„Нарекоха ги фашисти”, историческо изследване на т.нар. фашистки организации от 30-те години на миналия век – легионери, ратници и младите отецпаисиевци, както и техните предшественици – „Родна защита“, „Национална задруга“, „Кубрат“, ВС „Отец Паисий“ и др. Засегнати са и „Бранник“, и Народно-социално движение на проф. Цанков. Но това не са единствените „фашисти“. До днес фашизъм и фашисти са понятия, които се използват произволно и по приумица. Те са придобили символично, ако не и религиозно значение: употребяват се главно като заклинания и първосигнална демонизация. Последните две глави, разглеждащи феномена фашизъм и наличието му (или не) в България, дават възможност на читателя за собствена оценка.
ФАШИЗМЪТ И НЕГОВИТЕ ИЗСЛЕДОВАТЕЛИ
Въпреки голямото разнообразие на мнения и становища при характеризирането на фашизма, в историческата литература издавана вън от България и бившите социалистически страни (където тенденциозността при разглеждането на въпроса е толкова силно застъпена, че голямата част от произведенията мъчно може да се определят като научни), съществува известно съгласие относно някои най-изявени негови черти. Изглежда, че с най-голяма трудност се срещат усилията за късо, ясно и правдиво определение на фашизма, което да бъде успешно прилагано при всички случаи на фашизъм. Възможно е, че до крайно съгласие няма да се стигне. По-подробно определенията са засегнати в края на тази глава – при разискването на книгата на Желю Желев. Тук ще споменем вкратце това, което се говори така да се каже “на едро”, в повечето произведения, които се спират на феномена “фашизъм”.
Прегледът не претендира за изчерпателност, нито за теоретична задълбоченост. Целта е по-скоро да се засегнат някои често срещащи се описания и характеристики на фашизма като цяло, или на негови европейски варианти, за да можем да извлечем някаква полза от тях когато разискваме проблемите на българския фашизъм. Под въпрос е и дали въобще могат да се открият фашистки характеристики в България. Немския и италианския фашизъм са по-малко засегнати, тъй като за тях е писано най-много и читателят със сигурност е по-добре информиран за тях, отколкото за фашизма като явление на ХХ век и за негови по-малко известни варианти.
Кога и как се е появил фашизмът? Прието е да се третира появяването му след края на Европейската война, а специално за Източна Европа обикновено се изтъкват следните фактори за неговото появяване:
следвоенна дислокация, сиреч последиците от Европейската война и отраженията им върху обществения и политическия живот, като тук се разглеждат и кризите в демократичните, плуралистични и парламентарни системи,
икономическата депресия, под която обикновено се разбират икономическите причини за появяването на фашизма: стопански и финансови кризи, безработица, фалити, Голямата депресия от 1928-1933 в САЩ и Европа и влиянието й върху отделните европейски държави,
натискът на нацизма на съседите, или т.н.”домино ефект”, когато една страна попадне под нацистко или фашистко управление тя влияе на съседите си, или предизвиква фашизъм в тях и
комунизмът, или заплахата от него – действителна, или въображаема – особено в страни, които са изпитали опити за насилствено завземане на властта от комунистите с или без намесата на СССР.
Някои автори изтъкват тези основни четири елемента на международен фашизъм малко по-различно: “агонията на капитализма”, манифестация на националния шовинизъм, форма на диктатура плюс хулиганство, и изрази на антисемитизъм и национална слава.[i]
Колкото и да е чудно, някои теоретици търсят и намират фашизъм, фашистки черти, следи, или наченки на фашизма много преди този термин да влезе в употреба през 20те години на миналия век. Твърди се, че автори като Лангбех и Мьолер ван ден Брук и социолози като Вилфредо Парето и Моска също проправят пътя към фашизма. Те са антидемократично настроени по принцип, не вярват в избирателните права на народа и разглеждат демокрацията като провал и унищожение на качеството (елита) от количеството (масите).
