Миролюб Влахов е роден във Враца. Завършил е ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“. Сътрудничил е или работил в различни редакции. В началото на деветдесетте години издава великотърновския седмичник „Впрочем“ и едно от първите литературни списания след Десети ноември – „Веда-М“ Няколко години работи във вестник „Стандарт нюз“. Специализирал е Социална психология и средства за масова информация. Основател и съредактор на сайта „Разказвачите“.
Членувал е в СБЖ. Член е на Лигата на българските писатели в
САЩ и по света и на общество Нова социална поезия.
Публикувал е свои разкази в различни издания, сред които: „Пламък“, „Света гора“, „Културна палитра“, „Янтра“, „Пролет“, „Птици в нощта“, Литературен глас“, „Любослов“, „Светлик“. Както и в сайтове и електронни списания като: „Литературен свят“, „Факел“, „Нова социална поезия“, „Литернет“,„Разказвачите“, „Е-лит“, „Разказите 2“… Автор е на книгата с нравствено-философски фрагменти и етюди „Време за отсяване“ (2012, 2013), както и на сборниците с разкази „Непозната с розов билет“ (2012), „Някой зад прозореца“ (2013), „Вечеря за пекинез“ (2014) и „Дълги улици“ (2015).
През 2020 издава двуезичен (на български и английски) сборник с разкази – „Последен изпит“, а през 2022-ра в издателство „Потайниче“ излезе сборникът „Пътник за всички влакове“ като част от проекта „За буквите“ на Ангел и Мария Колеви, Филаделфия.

Миролюб
Влахов – Миролич

Находка

Отнякъде извираше музика. Мотивът му бе познат. Тя при-
иждаше и постепенно го обсаждаше, докато с болезнена не-
преклонност не го изтръгна от съня.

Някой звънеше на някого.
Трябваше му минута, за да разпознае Шопен. Фрагмент от
валс в до диез минор номер седем. И още толкова, за да схване,
че този някой е от другата страна на вратата. Струваше му се,
че е изминала цяла вечност от мига, в който съзнанието му бе
уловило първите акорди.

Дебелакът, с който се сблъска, заяви, че звъни от сума ти вре-
ме. Идвал преди час, сутринта също. Вече бил решен да дъни дооткат по вратата. Даже се канел да я разбие. Ремонтът щял да е за негова сметка, нали не си правел илюзии, че ще му се раз-
мине. И той посегна с показалец към гърдите му и го отместиот пътя си. Нямал никакво намерение да се откаже, докато не
го измъкне от дупката му. И търпение нямал да се запознаят и изчистят още в началото отношенията си. Не настоявал да ста-
нат непременно приятели, но пък било препоръчително. Едва тогава през лицето му прибягна нещо като усмивка.
Беше студено.
През процепите между завесите, плътни и безлични, със са-
блени удари слънчевите лъчи съсичаха сумрака. В струите им сещураха прашинки, в които се разтваряха отраженията на стру-
паните край стените мебели.
Пропусна непознатия и се озърна за дрехите си. Бе по къси
гащета и тениска. Обраслите му с настръхнали косми крака из-
глеждаха жалки, ходилата му замръзваха. Въпреки слънцето,температурата вътре едва ли бе повече от няколко градуса. Дебелакът се промъкна покрай него и Анани се досети, че е влизал тук и преди.
– Аз съм Величко. Не че съм толкова велик, но не си оставям
магарето в калта.

Той се спря в средата на стаята и се огледа сякаш проверява-
ше дали е на равно разстояние от ъглите – като Буридановото магаре.
– Анани. Приятно ми е.
– Що за име?
– Свикнал съм му – изтърси Анани. – Какво му е?
– Не зная как хората обръгват към такива неща. Името е
като характера. Не го избираш, а го носиш цял живот.
– Не е чак толкова рядко.
– Жалко… – показа отстъпчивост дебелакът. После доба-
ви: – И оптимизмът е жалък, когато е само гол. Дори и да е въз-
хитителен.

Прииска му се да възрази. Кой, мамка му, бе този? И какъв бе? Откъде-накъде трябваше да се запознават? Болката стяга-
ше с метален диск черепа му, опитвайки да отлепи темето му.

– Струва ми се, че е преди всичко сила – все пак вметна Ана-
ни.
– Ако не е съчетана с поне малко мъдрост, си е саморазру-
шаване.

Дебелакът изрече всичко това на един дъх, равно и тихо.
Сякаш темата не го засягаше. Сякаш я бе подел случайно или
заради настроението на събеседника си. Изглеждаше склонен към снизхождение. Анани Калъчев бе обул панталона и сега за-
копчаваше ризата си. Пръстите му отказваха, но се справи. Бе открил дрехите си метнати върху завивките откъм краката. Оп-
итваше се да си спомни откога са там. И как той самият се бе озовал тук?
Къде бе изчезнал мъжът от вчерашния ден?

– За някои бутилката е винаги наполовина пълна – подхвър-
ли Анани и наум добави: дотук добре, почти се бе облякъл. Сети се за оня оптимист, който, летейки от покрива към земята, след
всеки етаж се успокоявал, че засега всичко му е наред.
– И затова не предприемат нищо – прекъсна го дебелакът. –
Плацикат се блажени в гьола си. Останалите търсят решение,
настъпващата празнота ги плаши. Като теб.
– Благодаря. Но вие няма как да знаете как е при мен.
– Радостин ми разказа едно-друго.
Това бе името на мъжа, от когото сега нямаше следа. Или
поне така се бе представил. Бяха се запознали само час, след
като погледите им за пръв път се бяха сплели на улицата. Анани
Калъчев не би дал такова определение на ситуацията, но сега не се сети за по-точно. Звучеше смущаващо и не обясняваше до-
край неговото собствено присъствие в този дом. На дебелака
Величко също.
– Какво може да разкаже той? Почти не се познаваме.
– Не останах с такова усещане – отвърна Величко. Още стър-
чеше върху оскъдния килим и Анани се запита дали пък не очак-
ва специална покана да седне. Бе донякъде нелогично, след като бе влетял така напористо, без дори да се извини за нахълт-
ването си. – Впечатлен е, недей да скромничиш. Затова съм тук.

