„ГОРА ЗЕЛЕНА, ВОДА СТУДЕНА”. Бяха ме извикали по някакъв повод в редакцията на в. „Земеделско знаме” в София, на който бях кореспондент за Благоевградски и Кюстендилски окръзи. Движейки се из софийските улици, си купих току-що излезлия брой на сп. „Септември” (тогава следях всички литературни издания). Докато пътувах с автобус обратно към Благоевград, разгледах с интерес списанието. Много се зарадвах, че бе публикуван доста голям „материал” от Георги Божинов, който тогава бе най-респектиращият с талантливото си перо мой по-възрастен колега, кореспондент на в. „Труд”. Като се прибрах вкъщи, прочетох целия текст. Наистина, направиха ми впечатление последните страници, в които се разказваше за ада, който преживели и от който успели да се спасят петима българи, заточеници в съветски лагер в Сибир. На другия ден, отивайки към кафе-сладкарница „Аджария”, където се събирахме колеги на „оперативка”, взех и списанието. Когато го поставих на масата, Аргир Марчев, кореспондент на телевизията, подскочи, заръкомаха и с видимо злорадство разказа, че тук е публикуван някакъв пасквил от Божинов, че редакцията на „Септември” ще си изпати за това… Аз много-много не обърнах внимание на изреченото, защото в моите очи Аргир Марчев бе глуповат волнодумец. Може би, за да се наслади на тъмните облаци, които надвисваха над Божинов, той поиска списанието, за да прочете „материала”… И съвсем скоро политическото цунами наистина се разрази: Брой 3/1975 г. на сп. „Септември” бе иззет от разпространителската мрежа; цялото ръководство на списанието бе уволнено; в. „Труд” се „освободи” от своя неблагонадежден кореспондент, който бе обявен за клеветник на съветската действителност… От този момент до края на живота си Георги Божинов трябвало да забрави какво е това „заплата”… Как е „връзвал двата края”, на какви изпитни е бил подложен, какво е било в душата му – само той и семейството му знаят…
През бавно течащото време през онези почти петнадесет години до 1989-та, съм се срещал много, много пъти с него, макар че той трудно „удостояваше” с внимание или допускаше някого близо до себе си. Седели сме на чаша ракия край приспособения за маса плот от отрязан дънер или в мазето, ухаещо на прекипяло вино и ракия; яли сме шкембе-чорба в една схлупена кръчмица до неговия блок; водил ни е с приятели на лозето му край с. Рилци и на овощната му градина край река Градевска, в близост до м. Предел, където бе поставил за пазач едно люто куче… Той на никого не се оплакваше, никого не занимаваше със себе си, никога не говореше над какво работи… И не изразяваше бурно радостта си, когато успееше да издаде книга – в повечето пъти след тежка борба и надхитряне с редактори-цензори… Във време, когато бе отритнат от силните на деня, когато бе изключен от журналистическите и писателските творчески съюзи, той създаде най-силните си творби – „Черешови води”, „Кукувица кука”, „Сивият скиталец”, романа „Калуня-каля”…
След 10 ноември 1989 г. тинята в застоялото политическо блато в страната се раздвижи; макар и плахо, хората започнаха да надигат глави, жадни за въздух с повече кислород. Георги Божинов със сигурност беше единственият интелектуалец в града, който имаше лице и морално право да излезе напред, да каже тежката си осъдителна дума за комунистическия режим, да отвори кепенците на отчаянието, за да нахлуе светлина в душите на хората. Аз присъствах на 5-6 срещи в дома му, в които участваха Валери Копралев, Никифор Ненков, понякога и Кирил Милев, на които умувахме какво можем да направим в нашия град, за да се включим във всеобщия подем на надеждата. Георги Божинов прояви неподозирани и за самия него организаторски способности – той бе инициаторът за създаването и при нас на „клуб за гласност и демокрация”. Първото събиране се състоя в една от залите на Висшия педагогически институт (по-късно ЮЗУ „Неофит Рилски”). Дойдоха около петдесетина души. Без никакви дебати, за председател избрахме Георги Божинов. Гоце Танчев предложи мене за секретар и всички гласуваха „за”. Желаещите да станат членове на клуба се записаха в един протокол, който бе първият документ в новата демократична история на града. На второто събиране на клуба бяха дошли една група млади преподаватели от Педагогическия институт. Един от тях ловко провокира Георги Божинов, който се „хвана” на уловката, ядоса се и, верен на честолюбието си, заяви, че се отказва от председателството и напусна залата. /Тези момчета по-късно разпределиха ролите си в различни политически формации, които се вляха в Съюза на демократичните сили; след като изконсумираха докрай облагите, които им предостави демократичното управление на СДС, те се изпокриха по топли местенца, предвидени далновидно от техните кукловоди от Държавна сигурност и комунистическите стратези./ И моята роля на секретар на клуба за гласност и демокрация свърши безславно. На едно събрание се получи голямо стълпотворение от желаещи да станат членове на клуба. Аз бях разтворил папките и ги записвах един след друг – журналисти, учители, музейни работници, чиновници, уволнени ченгета… Пред мен застана и една дама, която доскоро бе член на Бюрото на окръжния комитет на БКП… Аз я гледах втрещен. Поколебах се малко, после станах, предадох папките на момичето, което ми помагаше, и излязох навън… Това беше краят на моето „организирано” участие в демократичните процеси…
Когато през 2014 г. писателят Деян Енев преоткри за днешните читатели романа на Георги Божинов „Калуня-каля” и в една книжарница в София имаше представяне на книгата, от Благоевград бе дошла голяма група „почитатели” на автора и бивши негови колеги. Някои дори говориха с умиление за него, възторгваха се от таланта му, припомняха за „близките” си отношения… А с повечето от тях Георги Божинов не искаше да се среща дори по улиците – преминаваше на другия тротоар, съзреше ли че идват срещу него… Лицемерните славословия едва ли могат да убедят някого, че тези хора вече са простили на тоя „клеветник на съветската действителност”…
______
Из книгата ми „РЕЧНИК НА ПРИЗНАНИЯТА за моето българско време или щрихи към македонската орис“. Изд. „Орбел“, С. 2016
ПАМЕТ ЗА ПИСАТЕЛЯ ГЕОРГИ БОЖИНОВ
На 27 януари Георги Божинов (27.01.1924-25.05.2004) щеше да навърши 97 години. Живя достойно, като лъв в клетка, уволняван, прогонван, непочетен, но оставил след себе си изумителна проза.
