещата с момичето – пред супермаркета на последната спирка на обръщалото на автобусите 74 и 76. Тя идва след малко: „Нещо се разсеях – казва ми, – чак преди малко се сетих, че синът ми има тренировка, тъй че съм за малко!“.
Сега е без дъвката, пак е красива и съблазнителна, но все пактова някак я променя, изглежда ми малко смутена, не тол-
кова секси. „Къде ще отидем?“ – питам. „В едно заведение“ – казва тя. – Имам малко време, тъкмо ще си разделим една
бира; ти пиеш ли бира?“. Казвам „да“, отиваме в кафенето
под блока на поета Иван Гранитски, заставаме пред бара,
поръчваме една бира с две чаши. „Аз ще платя!“ – казвам
на барманката, изваждам най-калната от десетачките, които бях настъпил, като се чудя дали няма да ми я върне като негодна, но тя я приема без възражения.
Моята позната взима бирата с двете чаши и ги понася към една маса, сядаме, изпиваме бирата и тя си тръгва. Прибирам се в блока и какво да видя, пред вратата на апартамента ми се събрал целият блок – съседите от първия етаж, двамата братя – якият и дебелият, майка им, баща им; Иванов от втория етаж, разбира се, Желев, проклетата му жена – касиерката на входа; вдовецът от четвъртия етаж, дето от известно време си е пуснал козя брадичка ала Чехов; дебелакът от третия етаж, дето сваля дъщеря му, гномът с магазина за антики срещу ЦУМ, дето все иска да го каня на гости, уж да сме си „говорели“, а всъщност сваля квартирантките ми! Стоят всички с адски сериозни физиономии и като се появявам, вперват до един погледи в мен, все едно съм Бостънският удушвач, Джак Изкормвача, Жоро Павето или нещо подобно. Тъкмо мисля какво е станало, дали не идват за парите, дето ги дължа, или са разбрали за десетачките, дали да не се обърна и да хукна, защото току-виж ме линчували, когато чувам гласа на Желев: „Къде си, бе комшо? – вика с пиянски глас той. – Ние тъкмо щяхме да разбиваме вратата ти!“. И аз чак сега забелязвам, че всички държат някакви инструменти в ръцете – чукове, тесли, брадви и железни колове. „Защо, каква врата?“ – питам аз, нещо сякаш ми блесва пред очи
те. „Шкембето!“ – казвам си, и тогава всъщност усещам миризмата на изгоряло. „Шкембето, забравих го, проклетото
шкембе!“. „Целият блок се притесни!“ – чувам Желев. – От
един час усетихме, че мирише на изгоряло, звъним ти, ама
никой не отваря, чудехме се да разбиваме ли или да викаме
пожарната…“.
Чувам ги като насън, не спира тоя човек да бъбри, да на-
режда, вратата, миризмата, за мен, пожарната. Бръквам за ключа, ама де, в бързината не можах да го намеря, в тоя
джоб, в оня – никакъв го няма, защо ми трябваше да го вадя
от връзката, ядосвам се още повече, димът се стеле наоколо, тежък, задушлив, като от екарисаж, на умряло мирише. „От-
варяй, де!“ – викат ми всички вече в хор, целият вход, жени, старци, мъже, деца, съседи от други входове, цирк, гледам
им сеира, ама и ги е шубе, всичко това си го отбелязвам ей
така, между другото, докато ровя из джобовете си за ключа,
облечен съм в доста дрехи – панталони с пет джоба, с две
якета, защото, въпреки че е първи март, е студено, еднотояке е с четири джоба, два странични, два вътрешни, другото е с още повече, джобове, джобове, джобове, бъркам в тях, ровя с пръсти, един след друг, ама и те пълни с к̕во ли не, най-вече листчета, на които пиша разказчета, стихотворения, имам такъв навик да пиша, докато пия кафе, докато чакам на опашка, вървя по улицата, в автобуса, хрумват ми щуротии, фантазирам си и хоп, вадя листчето, химикал, записвам, продължавам; както и да е, сега ги вадя едно след друго тия листчета, нали ключът сега не е на връзка, просто ключ, тесен, малък, секретен ключ, като нищо може да се е сврял между страниците на листчетата. Накрая го намирам, проклетия ключ, вадя го, отключвам, отварям, посреща ме гъст облак от тежък, вонящ на умряло дим, да му се не види шкембето, как вони само на мърша, на умряло, проклето да е, дано не ми изгори апартаментът само!
Не виждам пламъци, никакви пламъци, само тоя ужасен
дим, тая воня, втурвам се в гъстия облак, едва различавам стените, вратите, нямам време да пускам лампата в коридо-
ра; всяка секунда е ценна, час по-скоро да махна проклето-
то шкембе от котлона, преди да е пламнало, влизам в кух-
нята, отварям вратата, излизам на балкона, стигам печката, изпод капака на тенджерата се носи гъста струя черен дим,
грабвам една кърпа, тенджерата, нося я в мивката, отварям
капака, от него ме блъска в главата черният, отвратетелно
задушлив, вонящ дим, пускам студената вода с пълна струя
в горящите останки от шкембето, водата засъсква, парата се
смесва с дима, всички съседи стоят на прага на апартамента,
гледат, цъкат с усти, въздъхват облекчено, Желев ломоти пи-
янски, как може така бе, ти акъл имаш ли, като готвиш нещо
не излизай от къщи, а ма-ха, можеше да запалиш блока.
По дяволите блока, казвам си наум, по дяволите и шкем-
бето. Всички се разотиват, разтварям широко вратите, про-
зорците, студеният въздух прониква навред, димът се раз-
нася навън, остава обаче оня сладникав ужасен мирис на
изгоряла животинска плът, но всичко е приключило с щаст-
лив край, мамка му. Жалко само за шкембето, ама пък нали
не изгорях?
–––––––
Стефан Кисьов е роден е на 30 април 1963 г. в Стара Загора, където завърш-
ва гимназията с преподаване на френски език „Ромен Ролан“. Учил
е в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“, в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и в Сорбоната. Пише от съвсем малък, започва да публикува сравнително късно – в „Литературен вестник“ през 1995 г, където създава и поддържа рубриката „Криминале“ в продължение на шест
години. През 1996 г. дебютира с романа си „Джубокс“, в който пресъздава атмосферата на т.нар. гларуски години от времето на социализма. Следват романите „Никъде нищо“ и „Не будете сомнамбула“ (2000). С романа си „Екзекуторът“ става първият носител на наградата за български роман „Вик“през 2004 г.
Между 2010 и 2014 г. живее в Прага, където сътрудничи на
сп. „Българи“. От началото на 2017 г. живее в Куба.