– Слушам ви – изправи се Анани.

Бе намерил и чорапите. Докато ги обуваше, изпита странно-
то усещане, че ходилата не са неговите. Сякаш докосваше пор- целанови статуетки. При това, не толкова фино изваяни. Бяха
бледи и ледени. Смути го липсата на чувствителност. Може би,
след като се затоплеха, това щеше да се промени. Огледа се за
свободен стол. Всичко бе затрупано с книжа и дрехалаци. Книги
имаше и по земята – струпани на купчини, вдигнати нестройно
и навесени в горния си край, готови да се сринат и разпилеят.
Масата до прозореца също бе зарината с книги. Столът пред нея
обаче бе празен. Анани премести на дивана жилетката, метна-
та небрежно върху облегалката му и покани с жест Величко да
седне.
– Попаднал е на сродна душа в твое лице.
– Радостин ли ви го каза? Изненадан съм.
– Той може да не оставя впечатление за учен човек, но това
е измамно.
– Какво е завършил?
– Посветил се е на историята. Като теб.
Дебелакът най-после седна. Придърпал бе стола към себе си, без да мърда от мястото, което бе избрал още при нахълт-
ването си. Бе се стоварил върху му с въздишка, пропита от не-
желание да се захване с предстоящото, явно нещо неизбежно
и досадно.
Анани отблъсна раздразнението, което припълзя в гърдите
му преди да е успяло да го завладее напълно. Защо този човек, с когото със сигурност не се познаваха, с такава убеденост правеше паралел между него и Радостин? Изглеждаше нелогично, но не беше. Самият той вече го бе направил няколко пъти.

Мислите му го тласнаха в хаоса от вчерашния ден. И към оно-
ва, което бе отвлякло вниманието му в уличката вдясно след Малкия интер, докато слизаше към библиотеката на читалище
„Надежда“. Дори не бе улица като улиците, а широко не повече от четири метра стълбище, надиплено от площадки с вече изно-
сени и на места продънени тротоарни плочки от седемдесетте. Отдалеко бе видял подредените на ъгъла откъм главната улица камъни, повечето с формата на буквата „Г“. Може би демонти-
рани от някоя каменна ограда, със съвършено обработени ръ-
бове и балансирано дялнати варовикови плоскости. По-късно бе съобразил, че камъните са четири. Последният бе напълно различен, вероятно мраморен, но изваян във форми, които Ана-
ни не разпозна (или по-скоро не поиска да разпознае) веднага.
Какво правеха те тук? Безпризорни, привлекателни и безза-
щитни?

Обзе го смущение, засилващо се от още неизбистреното
усещане за нещо не както трябва. Тогава той не го видя като
нередно или необичайно. Само съобрази, че камъните не трябваше да са на това място просто така, на улицата. В същия момент очите му срещнаха тези на мъжа. Анани се беше изравнил с пешеходната уличка и спонтанно забавил ход. Две площадки по-долу непознатият опитваше да избута още един камък. Четвъртият от ъгловите, както се оказа по-късно. Изглеждаше уморен, явно не само от тежестта на задачата си, но и от стремежа да не орони камъка. Погледите им се сплетоха, свързвайки ги с невидимо ласо и сега Анани не можеше да каже кой към кого го бе метнал. Макар вече да имаше подозрение, което не смееше да формулира. Като нищо можеше да се окаже, че част от всичко това бе и дебелакът Величко.

– Няма го домакинът – отпусна ръце Анани Калъчев, вече об-
лечен. Беше жаден, устата му миришеше, не биваше да прибли-
жава до госта. Трябваше да се измие.
– Сега ти си домакинът.
– Да, може да се каже. – Така си беше. Величко още не бе
попитал къде е Радостин и защо заварва тук друг човек. – И не
мога да почерпя.
– А ще е редно, но първо се съвземи.
Сега бе моментът да се извини и отиде до банята. Нямаше ли
да е риск да остави грубияна сам за няколко минути? Въпреки
че той се опитваше да покаже непосредственост, която още му
убягваше.
Анани не бе по фамилиарниченето. Опита се, без да привлича внимание, да погледне към закачалката в антрето. Снощи тя бе отрупана с дрехи, сега някои липсваха, но чантата му, слава богу, бе там. Висеше си кротко и изглеждаше непокътната. Трябваше му спокойствие. Замаяността от снощното препиване и шокът от появата на непознатия Величко отстъпваха на тревогата, че се е озовал в чужд дом и вече е прекрачил отвъд приемливото поведение на случаен гост. Макар всичко да си имаше обяснение и то все още да изглеждаше достатъчно възможно. Само трябваше да възстанови подробностите.