Търсенето на фашизма и нацизма стига чак до ХІІІ век, по-точно до Мартин Лутер и неговите тиради против католическата йерархия (но и против евреите). Може да звучи абсурдно, но не е. За изследовател като американеца Л. Мъмфорд, основната част от идеологията на фашизма “за пръв път е точно формулирана в проповедите, писмата и поученията на Мартин Лутър”. Той също твърди, че програмата на Хитлер “много малко се отличава от първоначалните доктрини на Лутър”.[ii] В това отношение забележителна е книгата на У. Макгъвърн “От Лутър до Хитлер, историята на фашистко-нацистката политическа философия”. В нея съществуват и по-големи абсурди.
Фашизъм се е търсил – и са го намирали – у Марат и Робеспиер, лидерите на Великата френска революция, Оливър Кромуел, водачът на английската революция от ХVІІ век и много други исторически фигури.
Намеквало се е дори, че един от първите известни авторитаристи, тоталитаристи, по делегация и фашист-нацист, е не друг а древният гръцки философ Платон. Защо не? Големият английски ерудит от ирландски произход Джордж Бърнард Шоу слага каточели венец на дискусията с признанието си, че “средният гражданин по природа и възпитание е фашист”![iii]
И в наши дни – не по-малко – фашизмът се използва като много удобен самар за биене, особено когато интелектуалният мързел надвие научното търсене и историческият метод.
През април 2003 г. една млада политоложка изнесе доклад озаглавен “Ислямизмът – между закъснялата реформация и новия фашизъм” пред научна конференция по проблемите на Исляма в София. Стремеж към оригиналничене? Едва ли. Известно е изказването на американския футуролог Френсис Фукуяма, който въведе терминът “ислямо-фашизъм”, фактически отъждествявайки ако не самият Ислям (но защо пък не?), поне неговите съвременни последователи с фашизма! Как ли би се чувствувал Мусолини? А Хитлер?
Но търсейки фашизъм зад всеки ъгъл не ни помага. По този начин не се получава много.
Ако намерим фашизъм у Ницше, Парето, или Моска, трима мислители със завършена философия, ние не изясняваме проблема, а го размътваме, той става по-неясен. Дори когато знаем, че Мусолини се е възхищавал от Парето и Моска, а може би и Хитлер – от Ницше, това не означава много. Самият Вилфредо Парето – жив в ерата на Мусолини – не се е чувствал много удобно като “родоначалник на фашизма”, докато Ницше не е имал и тази възможност.
Забравя се, че преди Втората световна война само три страни имаха “официални” фашистки режими, фактически две и половина. В Италия, където на 29 октомври 1922 Мусолини “марширува” към Рим с влак, получава мандат да състави правителство от краля и инсталира фашистки режим (за който дори се говори, че не настъпва преди 1927!), в Германия – Hitler’s Machtergreifung и в Румъния за много кратко време (правителството на Октавиян Гога – А.С.Куза?). За фашизма на Франко в Испания и на Салазар в Португалия не съществува общоприето съгласие.
Някои автори изтъкват и не без право, че трябва да се прави разлика, която не винаги се прави, между анти-демократични, авторитарни, анти-парламентарни и други подобни обществени и политически движения и фашизма, тъй като съдържанието и същността на явлението фашизъм са известни и описани и е излишно да се опитваме да вместим в това прокрустово ложе неща, които действително не принадлежат към него.
В много страни срещаме движения водени от местни чудаци, демагози от всякакъв вид, дори шарлатани, социални организации от различен калибър, понякога антисемитски. Те не са фашистки по същата причина, понеже не се вместват в рамката на известното за него.
Дори антисемитските чувства, настроения и организации, които много лесно се свързват с фашизма, не са единни, или еднакви. И те не са непременно фашистки, понеже съществува антисемитизъм създаден на местна основа, или поне лишен от расизъм.
Освен това има много видове антисемитизъм. Употребява се расистки, както и не-расистки подход към антисемитизъм, за да се изясни самото явление. Антисемитизмът в почти всички случаи се е развил не като имитация, или под влияние на Хитлер, а далеч преди него. Този антисемитизъм отпреди Европейската война е расистки по начало, а не толкова социален, или икономически, или дължим на Депресията. Набеденият за румънски фашист Кодреану не е имал нищо против евреите да се присъединят към неговото, румънско движение, но не и Хориа Сима, неговият наследник. Затова и Хитлер е гледал Кодреану с подозрение.
