7 юли 2011

С “Тръба тръбе Гевгелия” започва песента за войводата Леонид Янков, чийто правнук Румен Леонидов възпя отново в книгата си “Сляпа-неделя”. И така, с гласа на старозаветен пророк Леонидов затръби своите поетични повеления в позапуснатия храм на българската литература. Представянето на “Сляпа неделя” в София доведе непознат брой хора, бодро вървят продажбите й, а словото й вдига пречистващ шум. Румен Леонидов има издадени сбирки и самостоятелни публикации в САЩ, Англия, Русия, Италия, Унгария, Индия, Гърция, Сърбия, Австрия, Албания, Украйна, Молдова, РМакедония, Полша, Словения.

Поетът немирник носи тръпката си по Македония, откъдето иде потеклото му по бащина линия. И се радва, че на 8 юли от 18.30 ч. в благоевградската книжарница “Хеликон” ще представи своята “Сляпа неделя”.

Владо Каперски 

– Кръстихте последната си книга “Сляпа неделя”. Недовиждат или проглеждат хората, когато ги осени сляпата неделя?

– Недовиждат. И после съжаляват. И се самосъжаляват. Сляпата неделя е последно предупреждение. Защото сме зрящи, но и слепите вече виждат изгрева на мрака…

– Представихте “Сляпа неделя” заедно с Елин Рахнев в Театъра на сатирата в София, където имаше невиждано стълпотворение от хора. Какво видяхте в този прилив от почитатели?

– Елин е елегантен, фин поет, чуплив. В лириката и драматургията той е като Бербатов на футболния терен – техничен, плавен, интелигентен, с импровизаторски ум и мислеща душа. Той е редактор на последните ми две сбирки. Сегашните ни книги се появиха буквално заедно, от различни майки-издателства, с подобно оформление, и решихме да направим двоен купон – имаме много общи приятели, някои от тях успяха да станат дори врагове, които не знаят що е прошка. А прошката е по-сладка от греха. Та в този смисъл имаше прилив на приятели, които ни обичат и ние ги обичаме, а колко почитатели имам, ще видим по продажбите на книгите…

– Прадядо Ви Леонид Янков, на когото посвещавате съкровени слова в книгата, загива като войвода в Македония, сражавайки се с трихилядна армия, а толкова са и хората, които идват на погребението му. Това ли е цената на безсмъртието, когато 3000 идват да разпнат героя, а още толкова шепнат “осанна”?

– Цената на безсмъртието е саможертвата. Моят праотец е бил безмилостен стрелец – в народната песен “Тръба тръбе Гевгелия” се споменава за “300 турци убиени”. Сигурно това е естествената хиперболизация на народния певец – да преувеличава, докато вдъхновено възпява… Запалил съм поне стотина свещици за Бог да прости дедо ми, до края на живота си ще ги сторя над 300… Но войводата Леонид Янков, Лев Балкански, от когото поробителите са треперели и не са смеели да замръкнат по друмищата на Македония, ще е жив още поне 300 години в съзнанието на неговите земляци. Защото този 27-годишен в силата си мъж, баща на двама синове, достоен син на баща си и майка си, но и чудно чедо на родината си, е бил обречен и вречен в свободата й. За жалост у нас все още не се е намерило гласовито същество, което да изпее песента за смъртта на Леонид войвода, която наричат Марсилезата на Гевгелийския край. Ще ми се това да го стори дует, по един пеещ от двата бряга на границата, за да не го делим и него на свой и наш, защото семката ми е една и мъката ми не е единствена…

– Леонид войвода е от с. Мачуково, което е останало в Гърция, погребват го в гр. Гевгелия, намиращ се в РМакедония, а наследниците му живеят в България. Това ли е прокълнатата съдба на героите от Македония?

– Проклятието и опрощението вървят ръка за ръка. Ето едно парче от книгата ми: “Каймаканинът на Гевгелия се разпорежда мъртвият Леонид да бъде пренесен в града и изложен за назидание пред всички жители, за да могат сами да се убедят, че техният юнак, дето толкова години не дава покой на османлиите от вилаета, вече не е между живите. Полагат трупа му в двора на затвора. Гевгелийският каймаканин вика Хилми паша, валията на Солун, с очите си да се убеди, че пред него пречупен лежи прочутият Леонид капитан……

Когато довеждат майка му, валията я запитва: Кажи ми, жено, това тук твоят син ли е, или не е той? Изплашена до смърт, моята прапрамайка Катерина не могла веднага да отговори, но валията я убеждава пред всички присъстващи, че нищо лошо няма да й стори, иска само да чуе истината. И тя едва успява, през сълзи, да промълви: “Да, това е моят син…” Валията, възбуден от дългоочакваната вест, зарадван до замая от успеха си, мигом решава да оцени по достойнство храбростта на вече мъртвия си враг, уважително докосва рамото й и казва: “Халал да ти е млекото, с което си засукала тоя твой юначен син! Ако имах сто души, храбри като него, цяла Македония щеше мирна да стои!” След тази церемония турската власт удовлетворява искането на местните граждани да им бъде разрешено да погребат тялото на Леонид в българското гробище в Гевгелия.