– Да, трябва да се освежа. Ще ме извините ли?
– Моля, ти си в къщата си. Аз бърза работа нямам. Само не-
отложна. Ще почакам…

Шегата му не се получи, но Анани я подмина. Останал сам,
изведнъж почувства съкрушаващата празнота.
Банята бе занемарена, фаянсът стар и захабен. Откри пар-
че сапун и се изми, водата бе хладка, бойлерът не бе включван поне от денонощие. Успя да изцеди зрънце паста от нагърчена-
та тубичка „Колгейт“ и с пръст почисти зъбите си. Забави се, но
му трябваше време да премисли. Оня бе казал, че ще изчака и нищо не подсказваше, че лъже. Можеше да претършува стаята
и да отмъкне всичко ценно. Какво като се познаваха с Радостин?
Или именно поради това. Напълно възможно бе да е крадец, дълго наблюдавал жилището, най-после случил на сгоден мо-
мент. Лесно бе да насочи съмненията към Анани. И те нямаше как да бъдат опровергани.
Къде наистина се бе запилял домакинът?
Смътно си спомни предупреждението му, че сутринта ще
бърза за работа. Бил охрана на портала на „Аутокомерс ММ“ и
нямало как да отложи. Смяната му започвала в седем, излизал
в шест без нещо, за да хване първия курс за Дълга лъка. Иначе трябвало да се бърка за такси, не можел да си го позволи. Опи-
тал бил да се смени, но не успял. Бе го оповестил с горчивина.
Не чак трагична, но убедителна. Анани всъщност не се вълнува-
ше от това. Радостин бе говорил няколко пъти по мобилния си,
в един момент го бе ударил и на молба пред някого. Вече до-
пиваха втората бутилка каберне-совиньон и Анани го навиваше да започнат да разреждат виното с вода. Като древните гърци. Или като римляните. Като ветераните от римските легиони, по-
лучили правото да се заселят в Никополис Ад Иструм и изкарат там остатъка от живота си, преминал в битки, в рани, смърт и
осакатявания. Виното бе удачна спойка за първа среща между двама до преди миг непознати мъже? Като варовика. Или мра-
мора. Защото Радостин бе човекът с камъните. Мъжът, чиито очи бяха привлекли неговите. Чийто поглед го бе спрял и върнал в уличката и с молба за помощ, и с упрек, че го подминава с безразличие, но и с примиреност, че ето на, това е положение-
то: той е сам и изтощен, но трябва да избута своите камъни по височината…
А не бе Сизиф.
И от боговете не бе наказан. Просто бе мъж в нужда, който не проси нищо. Не бе отчаян и обречен. Това, което го бе изто-
щило, бе всъщност изборът.
В следващите три крачки Анани Калъчев вече бе направил
своя.
Когато се появи в стаята, Величко не бе мръднал от място-
то си. Ръцете му лежаха отпуснати върху кувертюрата, която служеше за покривка. Беше разчистил пространство колкото за
една синкава найлонова папка, на която до този момент Анани
не бе обърнал внимание. Във всеки случай, снощи тя не бе там.
Нито до преди да влезе в банята. Върху масата още стояха две
от празните бутилки, другите трябваше да са някъде наблизо,
и чашите, дъската, върху която бяха рязали суджука, измъкнат
от Радостин едва когато вече бяха усетили първите признаци на напиването и след като Анани все пак бе успял да го убеди да
разреждат виното с вода: така щяха да забавят натряскването
и да удължат пиенето…
Там бе и съкровището му.
Не новото. Първото.
С нови той се бе сдобивал и преди. Сега те изглеждаха жал-
ки и минали в графата суета, незначителност, имитация. Това бе
първото действително струващо нещо, и то не само като пари
в брой, което бе придобил толкова неочаквано. Неочакваното
и истинското съкровище, за което сега можеше да се закълне,
че появата му всъщност бе закономерност. Последната крачка
от едно дълго скитане, което за приятелите и майка му, дори и
за Лори, с времето бе започнало да изглежда не само твърде
мъгляво, но и безсмислено. Но той бе продължил да крачи. В
началото те го насърчаваха, после му се радваха, макар и вече
с известна обърканост, измествана от недоумение. Неусетно то
бе преминало в изпитание на търпението им. Не толкова заради струващите им се маниакални увлечения по историята на тра-
ките, колкото заради заслепеността, с която пропиляваше ин-
телигентността си и не чак дотам неограничените си средства.
С годините към търпението се бе добавило и снизхождение.
Близките му бяха спрели да разпитват за делата му. Достатъчно
им бе, че налудничавата му страст остана тиха. Те се измъчваха
от досада и тревога, но си даваха сметка, че са безсилни да про-
менят положението. В края на краищата това касаеше неговия
живот и не влияеше на техния. Оставаше само усещането за ку-
хота около него, за въртене на празни обороти, за износеност
на живота му – сякаш бе все още добре изглеждаща, но отдавна
амортизирана машина, повече екзотично, отколкото полезно
притежание.
Напоследък Анани Калъчев често се замисляше за послед-
ната крачка. Не че се чувстваше стар. Бе едва на четиридесет и
седем и още не бе открил в тялото и поведението си ония приз-
наци, за които се твърдеше, че принуждават мъжа да осъзнае
остаряването не само като процес, а и като необратим резултат.
Не съжаляваше, че няма семейство и деца. Не разбираше защо
това да е нещо, от което да се чувства неловко или не успял. Бе
имал гаджета. Бе обичал и бе страдал. Но с нищо не бе показ-
вал на околния свят бурите и катаклизмите, които клокочеха в
душата му. Не го бе търсил, но потопяването му в историята се
бе оказало оня спасителен бряг, до който винаги можеше да се
добере, каквото и течение да го понесеше в морето на живота.
Дори бе опитал да създаде семейство и дом. Веднага след
университета се бе събрал с Илияна от Враца. Бе се озовал в
групата им, защото в края на трети курс се бе наложило да пре-
късне. Не му стигаха парите за редовно обучение, а не можеше да си позволи да иска от майка си и сестра си. Когато след две
години продължи, се бе прехвърлил при задочниците. Баща му се бе споминал, поразен от менингит, с който лекарите не можа-
ха да се преборят; всъщност те не го и бяха открили навреме, а когато все пак налучкаха точната диагноза, бе непоправимо късно и твърде опустошително – можеха само да се надяват ор-
ганизмът му да се справи. Е, не бе успял. Анани не бе сигурен,
че в баща му бе останала някаква способност да разбира каквостава около него и поне капчица воля за преодоляване на нещата.