Националистически, патриотически, родолюбиви и дори държавно създадени движения или организации, такива, които изповядват крайни, шовинистични идеи, доктрини и т.н., най-малко националистическите, не представляват фашизъм, нито непременно водят към него. С други думи, може да има фашизъм, една от съставките на който да е краен национализъм, но обратното не е вярно, крайният националист може да се смята като фашист само ако демонстрира и други характеристики присъщи на фашизма. Може например да си краен националист и убеден индивидуалист, не вярващ в държавния контрол върху стопанство, финанси, или култура. Или в расово превъзходство. Или…
Някои автори настояват, че европейският нацизъм и фашизъм трябва да се разглеждат не само и не толкова в техния конституционален аспект, сиреч от гледна точка на управляващ елит, държавен режим и пр., колкото от гледна точка на образование, култура, религия и социален живот. Не само като политически феномен, но и в неговия духовен и идеологически аспект, както и социален. Това отваря друга кутия на Пандора. И тя е пълна с опасности.
Според професор Фритц Фелнер, например, има ясна духовна връзка между традиционни, по-скоро консервативни религиозни схващания и възхода на тоталитаризма (като въплъщение, или краен израз на фашизма). Тоталитарните движения и авторитарните режими, според него, се радват на особен успех в страни
с установени и масови католически традиции.
Католицизмът не непременно създава фашизъм, твърди професорът, но има нещо особено в католическото мислене, което създава възможността – веднъж щом оригиналните концепции са отслабени, или загубват съдържание – за лесната им подмяна с подобни схващания, които са също толкова безусловни:
вярата в абсолютната истина, вярата в непоклатимостта на лидера, вярата в авторитета и установения ред, вярата, че обществената и политическата дейност трябва да се основават на заповеди отгоре вместо на натиск отдолу, йерархическата организация, настояването, че разкритата и споделена нова истина трябва да бъде приемана безусловно и без въпроси или съмнение.[iv]
Според Фелнер и други изследователи на фашизма, в тези явления трябва да се търси
и ключа за разбиране на успеха на фашизма в средна Европа. За разлика от известния мислител Карл Фридрих, който подобно на други, подържа тезата, че тоталитаризма е нова концепция се твърди, че напротив, тя е стара и е съществувала много отдавна. Тоталитаризъм се е съзирал, според някои изследователи, още в Средновековна Европа и в ранните заселвания в Северна Америка с тази разлика, че дисидентът, недоволният от обществения ред, е имал възможност да се премести на ново място без да бъде преследван и дори, ако иска, да основе ново тоталитарно общество с друг порядък.
В ХХ век тази свобода на придвижване е загубена и затова грубостта и свирепостта на методите на тоталитаризма изглеждат съвсем нови или толкова необикновени на учените.
Други фактори, в които се търсят предпоставките на фашизма, са културните и особено образователните. Австрийците, още от времето на Империята, както и германците, никога не са изоставили напълно своите тоталитарни навици (за които се приема, че са им присъщи). Образователната им система се е възпротивявала срещу нахлуването на либерални идеи и практики. Образованието не е имало за цел да задава въпроси, да търси и признава плурализъм в схващанията, да цели компромис, а по-скоро да преподава установени ценности и истини и да втълпява послушание, вместо да провокира интелекта, или да окуражи инициатива по посока на прогреса.
Много често в Средна и Източна Европа, и особено в Австро-Унгарската империя и Германия, се е поощрявал и друг възпитателен аспект: младежта се е подготвяла за война, да умре за Отечеството, саможертвата се е смятала като основно благо и добродетел. Възпитавала се е почит към героите, към жертвите, към войната като такава и тези представи са се втълпявали при изучаването на история и литература. Насилието и войната са били представяни като основни качества в историята. На младежите е било втълпявано, че няма по-голямо постижение от това да дадеш живота си в битка, а на момичетата, че тяхното задължение е да отглеждат войници, които на свой ред да бъдат жертвани на олтара на отечеството.