– Това е разтърсваща проза за едно истинско събитие. А кой е поетичният Ви образ на разделението, което и днес тегне между хората в разпокъсаната Македония?

– В книгата си турих и един мъжки плач, наречен Гергьовден или Стани Гьорги, кървав Гьорги. В него съм си изревал душата. Ето така: “Грабвай, Светли, дълго копие, дай Вардара да преминем. И от София до Скопие мъртвите деди да вдигнем. Кой не верва, да не верва. Брат со брат се не родее. Черни очи, мале черна, черна вода те люлее.” И т.н.

– Знаете ли, четейки поезията Ви, си мисля, че сте терорист, взривяващ благочестивия храм на днешната българска литература. Трябва ли нещо да се срути, а друго да се издигне в този храм, за който мнозина смятат, че е позапустял?

– Нужен ни е нов Храм и нова Вяра, нов Празник и нов Делник, нов Огън и нова Пепел, нова Пръст и нова Кал. Нужно ни е Ново извисяване, Нова морална революция, нова Йерархия и Нов ред на ценностите. Трябва ни нов пример, а не само нов премиер. Не нов цар, а нов повелител.
Потребен ни е нов тип духовен патриарх, с дух, а не духовник в щаба на синодалните старци. Нацията ни има нужда не от стряскане, а от събуждане. От духовно ограмотяване. От противопоставяне на масовото изпростяване. Но къде са новите учители, новите възрожденци? Къде отива гласът на охридския им събрат Пърличев: “Съвършенство или смърт!”? В съседна Македония го тачат, у нас малцина са чували за него. И никой не се сеща да продума името му поне – наскоро се навършиха 180 години от рождението му, но и туй отмина в пълна тишина…

– Но къде остава българският духовен елит и какъв е този елит?

– Елит без дух, без хъс, без кураж, без цел, без идея, без мисия. Какъв елит е това? Отговарящ единствено на взаимната обществена непотребност: нито хората имат нужда от него, нито той чувства потребност от своите българи. Елит, който не е навит да рискува. От друга страна, драмата на плебеите у нас се превърна в тържество на безделието. Всеки наудачник е готов реваншист. Агресивна частица от общата биомаса. А казано е: “Тълпите винаги са играли решаваща роля в историята. И никога толкова решаваща, колкото днес.”

– Но това май не е само български проблем?

– В антрето на новия ХХI век виждаме провала на Новия завет, на съпричастието към другия, на любовта към ближния. Човечеството надхвърля критичния максимум: милиарди дебели тела, дебели глави, дебели черва, усти, кости, които трошат кости. Благоприличието минава за душевно удовлетворение. Степента на зависимост от предметите – насъщна потребност. Всичко върви ръка за ръка с умствената недостатъчност. Сякаш зрящият слепец на съзиданието е изкуфял и космическата кукумявка му е изпила пипето. Сякаш слепият часовникар е превъртял обратно часовниковата стрелка и сметките на мирозданието са почнати отначало. И сякаш Бог върти като обезумял номера на Сметната палата. Вместо телефона на Спешна помощ.

– Автор сте на литературния сайт www.lira.bg, който се посещава от стотици читатели. Това ли е отговорът Ви на пишещите, чакащи подаяния от държавата, отказвайки да приемат, че тя отдавна е мащеха за българската литература?

– Главният създател и издател на сайта Лира.бг е моят адаш Румен Василев. Чудесен, читав и чист човек, автор на две забележителни книги, за които се мълчи като за порнографска ерес. Това са две исторически разследвания: “Масонската ложа и братството на Левски”, както и “Свещеният триъгълник. Българската следа в историята на оперативното масонство”. Но да се върнем на сайта.

Той е посветен единствено на книгите, книжарниците, на човеците, които пишат, издават или четат книги, на литературни конкурси, на новините от цял свят, които единствено тук могат да бъдат прочетени, защото няма други луди да обикалят чуждите сайтове, за да съобщават на чалга обществото ни какво става по света, какви литературни събития се случват или ще се случат. Това е свободна медия, независима от държавата, от властта, пазара, от простотията, която е на всяка втора крачка. Това е виртуален клуб за стари души, преминали през няколко прераждания.

– Подавате ръка на много литературни братя във Вашия сайт, в списанието “Книжарница”, а и в други издания и медии. Това не изстисква ли творчеки сили, които са нужни за собственото Ви слово?