Постепенно интересът му бе се съсредоточил върху тра-
кийските царства, включително и след като техните земи бяха станали римски протекторат. Вълнуваха го градовете, архи-
тектурата им, изкуството, надписите и скулпторите, улиците и пътищата… Един свят без изкуствени материали и нетрайни
изделия. Свят, в който камъкът и металът бяха същността на
градежа и… оцеляването, на развитието и изразяването.

– Трябва да е на работа – поде разговора Анани. Все отнякъ-
де трябваше да започне. – Станал е рано.
– Не се ли изпратихте?
– Решил е да не ме буди. Или е нямал време
– Като видях колко ми отне на мен…
– Направихме главите. Не помня кога съм заспал.
– Тежки дебати ще да са били. – Дебелакът побутна една от празните бутилки, тя леко се разклати, но не падна. – Но важно-
то е, че сте се разбрали.

Да, разбрали се бяха. И сега Анани Калъчев се чувствашe
щастлив. Не знаеше дали това е ударът на живота му, но при
всички случаи бе една от решаващите крачки. От ония, които
показват, че резултатът вече е налице, какъвто и да бе той. При

Монтен последната крачка би довела до признанието, че умора-
та е настъпила. В случая с Анани обаче бе дошла радостта.

Победата бе дошла. Или разплатата.