Друг фактор във фашисткото мислене е страхът от социална революция и управлението на масите. За разлика от евтината пропаганда, която показва фашистите като примитивни, вулгарни, криминални, извратени и т.н., има силен елемент на елитизъм във фашизма. Това също може да се проследи до образованието, където се насажда почит към силния индивид като движеща сила в обществото и в историята. Намира се сравнително ясно – особено ако се търси старателно – още от Якоб Бурхард чак до Ницше, чиито индивидуализъм им внушава подозрителност към масите.
Добре известният антидемократичен характер на фашизма и неговото ударение върху героизма го прави привлекателен за тези които се възприемат като елит. По този начин фашизмът се превръща в елитарно движение, където партията представлява елита на нацията, докато тези, които са на по-низко ниво, които не могат да достигнат висшите постове, притежават поне утешението, че принадлежат към висша раса или народ: Арийци, Северна раса, Немският народ.
Не е трудно да се види, че фашистките вулгаризатори се опират на Ницше като вдъхновение и доказателство, че плурализмът и демокрацията будят низки чувства в тълпите и блокират пътя към развитието и прогреса.
В много случаи обаче явления, които са се приписвали като провали на демокрацията, са били фактически дело на тези, които са били антидемократично настроени, не са приемали системата и са саботирали делата на демократичните правителства. И пак образователната система е учела младежите, че това са насаждани чужди ценности, че демокрацията е лошо нещо и че този, който ще спаси отечеството ще бъде силният човек, този който ще разгроми демокрацията в името на доброто на нацията. Всички провали и страдания са се приписвали на гърба на демокрацията, плурализма и парламентаризма.
Възможно е – и в България – че “Третото поколение” на Стефан Попов, Графа, родено преди и малко след Балканската война и възмъжаващо в 30те години (масата членове на СБНЛ, РНБ и БМСОП) вече е изправено пред нова технологична и икономическа среда, в която традиционните реакции на родителите им стават неподходящи и неуместни. Търси се друга, по-действена, ефективна, светска идеология. Рецепти не липсват: левицата ги намира на Изток, други на Запад. Не е трудно да станеш жертва на фашизма или на болшевишкия марксизъм, прегръщайки го.
Политическият език в немскоговорещите страни, но и не само там, често използва военна терминология, думи взети от войната и битките, термини на стратегия, тактика и военно планиране. Партиите често се наричат “фронтове”, политическият опонент се разглежда като враг, който трябва да бъде унищожен, а не само победен, победата над него се смята като основната цел на обществения живот.
По този начин се насажда един примитивен социален дарвинизъм и понятието “естествен подбор, оцеляване на най-подходящия” става един от важните идеологически принципи на фашизма, също като “правото на силния”.
Политическия живот се схваща като война, като битка с противници, не като съревнование с партньори или стремеж към компромис. Това се пренася и в междудържавните отношения, а оттам до концлагерите пътят не е много дълъг. Постройката е елегантно конструирана, но дали е вярна?
Съществува и един специфичен синдром, особено в страните, които се озоваха губещи от Европейската война. Той е известен като проблемът за “удара в гърба”. Мусолини и Хитлер го използваха умело, за да увеличат своите редици и добият по-голяма популярност. Към края на войната се появи виждането, че за военните неуспехи на нацията са виновни не армиите и генералите, а по-скоро политиците, тиловаците, тези, които не отидоха на фронта и пируваха и гуляеха вкъщи, докато доблестните защитници на нацията загиваха за отечеството. След войната и поражението, в някои страни станаха опити за революция. И те нерядко биваха приписвани на “пораженците”, на тези които “отказаха да напрегнат още малко сили за достигане на крайната победа”.
В България още битува убеждението, че българската армия никога не е губила войни, както и че вината за загубите принадлежи на политиците и дипломатите. Все в тая връзка са и обясненията на заинтересовани и предубедени среди за случилите се “национални катастрофи”. Според установената историография те са няколко. Има ли основания да се мисли по тоя начин?