– Имам енергията на бик, зодия Телец съм. А съм доста луд, нали луд умора няма. Прочетете разказа “Бик” на Михаил Ренджов /автор от РМакедония, чиято книга “Седянка за светии” Р. Леонидов издаде в България – б. а./ и ще подушите от коя порода ми е животното Живот. При такъв баща, дедо и прадедо имам право да изневерявам само на жена си, но не и на рода си, на семката, от която съм се пръкнал чисто бял в този мръсен свят. Нещо, което ме прави твърде различен от останалите ми сънародници, съотечественици и дори сродници.

– Издадохте документална книга за Преподобна Стойна. Какво Ви привлече към тази свята жена?

– Всичко – от божията й сила на духовна сестра на Св. Георги Победоносец до нечовешката й воля и непреклонност. Сляпа от дете, висока, с лице надупчено от едра шарка, цялата в черно, цял живот свряна в собичката на необикновената черква в село Златолист до Мелник, цял живот на пост и молитва, на просфорка хлебец и чиста водица, без да каже люта дума, без да пийне люта глътка , без да вкуси хапка плът или да допусне да бъде докосната от плът, тя е най-великата българска светица. И народът от Пиринския край праведно я е издигнал в звание Преподобна. Църквата не я признава, освен отец Ангел от Петрич, който е буквално с ангелска нагласа, той единствен последователно, с упоритост на обречен на мисията си отец, отстоява паметта й и примера й пред миряните.

– Достатъчна ли е книгата, за да заживее Преподобна Стойна в съзнанието на хората?

– Когато прозрях величието на този дух, наречен Стойна Преподобна, бях толкова възпален и окрилен, че исках да направим игрален филм за нея. Но срещнах студената стена на идиотизма, материализма, вещоманията и консуматорското обкръжение. Не преставам навсякъде да думам за нея, да пиша и да разказвам, и ето десетина години по-късно за Преподобието вече са чули в половин България. Другата половина й предстои да чуе и да дойде да й се поклони в Златолист.

– Какво означава за Вас първата награда, която получихте на Мелнишките поетични вечери?

– Много, защото имам малко награди. Поезията ми, ако е поезия, не е полуготова храна, сгодна за претопляне и манджосване. Не съм сложен, но ако едно изкуство се възприема без никакво усилие, това не е изкуство, а ширпотреба – лапаш, дъвчеш, мелиш, акаш, забравяш. Инак огин те гори и го помниш дълго, дори цял живот.

– Общувате ли със сенките на дедите от Македония и след като изплакахте “Сляпата неделя”?

– Общувах с тях насън и наяве, душата ми се озари от светлината на наднебесието и душата ми буквално прокапа, докато на няколко пъти ми се изля целият цикъл “Опрощения” в “Сляпа неделя”. Това са редове, до един продиктувани от обкръжението на стария ми татко. Мнозина читатели ми споделиха, че точно поемката за Леонид ги е втресла – значи тръпката от мен я има и в енергията на текста. Което ме прави много щастлив.

– В стихотворението “Най-удобна дреха за джуджета…” казвате: “Не сме народ от джуджета, а от малки хора”. Какво означава това?

– Джуджето се оказа по-симпатично от великана. Джуджето е добро същество. Малкият човек се оказа нищожество. Партийно. Амбициозничко. Жалко.  Народът ни е добър като джудже, но е противен с липсата си на вълшебство. Затова сме народ от малки хора.

Все повече българи признават, че са обезверени и объркани, а ето, отново идват избори. Всъщност какъв е големият избор, който днес трябва да направим?

– Да бъдем не просто човеци, а хора. Изборът не е за кого да гласуваме, а на чия страна сме доживотно – на страната на доброто, или на злото. Няма колективно спасение. Проблемът ни е, че сме безверници и боледуваме от безбожие, безсмислие, бедност, безделие, безпомощност, безпросветност, бездарие, безбъдност и бесовщина. Бъдете частица от Стойна Преподобна и ще сте честити и помилвани, споходени и утешени…

Цитираното Ви по-горе стихотворение завършва с въпроса “Има ли изход?”, на което отговаряте “Няма.”. Звучи страшно, но аз го приемам като: “Няма изход, докато не го потърсите!” Така ли е?

– Точно така е! Който търси, намира! Почукай, ще ти отворят! Поискай и ще получиш! Исках мир в душата си и го получих, без да разбера как и кога. Вече не мразя, никога не съм завиждал, сърдя се на себе си за всяка неудача, гледам на другите като непросветени братя, помагам, доколкото мога, на всеки, който поиска помощ от мен. Защото отвътре съм озарен от зора, която невинаги идва, но пукне ли веднъж…

Прочетено тук 

https://www.struma.com/otblizo/poetut-rumen-leonidov-tryabva-ni-nov-primer-a-ne-samo_19510/?fbclid=IwAR0NtCa5mRNp-EAEd6q34T_fANnkkuKwtK4izbdTNrl1Y4Y_ntZhrnBRSkI

Предишна статияДаниела Горчева: Омразата срещу българите
Следваща статияЗа човека, за книгата и за една мисия