Разбира се, той нямаше намерение да натрива носове на-
ляво и надясно. Особено на майка си и на Лори. Така или инак, щяха да научат какво е придобил. И едва ли щяха да питат за цената. Не че не би ги вълнувала, но нямаше да си хабят любо-
питството за нещо, което вече бе факт и за което не могат по никакъв начин да му влияят. По-скоро биха се съсредоточили
върху онова, което щеше да спечели – и като научен авторитет,
и като пари в брой при евентуална продажба. Но и да питаха,
Анани Калъчев нямаше да им каже. Не бе тяхна работа как си харчи парите, има ли ги и колко и откъде. Не че не се досещаха
за търговията му с антики. Кой знае какво си представяха, без
да смеят да му споделят страховете си от последствията, ако го
разкриеха. Той отдавна бе прозрял, че те избягваха да говорят за тази страна на живота му не защото не се вълнуваха. По-ско-
ро се надяваха, че така опасността за тях би била минимална или дори никаква. Ако загазеше, щяха да твърдят, че нищо не са
знаели за потайните му далавери. Изобщо не бяха съгласни, че
заниманието му е безопасно. Но то си бе. Толкова много хора се
занимаваха с търсене, продаване и колекциониране на антики, че бе практически невъзможно точно той, играч от периферия-
та, да пострада. Веригата беше с безброй разклонения и в нея имаше всякакви брънки: от обикновени копачи и професионал-
ни иманяри до висши политици, бизнесмени и дори магистрати. Спипването на един непременно щеше да повлече всички около
него. Процесът бързо щеше да излезе извън всякакъв контрол.
Дори и на даден етап да успееха да го спрат, последствията пак
щяха да са тежки и за мнозина унищожителни.
Анани Калъчев прекрасно разбираше това. Той самият бе
дребна риба, но все пак на достатъчно високо ниво, за да не
бъде жертвана при някоя от кампаниите за замазване очите на
обществеността. И този път максимата за комфорта на златната
среда бе издържала и се бе превърнала в негова защита.
– Не бе сложно. Макар че, донякъде, бе и случайно.
– Виж, приятелю. Не знам колко добре се познавате, но при
Радостин няма нищо случайно.
– Да, съгласен съм. В един по общ план е така.
– Както и да изглеждат нещата около него, зад тях винаги
има мотив и цел.
– На мен също ми се видя човек на действието. В случая
просто извадихме късмет.
– Даже и аз – вметна Величко и поглади папката. – Вече имам
нов наемател.
– Това се казва новина!
Анани просто не знаеше какво да каже. След събитията от
последните двадесетина часа, всичко му се виждаше възможно
и нормално.
– Подиграваш ли се?
– Струва ми се, че за вас е радост. И аз имам своята. Нищо, че
изглеждам като мъченик.
– Хуморът е спасение, когато се налага да изтръскаш яко ке-
сията.
– Аз си плащам. Не мрънкам. Не се шегувам.
– И Радостин каза, че не си по пазарлъците. Мъжко момче си бил.
– Е, вече не чак момче…
– Дай тогава да си оправим сметките, докато сделката още
не е изстинала.
Дебелият Величко се намести по-удобно и разтвори папката, която до този момент ревниво бе пазил. Анани Калъчев оста-
на прав, пренебрегвайки жеста му да седне. И без това нямаше на какво. Другият стол беше изчезнал. Не, друг нямаше. Едва
сега си спомни, че докато поливаха преместването на камъните
и припряно разчистваха пътища един към друг, домакинът бе
примъкнал и седнал на нощното шкафче. Преди да замине на работа го бе върнал до леглото. Може би трябваше да го довле-
че отново до масата.
Какви ги бръщолевеше тоя? И откъде се бе появила тази
папка в ръцете му? Нима бе излизал, докато Анани бе в банята?
Трябваше отново да провери чантата си. И то, докато навлекът
не си е тръгнал. Иди, че го търси после, ако нещо липсва. И да
не забрави да заключи. Не си спомняше къде трябваше да скрие
ключовете, но засега това не бе проблем.
– Така-а… Ето-о… Аз съм се постарал да разбия сметката.
После можеш да прегледаш подробностите.
– Чакай! Каква сметка?
– Ти какво, нима бе толкова пиян, че нищо не си схванал?
– Не е ставало дума, че трябва да плащам и на някой друг.
– Ей, човече! Аз не съм някой друг.
– Изобщо не те познавам – мина най-сетне на ти и Анани. –
Радостин нищо не е споменавал за трети.
– Винаги има. А в случая и четвърти. Защо си мислиш, че ид-
вам чак по обяд?
– Не знам и не ме интересува. Каквото трябва да платя, съм
го платил, каквото трябваше да подпиша, съм го подписал и
което съм купил, вече си е мое.
– Твое си е, нищо няма да взема оттук, което е твое или на
Радостин. Но и моето си е мое. Трябваше да мина през нотариус
и да регистрирам договора в общината.
– Откъде накъде и общината ще участва в сделката? Ти откъ-
де знаеш? Трябваше ми протокол и с Радостин го подписахме.
– Ти не загря ли, бе човек! – Въпреки гнева му, Величко ос-
таваше невъзмутим. Дори се усмихваше. Нима ситуацията го забавляваше? Анани бе убеден, че е осъзнал недоразумението,
което ей сега щеше да се изясни, но дебелакът не бързаше да
го стори. Беше му приятно. – Аз съм новият ти хазяин! Какво се
стресна? Успокой се!
– Не ми казвай да се успокоя!
– Виждам, че е наложително. Още не си чул сумата, а нерв-
ничиш.
– Не си ми хазяин. И аз не съм ти квартирант. До преди час
не те познавах.
– Е, вече се познаваме. Така че се успокой и брой парите.
– Май ме бъркаш с някого. Нищо не ти дължа!
– Ти не, Радостин да. Точно хиляда осемстотин тридесет и
два лева.
– Какво? Ти луд ли си или аз полудявам?
– Наред съм си – отвърна Величко. – И ти ми се струваш на-
ред. Макар че, признавам, налудничава ми се видя и на мен ця-
лата история. Но пък е законна. Как ще ги плащаш? Аз, лично, предпочитам в брой.
– Не трябваше да те пускам. Радостин ще остане неприятно
сюрпризиран.
Анани се отдръпна от масата.
Разговорът бе станал не само нервен, но и безсмислен. Или
по-скоро опасен. Вече не му изглеждаше да е недоразумение.
Приседна на леглото – на мястото, където преди бяха дрехите
му. Трябваше да запази самообладание и да се опита да изясни нещата. Винаги имаше причина, каквато и да се окажеше каша-
та. Както и решение винаги се намираше, колкото и невъзмож-
но да му се струваше понякога.
Но първо трябваше да разкрие изцяло причината. Или поне
да я налучка.
Наглият дърдорко изобщо нямаше представа как и защо Анани се е озовал тук и защо се налага да отговаря вместо нае-
мателя. Или наистина се правеше на ударен, а беше част от ня-
каква схема, в каквато досега Анани само бе подозирал, че е възможно да попадне. Винаги бе избягвал навреме капаните в
тия сделки и напоследък бе взел да приема, че те са повече слух.
Опитът бе изградил в него други представи за такива ситуации. В тях думата и лоялността имаха огромна тежест и всякакви ма-
нипулации бяха недопустими. Рисковете за всички бяха твърде високи, а оборотите на пари и ценности големи, така че систе-
мата ги игнорираше още в зародиш. Принципите бяха сведени до няколко прости, но железни правила, чието неспазване неизменно се оказваше фатално за тези, които си го позволяваха.

Радостин не правеше изключение, въпреки че бе в дъното
на йерархията. В това Анани Калъчев бе убеден, нищо че не бе
изтекло денонощие, откакто се познаваха. Бяха двама мъже,
срещнали погледите си на улицата, а очите им взаимно си бяха
отправили и приели възможно най-добронамерените послания.
Тогава Анани се спусна към изнемощелия Радостин и без да иска разрешение се зае да му помага в примъкването на камъка
до нивото на главната улица. Когато го наредиха при другите,
Анани попита за петия.
– Какво е това?
– Продавам и него.
– Но това не е просто камък.
– Не е. И още не съм го спазарил, но ще ползвам транспорта.
– Какво е?
– Не виждаш ли? Глава някаква си.
Вече беше схванал какво е. Почти сигурен бе. Вълнението го изпълваше, припълзяваше от всяка фибра на тялото и го стягаше за гърлото. Човекът явно нямаше представа какво може да е и колко струва.
– И нея ли продаваш?
– Ще я пробутам на баровеца още преди да се е усетил.
– Как ще я пробуташ? Нямате ли сделка?