Там където комунисти и крайни левичари опитаха революции, те се случиха след войната и не бяха причина за поражението и за военните загуби. Може би тяхно следствие? Не е обаче за подценяване и насажданият страх от социална, или социалистическа, болшевишка революция. Сега може би е ясно, че нито в 1922 в Италия, нито в 1933 в Германия, или в 1934 в Австрия, е имало непосредствена възможност, или заплаха от лява революция, но това е било добър претекст на фашистите за сваляне на демократичните режими.
Твърди се, че умерената средна класа, която е била недемократично (но не и антидемократично) настроена, в края на краищата се е подвела от пропагандата и е закупила фалшивият продукт на предстоящата смъртна заплаха от настъпващия болшевизъм.
Но комунистическата заплаха съвсем не е бил толкова незначителна, или фалшиво създадена, както сега изглежда на някои изследователи. Тя е била съвсем реална и действителна. В очите на либералните демокрации появата на СССР е била сама по себе си заплаха за тяхната цивилизация и начин на живот. Съвсем не са помагали в това отношение подклажданите от Москва вълнения, бунтове и революции в цяла Европа, нито създаването на Коминтерна като международна революционна организация ръководена от Русия и действаща в нейна полза.
От първия момент на установяването на съветска власт в Русия нейните ръководители не са криели неприязънта си към “буржоазно-капиталистическото” общество и са заявявали открито намеренията си да го разрушат и изградят ново на неговото място. Това продължи до разпадането на Империята през 1991. СССР и особено Сталин никога не са били, например, привърженици на Версайската система на договори, на които победителите в Европейската война са разчитали като модел за следвоенно устройство.
Напротив, Съветския съюз се старае не по-малко от нацистка Германия
да ревизира цялото следвоенно уреждане и структурата на Европа като ги превърнат в социалистически. Доктрината не се изменя даже и когато в 1934 година по тактически съображения СССР решава да поеме друг курс – към възпиране на настъпващия ревизионизъм от страна на Германия, Италия и Япония, главно за свои изгоди. Но и тогава отношението на СССР към международното сътрудничество е крайно негативно.
СССР дълги години не членува в Организацията на Народите (ОН), повечето страни в света, в това число главните европейски страни, не подържат дипломатически отношения с него и руските болшевики до голяма степен са в положение на политически и държавен остракизъм. Русия става член на ОН на 15 септември 1934. Дори тогава Португалия, Холандия и Швейцария се обявяват против това решение. Не е за учудване.
На Конгресът на ВКП (б) през 1934 година се заявява открито, че “Москва може винаги да скъса всички съюзи и мирни договори с империалистическите и буржоазни държави, както и да им обяви война”.[v]
Чак през юни 1934 Чехословакия и Румъния възстановяват дипломатическите си връзки със СССР, но не и Югославия, където поради наличието на множество руски бежанци от Гражданската война и настроението на обществото, дори формални връзки между атеистичните руски болшевики и верующите сръбски християни са немислими.
България признава СССР по същото време както и САЩ, които до 1934 не признават Съветска Русия. Швейцария нормализира връзките си със СССР чак през 1946!
Вярно е, че след Европейската война, военните поражения и опитите за революции настъпиха известни промени, но те бяха незначителни. Социалните, икономическите и културните проблеми общо взето останаха същите. Бюрокрацията си остана на местата, също учителите, особено професорите, всички запазиха имотите си, класовото и социалното устройство бяха почти непокътнати. В политиката се появиха нови лица, от масовите работнически или социалистически партии (в България и земеделци), но те бяха гледани с подозрение и с лошо око от традиционните елити.
Принадлежащите към по-нисшите класи в Средна Европа рядко биваха издигани, понеже, когато имаше такива случаи, те бяха бързо изолирани от класата си, като им се даваха титли. Така че в 1918 Германия и Австрия не бяха фактически демократизирани, на тях им беше дадена (наложена?) конституция. Понеже тя дойде след края на войната, поражението и последвалите унижения и насилствените мирни договори, тя се възприе като чужд внос и чуждо тяло, което не пасва на традициите на нацията.