Беше 2014 г. когато Деян Енев си купи на пазара в „Красно село“ срещу 2 лева, от сергия с купчина стари книги, романа „Калуня Каля“, непознато за него заглавие, издадено през далечната 1988 год. Когато го прочита, разбира, че държи в ръцете си шедьовър. От този момент започва вторият, истински и заслужен живот на един великолепен роман, родеещ се с прозата на Димитър Талев, продължаващ да вълнува литературната общност и читателите си с непомерно за мнозина днешни прозаици слово, сочно и богато, картинно и дълбоко, наситено с образи и действие, едновременно родно и общочовешко, трагично и извисено. Прочетох романа на един дъх, с бързината на читател, който се страхува, че трябва да върне книгата, преди да е успял да я прочете.
Георги Божинов е наш съвременник, живял съм покрай него цели 50 години, а не съм го познавал, нито лично, нито чрез книгите му… Едва сега, когато го няма, мога да се наслаждавам на изящния му слог. Георги Божинов е доказателство, че дори и да лишат тялото ти от битовите необходимости за живот, не могат да изтръгнат духа ти. Остава непокорен за властта, но укротен от таланта, който го осъжда на вечност. Текстовете на Георги Божинов са мерило за неизбежността на подаденото от Бог, независимо от обстоятелствата и трудностите. Големите писатели описват вълненията на родната душа, но чрез нея, стигат до общочовешкото. Общочовешкото е родното без границите, поставяни от злото, с безграничността на доброто.
Такъв е Георги Божинов! За разлика от други, които са се възползвали от привилегията да бъдат близо до властта, не се е приспособил, не се е огънал, не е емигрирал на спокойно и топло местенце, споделил е общонародната съдба, останал е в Отечеството си, обгрижил го е със словото си като майка, макар държавата да се е отнесла с него като мащеха. Затова е Личност сред талантливите, Талант сред безличните. Използвал е времето на дългогодишна безработица да овладее английски, френски, немски, руски. Когато започва да пише „Калуня Каля“, започва да учи и турски.
Не успя да го сломи и „демокрацията“, която опита да го направи слуга на новите господари, които се оказаха по-калпави и от старите. Като първи ръководител на „СДС“ в Благоевград, избран спонтанно и единодушно, заради неговите патила и гонения в миналото, бързо напуска, когато разбира, че става средство за политическа употреба. През февруари 1993 год. пише в един преходен местен вестник „Югозападни вести“ прощален текст, който трябва да се прочете от всички бивши и настоящи се-де-сари, които продадоха на безценица достойнството си:
„Десети ноември завари България по бели гащи. Наред с чистите и честни момчета на демокрацията над антитоталитарната вълна изплува като по-лек, лумпенски клечоряк и боклек, хулиганоидната пяна и тиня. И точно това, по-лекото, взе връх…И именно то, лекото, започна не просто да управлява, а да управлява просто…България вече ви чу и видя. Вие пропихте и пропиляхте шансовете си. България вече не ви вярва. Вие просто излъгахте България. България проектираше върху вас и чрез вас надеждите си. България ви обичаше. Вече не ви обича. Една умряла любов не възкръсва никога“.
Това беше Георги Божинов.
Прочетете „Калуня Каля“, биографичния роман „Караджата“, после „Кукувица кука“, „Черешови води“, „В дън гората Дикчам“ и пред очите ви ще се извиси словолюбец, който реди думите така, че да се обичат една друга.
През април, когато отидете пред урната за гласуване си спомнете пак за него и думите му, за да не позволявате да ви управляват същите некадърници, станали негодници.
Вие, Viviana Assa, Георги Кушвалиев и 253 други
-
Изумително е да преоткриеш природата и хората, чрез неговото слово