Мъжът го изгледа така, сякаш бе казал нещо нелепо. Но по-
бърза да прикрие снизхождението си и поясни:

– Спазарил съм само постамента. Вече взеха останалите ка-
мъни, ъглите са последното, което дължа.
– Къде ги продаде?
– Тук, наблизо. Но не бива да се разправям много. И капарото
си го биваше. Сега ще получа остатъка.
Трябва да е в Арбанаси, съобрази Анани. Или в някое от се-
лата около Велико Търново. Само можеше да предполага как-
во означава това „тук“. Нима имаше предвид самия град? Или страната и това, че камъните няма да бъдат изнесени зад гра-
ница. Наясно ли бе мъжът пред него какво всъщност продава? А ако наистина знаеше и не искаше да каже? И с основание, разби-
ра се. Та те бяха напълно непознати. Може би вече дори съжа-
ляваше, че го бе погледнал, търсейки колебливо помощ. Едва
ли е очаквал, че ще я получи, било е просто рефлекс на уморен
човек. Но не и на отчаян. Също като Сизиф – наказан от богове-
те, изтощен, но не отчаян и не спиращ да опитва.

За Анани това бе шанс. Несъмнен.
От ония, които идват неочаквано и обикновено се осъзнават
късно.
Нямаше право да го пропусне. Трябваше да импровизира,
но всяка грешна стъпка можеше да се окаже фал или дори гаф.
Нещо повече – провал. Остана замислен и се вгледа в петия ка-
мък – по-скоро от безизходица, отколкото от внезапно осенило
го хрумване. Всъщност го бе връхлетяла досада заради изца-
паните от варовика ръце. Сега каквото и да пипнеше по себе
си, щеше да побелее. Разглеждаше дланите си безпомощен и
огорчен, опитвайки се да остане скрит в безразличието на слу-
чайността. Засега това бе единствената му възможност да се
закрепи в ситуацията и да я обърне в своя полза.
Мъжът предложи да пийнат по нещо, следвало да почерпи
за хубавата работа Беше го поканил да се измие. Нямало да се
срути светът, ако се обадел по-късно на клиента да си прибере
ъглите. Той бил свършил своята част от уговорката. Оня щял да
прати пикап за камъка.

Докато се миеше на дворната чешма, Анани обмисли ходо-
вете си. Не бяха кой знае какви. Реши, че нищо не губи, ако на-
сърчи мъжа да говори. Живееше на квартира, бе приказливец и със сигурност не осъзнаваше какво притежава и каква е цената
му. Запознаха се и Радостин се представи. Възторжено, като
че ли бе някаква специална заслуга, довери, че истинската му
страст е археологията. Анани едва успя да вметне, че и с него
е така. Засега бе достатъчно. Не биваше да се разкрива, щеше

да провали възможностите си. Мъжът можеше да се окаже до-
качлив и дори ревнив към темата. Да застане нащрек и да се затвори или на свой ред, видял шанс за добра сделка, да вдигне
до небесата претенциите си.

Камъните бяха изровени и примъкнати от отдавна изоставе-
ното и запустяло гробище северно от главния път за Варна. Ана-
ни не бе убеден, че е така. Знаеше за тези гробища, беше ходил там като студент, но още тогава те бяха вече само територия
на иманяри от най-ниска класа. Нямаше как там да се намерят, и то в толкова добро състояние обработени варовикови блок-
чета. Но явно Радостин го вярваше или не разполагаше с друга версия. Бе приел, че и тази ще му свърши работа. Не осъзна-
ваше, че това издава истинския му статус на любител. Или на най-обикновен мошеник, вярващ, че тарикатлъците му са хитра
плетеница, в която умело би закалчищил всеки.
Не трябваше да издава подозренията и компетентността си и Анани се бе справил. Бе издържал и нощния запой и не бе ос-
тавил никакво съмнение в Радостин, че е прецакан. А и не беше. Той бе домъкнал до дома си отнякъде по някакъв начин обрабо-
тените камъни и им бе намерил купувач. Не поясни по поръчка ли са или бе търсил клиента сам. Защото как иначе щяха два-
мата да попаднат един на друг? Анани прие, че е посредник от ниско ниво, може би първото или второто над копачите, който
добре познаваше дебрите на този пазар. Не можеше да няма представа как в пъти растеше цената нагоре, но явно приема-
ше нещата без излишен драматизъм. Разполагаше с частична автономност, но едва ли и нещо повече. Изпълняваше поръчки,
контактуваше с иманярите, пазеше в различни, известни само нему, скривалища находките и бе бушонът, който пръв щеше да изгърми, ако сделката се объркаше. Осъзнаваше го и не изпа-
даше в излишна нервност. При провал щеше да е виновен пред всички.
Разговорът вървеше и Анани все повече се убеждаваше, че Радостин не е факторът, който движи нещата. Истинският дви-
гател бе друг, но този друг едва ли го контролираше изцяло. По-
явата на дебеланкото можеше да се окаже тъкмо този контрол. Нима Радостин си бе позволил самостоятелност над позволена-
та му? Или ролята му бе само до вкарването на клиента в сдел-
ката? Анани се изкуши, но си забрани да определи ситуацията като хлътване в капана.
– Няма цял ден да те чакам да се назлъндисваш – върна го
към действителността Величко. – Какво реши?
– Нищо. Няма какво да решавам.
– Виж, безсмислено е да опитваш да се измъкнеш.
– Вземам си нещата и си тръгвам.
– Това просто няма как да стане – облегна се назад Величко.
Вместо като заплаха, думите му прозвучаха като стенание. –
Плащай!
– Нито ти искам, нито ти дължа нещо. Не си познал.
– Ти не си познал, момче! Няма да се измъкнеш, не ти ли е
ясно? В брой или по сметка? Май Радостинчо те е опоскал до
шушка снощи, а? На комар ли те изръси?
Да, беше го притръскал до стотинка наистина.