Затова и някои автори смятат, че фашизмът е оказал значително влияние върху работническата класа, понеже с пропагандата си и с действията си след идването му на власт, се опитва да осигури политическо и обществено участие на тия класи в държавата, за да могат те да се почувстват като органична част от нацията. Доказателства за тази теза съществуват в небивалата дотогава популярност на режимите на фашизма и нацизма, поне вътре в Италия и Германия.
Изтъкват се и други социални аспекти дължащи се на дислокационни проблеми. Наличието на голям брой безработни ветерани поради разпускането на огромните континентални армии и почти пълната невъзможност за социалното преустройство на офицерския корпус, създава и политически проблеми. Офицерът, възпитаван и обучен да води и да печели битки, сега е лишен от позицията си, от доходите си и е неспособен да се приспособи към цивилния живот.
Не е трудно за него да намери живот и смисъл в новите паравоенни образувания, екстремистки организации и формации като Хаймвера. Там към него се присъединяват други ветерани, включително подофицери, които през военните години са загубили навиците си от цивилния живот и сега са непригодни или нежелаещи да се приспособят към него, да заменят водещите си роли и позиции с това, което им се предлага.
Всички те образуват ядрото на новите фашистки формирования. В България това се вижда ясно в национализма на 20те години предизвестен до голяма степен от организациите на ветераните от войните.
Друг аналогичен проблем за средна Европа произхожда от несигурността изпитвана от разочарованите чиновници (“белите якички”), които при съществуващата класова и съсловна структура имат чувството, че превъзхождат работниците. Те се страхуват от вълненията на последните и техните претенции за роля в обществото, различна от тази отсъждана им в миналото. Към тях се присъединяват току-що завършилите висшисти, за които не може да се намерят работни места и които също са уплашени, че новите прояви на натиск, идващ от по-нисшите класи, ще им отнемат положението на лидери, което те запазват естествено за себе си.
И наистина, фашизмът от 20те и 30те години набира голяма част от кадрите си от тези групи: студенти, чиновници, изхвърлени офицери, професионални авантюристи.
Много е писано за икономическите корени на фашизма. Успехите на новите движения, особено сред работници, селяни и служащи се приписват с лекота и може би безотговорно на стопански фактори. Известно е например, че следвоенните години, фактически почти целият период между двете войни, протичат под знака на сменящи се икономически и финансови кризи, които пораждат безработица, намаляване на доходите и социални вълнения. Тези тенденции се изявяват особено силно в страните от Средна и Източна Европа като победителките от войната нерядко изпитват същите проблеми както губещите. Тези обстоятелства – във виждането на редица изследователи – се смята да са проправили пътя за фашисткото проникване всред онеправданите и обеднели слоеве от населението.
Но при по-обстоен и задълбочен преглед на описаните събития става ясно,
че това което важи за една, или даже няколко страни, трудно може да се изтъкне като обща характеристика за успеха на фашизма. Обяснението, по-скоро извинението с икономическата ситуация, в много случаи е непълно, неясно, а понякога и съвсем невярно. Ако безработицата и лошите икономически условия например създават фашизъм, защо тогава той не възникна в САЩ през същия период на икономическа и финансова криза? В САЩ имаше по-голяма безработица отколкото в Германия, там стопанската депресия беше много по-осезателна, особено за по-нисшите слоеве и класи, а и в САЩ тя се задържа много по-дълго време.
Въпреки това демократическите институции в Америка функционираха успешно и без промени и не се забеляза никакво значително разочарование от системата, което да породи желание или нужда за коренно преустройство. При това и в самата Германия голямата част от безработните не се присъедини към нацистката партия. Може би по-прави са авторите, които подържат тезата, че фашисткото движение въобще е израз на антикапиталистическият радикализъм не на работници и селяни, които загубиха най-много от депресията, кризите и дислокацията, а на дребната буржоазия, шокирана от резултатите от войната.
И в това отношение съществуват големи разлики в отделните страни където се появява фашизъм. Изтъква се например доста убедително разликата между западна и източна Европа.[vi] В западна Европа доминиращият отрасъл по това време е индустрията, а в източна – селското стопанство.
В индустриалните страни фашизмът търси и намира подкрепа от масите, представяйки се като различен изразител и форма на легитимно национално-социално-революционно движение (понеже съществуват и други). Фашисткото движение се нарича “нашата революция”, дори ако няма намерение да обсеби властта с цел да я разруши. Затова в тези страни се проявяват лидери с харизма, а агитацията се основава на нерационални съждения и лозунги, и демагогия.
В типични селски страни като тези на Балканите, местните авторитарни правителства (самите те често наричани в литературата фашистки), разчитаха главно на бюрокрацията и редовната армия, пренебрегвайки партийните групи в униформи. Идеологиите на подобни режими – изобщо – бяха консервативни и антиреволюционни. Отделен въпрос е дали те са били също антидемократични или са се стараели да установят тоталитарни или поне авторитарни режими.[vii]
Освен това някои от тези подвидове на фашизъм, като румънския (Кодреану и Хориа Сима, даже и Антонеску), словашкия, (Йозеф Тисо), унгарския (Салаши), както и хърватския вариант на усташите, всички те стоящи в опозиция на италианския и испанския, по-правдиво – според някои автори – могат да се определят като атавистични, “езически”, първосигнални и романтистични.
За изследователите тези техни качества не са в противоречие с по-баналните определения на фашизма, като естествени макар и нечестиви последици, или опоненти на дислокациите, глобализацията (терминът не е породен сега), икономическата криза и културния плурализъм, даже като комбинация от компенсаторни механизми и реакции на трудно преодолими, унижаващи и деградиращи обстоятелства на изпитвана гневна безпомощност и безсилие от страна на “онеправдани” групи (в най-широкия смисъл на думата).
“Местният фашизъм”, особено в неговия романтичен вид, често придава свещена мисия или план на политическия характер на нацията, третирайки я като част от една върховна постройка. На нейния връх се намира Водачът. Той е олицетворение, носител, проводник и върховната манифестация на тази постройка (Фюрерският принцип). Доказателството пък за съществуването на подобен абстрактен трансцедентален план е славното минало на нацията, нейните качества и поведение, превъзходството й спрямо нациите на съседите или на враговете. Подобни схващания обикновено доминират не само идеологията на местните фашисти, но и определят дневния ред на културно-научната пристройка. Неизбежен резултат са позоваванията на миналото, историята, псевдо-научните спорове относно територия и население, а оттам и досадното морализиране.
Но определението на нацията нерядко – пак при същите мутации на фашизма – разчита на съществуването на демонизиран и лишен от човешки качества противник (марксисти, евреи, сърби в Хърватско, унгарци в Румъния, цигани, педерасти, и други). Средствата за справяне с тях оправдават целта, а тя е стабилност и вечност (“хилядо годишният райх”).
Въпросът за “износ на фашизъм”, тоест дали появяването на фашистки движения в Европа е било повлияно от режимите в Италия и Германия е във връзка и с проблема за неговото интернационализиране. Дали двете фашистки страни заедно, или поотделно са се стремели – успешно или не – да подпомогнат установяването на сходни до техните режими в други страни. И тук изследователите са разделени в преценките и изводите си. Някои обстоятелства обаче са безспорни.
Няма доказателства, че Хитлер, или Мусолини (техните движения, идеология и практика далеч не си схождат, в някои отношения те си противоречат, например расизма, а и двамата лидери не са хранели топли чувства един към друг, освен когато държавните им интереси са съвпадали), са възнамерявали да установят международно фашистко движение, или интернационал, например от типа на Коминтерна.
Фашизмът, и по-малко нацизмът, разглеждани в своя действителен исторически контекст, бяха жизнени идеологични и държавни алтернативи в 1930те и 1940те, които се породиха и съществуваха независимо от Хитлер и Мусолини.