Анани бе останал само с няколко лева за закуска и път, ня-
маше как да прекара главата до вилата в Керека, без да наеме кола. Надяваше се да попадне на бакшиш, който да му помогне да я натоварят. И да не любопитства какво има в хартиения чу-
вал. Радостин го бе измъкнал изпод леглото и двамата много внимателно напъхаха придобивката му в него. После допиха
виното и си обещаха повече да не се срещат, поне в близките
две-три години… Конспирацията го изискваше и Анани остана
изненадан, но и доволен, че първо домакинът се бе сетил за
тази простичка, но ефективна предпазна мярка. Нищожна бе вероятността някой да е забелязал как помага за камъните, поч-
ти никаква да го е видял кога влиза в квартирата на Радостин и кога излиза.
А ето че бе още тук. И дори го вземаха за домакин. Време
беше да покаже на този тулуп характер. И той тръгна рязко към
закачалката, за да вземе якето и чантичката си, съобразявайки,
че на мига трябва да открие и обувките си.
– Стой! – изръмжа Величко и се вкопчи в ръкава му. – Сядай!
Къде хукна?
– Никъде! Тръгвам си.
– Как си тръгваш? Никъде няма да мърдаш, докато не пла-
тиш!
– Нищо повече не дължа.
– Ти за какъв се мислиш? Какво, като си толкова лъскав? Няма
да се разправям с теб цял ден. Сядай, стига си стърчал!
Дебелакът пусна ръката му и Анани се върна и примъкна
шкафчето до масата, опитвайки да прикрие разтреперването
си. Не от страх, от безсилие:
– Трябва да изясним нещата – започна той с вече овладян
глас, оня същият, който така вбесяваше майка му и Лори, когато
се опитваха да го принудят да признае или се съгласи с нещо.
– После. Сега да оправим сметките. Ето, чети!
Величко измъкна няколко листа и ги тикна пред Анани.
Беше договор.
Подробен и прецизно заверен от нотариус договор. С подпис и печат на всяка страница. Тристранен договор между него, Ра-
достин и Величко.

Четеше и кръвта се оттичаше от лицето му. Топлината, коя-
то едва се бе върнала в тялото му, отново се стопяваше. В тази разхвърляна стая само опакованото в брашнен хартиен чувал,
покрит предвидливо от Радостин с излиняло лятно одеяло, бе нещото, което го интересуваше. И което не бе истински опи-
сано в протокола, който в малките часове на нощта все пак ре-
шиха да подпишат с Радостин. Дълго бяха умували над всяка дума и накрая мъжът бе принтирал окончателния текст в три
екземпляра – по един за двамата, и трети за… и той бе посочил с вдигнати вежди към тавана. Анани не се нуждаеше от пове-
че обяснения. Прегледаха още веднъж главата и я увиха в един чаршаф. Вдигнаха наздравица и едва тогава я натикаха в чувала
и пристегнаха с тънко въженце, оказало се за късмет под ръка
в бюрцето.

Позамаян от виното, Анани посегна да сложи веднага подпи-
са си, но Радостин го спря:
– Чакай, приятелю! Няма да се отметна.
– Не бързам. Мислех, че искаш да приключим с формално-
стите.
– Какви формалности между теб и мен? Та ние не се позна-
ваме.
– Именно. Не искам да мислиш, че те ограбвам.
– Абсурд. Ти ми спасяваш живота. Защо да те лъжа, окъсал
съм го яко. А бях на път да я подаря на безценица.

Той кимна към омотаната находка. Приличаше на нескопо-
сано овързана пратка. Някога, докато учеше в Бургас, такива му пращаше баба му от Борован. Изглеждаха опърпани и пред
разпад, но винаги се оказваше, че баба му знае как да опакова.
– Мислех, че блъфираш. Че просто не искаше да се досетя,
че главата е същността на сделката, а ъглите са за прикритие.
– Признавам, надявах се да съблазня баровеца с нея, но не
разчитах на кой знае какво. И ме бе страх, че няма да ми плати
според цената, която се канех да му поискам.
– Сега си спокоен, нали?
– Не очаквах такава цена. Току-виж утре си се отметнал.
– Няма – отвърна тихо Анани. После повтори почти беззвуч-
но и като че ли уверяващ вече само себе си: – Няма.

Главата представляваше поразяващо добре запазен орелеф.
Вековете бяха оставили следи, но съпоставимо с други подобни артефакти, този бе направо отличен. Анани си бе изиграл козо-
вете в подходящия момент и се бе представил не по-зле от съд-
бата, която този път му бе раздала силни карти.

Радостин се туткаше, явно изпитващ неловкост от бъркоти-
ята. Налагаше си да е сдържан и спокоен. Нуждаеше се от вяра в най-простите отношения между двама души и не бързаше да
види протокола подписан. Подлагаше се на изпитание или… се
колебаеше…
Но и Анани нямаше за къде да бърза. Беше му предложил цена, която никой друг нямаше да му даде. Без ровене из ка-
талози и справочници, се бе съгласил да влезе в банковия си профил и да прехвърли парите по сметка, изписана на мърляво
листче. Радостин го бе открил след дълго ровене из джобовете
на разни дрехи. Подаде му го и застина. Още не позволяваше на
щастието да се разположи в душата му. Анани се премести до
бюрото и прехвърли парите. Шестнадесет хиляди осемстотин
и двадесет лева. Изчакаха, докато се получи потвърждение, че
транзакцията е успешна и си стиснаха ръцете.
– Чакай, ето и това! – меко добави Анани и му наброи още сто
и осемдесет лева.
Бяха се спазарили за седемнадесет хиляди и всеки смяташе,
че е извадил късмет. Истински и чист късмет, какъвто рядко се
случваше на някого, а и да го сполетеше, пак рядко ставаше
така, че навреме биваше осъзнат и приет.
Радостин остана смутен и като че ли объркан. В следващия миг се втурна отново да шета и върху масата се озоваха бутил-
ка вино и чашите. А след нея още една, после друга, резнаха и мезе. Домакинът още не можеше да повярва на случилото се.