Варианти на фашистка идеология се развиха по целия свят, от Ирак и Египет до Норвегия и Англия. Даже евреите в Палестина имаха своите фашисти в лицето на групата на Щерн. Фашисти имаше в Англия (сър Мосли) и в Индия (Чандра Бозе).
Но дори ясно изразеният и безспорно в някои случаи съществуващ идеологически афинитет между фашистите в отделните страни, не е, или не е бил в състояние да прерасне в международна организация от типа на болшевишката.
Германия не само, че не подпомага развитието на местния фашизъм в страните от Източна Европа, но в повечето случаи го задържа. Вярно е, че в някои от тези страни съществуваха и се развиха местни, вътрешни националистически движения, които бяха подържани от Хитлер, но те бяха организации на германското малцинство в тях и помощта на Хитлер беше основана на държавни, а не на идеологически интереси.
Често подобни движения влизат в противоречие с основното националистическо виждане на местната “господарска раса”, която парадоксално е принудена да толерира движения подържани от човека и страната, които би трябвало да подържат и тях, но не го правят.
Почти невъзможно е да си фашист или нацист, когато тези две страни – Италия и Германия – са твои национални противници, или врагове на собствените ти страни, а следователно и на собствените ти националистически стремежи и на собствената ти национална организация.
Това противоречие съществуваше в много страни, особено в тези, които станаха обект на нацистки или фашистки попълзновения. Въпреки това фашизъм не се появи, още по-малко разви в Източна Европа и там, където имаше наченки, те бяха карикатурни, смешни и непопулярни. Когато тези страни бяха покорени от Германия окупаторите не можеха да разчитат на местните фашисти като помощници в администрацията и на много места трябваше да се задоволят с имитиращи подобия на фашизъм. Фашизмът на Италия и Германия не създаде, нито произведе местните движения, може би само ги улесни в пропагандата им поради държавните успехи на фашистките страни и режими.
Поставя се също и въпроса защо в западно-европейските страни се появява явлението “куизлинги”, а в източноевропейските не. Подсказва се, че понеже развитието в западните страни и техните традиции в политиката и обществото, както и развитото им стопанство, затрудняват идването на власт на местни фашистки движения, те трябва да разчитат на помощ отвън, даже на окупация. Докато източноевропейците са развили сравнително рано техните движения в една неустановена и лишена от традиции и силно стопанство среда и са извършили прехода към авторитаризъм, което прави преминаването към фашизъм много по-лесно. Същото важи и за Хитлер и Мусолини и техните страни.
За източноевропейците, които можеха и често работеха “отвътре” в традиционни десни партии не е било необходимо да нервничат и да бързат да дойдат на власт. Ролята играна от бюрокрацията, и учителите, а някъде и от църквата, също и армията, за много автори е в основите на източноевропейския фашизъм.
Влиянието на църквата се отнася с по-голяма сила за Сърбия и Румъния където фашистите разчитаха на нея и използваха православието, също както католицизма бе фактор за Полша, Австрия, Хърватско и Словакия, а и за чехите, чиито Хусизъм може би им е създавал чувство за превъзходство, особено спрямо еврейството. Християнството е традиционно различно в различните християнски страни и не само по отношение на еврейството. Понякога то е и противоположно. Словаците избраха апостолическият кръст като техен националистически символ, а румънците – Архангел Михаил.
[i] H. L. R o b e r t s, Rumania: Political Problems of an Agrarian State, New Haven, Conn., 1951, стр..223. Авторът говори за четири характерни черти на международния фашизъм, които той съзира и в румънския фашизъм.
[ii] Цитирано по М. С е м к о в, Фашизмът, София, 1989, стр.212.
[iii] G. B. S h a w, Sovietisme et fascisme, Paris, 1938, стр.92.
[iv] F. F e l l n e r, The Background of Austrian fascism, Native Fascism, стр. 15-23.
[v] Цитирано по П. Ц в е т к о в, пос.съч., стр.21.
[vi] J. H a v r a n e k, Fascism in Czechoslovakia, Native Fascism, стр. 47-55.
[vii] П а к т а м.