До преди няколко часа домакинът се бе надявал да вземе по-
край към сделката за постамента само малък бонус, без изоб-
що да има представа каква ценност притежаваше.
Анани остана верен на себе си. Дребни признаци издаваха вълнението му, но той усещаше, че не трябва да ги крие. Ле-
деното му самообладание можеше да се изтълкува и като об-
ръгналост на изпечен мошеник. А той не бе такъв. Бе мъж във възраст, когато опитът се трансформираше в мъдрост. Бе човек
с качества и цел. Това, което току-що бе постигнал, бе едно от
доказателствата – последно за момента, но и начално предвид
на това в какъв трамплин можеше да се превърне.
Тоест, той да го превърне.
Още на улицата сетивата му бяха регистрирали находката.
В следващите минути подсъзнанието му я бе филтрирало и
превърнало в цел. Последвалото бе естествено и неизбежно за
специалист с неговите знания и подход. Не бе наранил човека
срещу себе си, не се бе изкушил да го преметне или изнудва.

Напълно съзнателно бе приел риска и без жал решил да хвър-
ли почти всичките си спестявания – малко над двадесет хиляди, за да се сдобие с орелефа. Можеше и да не е от Никополис ад
Иструм, но нямаше съмнение, че е от епохата. Беше издялан и
изваян от мраморен блок, навярно изсечен от Еменския каньон.

Щеше да намери начин да го проучи и потвърди, ако се наложе-
ше и с нелегални лабораторни анализи. Знаеше как да се спра-
ви. Имаше и връзки, и умения да легализира резултатите и ги вплете в по-нататъшния си възход.

Орелефът щеше да предизвика сътресение, Анани не се съм-
няваше. Това бе и най-голямото му опасение. Трябваше така да подходи и така да го представи, че новината да не се превърне в шумен бум. Дискретност трябваше. Нужна му бе известност, на-
учност, категоричност и качество. Най-сигурно изглеждаше пос-
ледното. Научност той можеше сам да постави за основа. Сетне щяха да се появят още потвърждения и мнения. Лабораторните анализи, прибавени към сравненията с други артефакти от епо-
хата, щяха да гарантират категоричността на оценката. Всичко това щеше да донесе известност на находката, където и пред когото трябва. Както и приток в сметката му, плюс утвърждава-
нето на авторитета му на специалист за епохата, който досега бе по-скоро обещание.
Належащо бе още утре да се съсредоточи към останките от
надписа върху долния хоризонтал на плочата, скрити под възел от микроскопични пукнатини и плесен. Изглеждаха като по-су-
рово поразена от времето част от орелефа. Но не бе така. Ана-
ни бе сигурен, че структурата на тази плетеница бе останка от име. Докато го разглеждаше преди да се спазарят и опаковат,
той дори разчете последните три букви: „КАР“. Може би името
на някой губернатор. На градоначалник или командир на легион. Доста ровене в стари хроники и научни публикации му пред-
стоеше. За съжаление от първото име бе останал само неясен  щрих. Можеше да се предполага, че завършва на „и“. Вероятно
нещо като „Публиний“, „Плиний“ или може би „Антоний“ – ако
се съдеше по големината на мястото, от което бяха заличени.
Когато осъзна какво всъщност се съдържа под главата на
орелефа, Анани не трепна. Изненадата бе толкова силна, че бе
парализирала вълнението му. Което се оказа плюс в пазарлъка.

А сега дебелакът му бе нанесъл удар в тила. Бе стоварил вър-
ху му като с бухалка договорката между него и Анани, според която той се задължаваше да поеме натрупания дълг за наем и
неизплатените сметки за ток и вода. Радостин бе плащал само
телевизията и интернета. Ето какво бе подписал той в нощта
преди съвсем да се заличат спомените му от финала на запоя. По-късно Радостин бе предал копията на Величко, за да ги под-
пише и той. В сумата бе включен и депозит за първите три нае-
ма.

Веднага и на всяка цена трябваше да се измъкне оттук. Само този рефрен пулсираше в главата на Анани, преборвай-
ки махмурлука. Болката се бе съсредоточила рязка и дълбока зад челото му. Опита се да я овладее. Можеше да е настъпващ
инсулт. Щяха да го довършат. А главата бе още тук. Представи си как се строполява в несвяст. Как постепенно се вдървява мо-
ториката му, започва да фъфли и мучи, докато остане напълно безпомощен. Тогава двамата щяха да приберат съкровището от брашнения чувал. Ей така, пред очите му – може би още гле-
дащи, но вече не и виждащи – щяха да отмъкнат онова, което бе негово. Само негово и на никой друг!
Но той нямаше да се предаде. Още не бе загубил.

Бе въвлечен в сражение, за което те мислеха, че са спечели-
ли. Той го бе приел, давайки неизбежната, според тях, но всъщ-
ност нужната му, според него, жертва, за да защити своето. Сре-
щу си имаше лукави хитреци, похабяващи дарбата си в жалко мошеничество на дребно. Явно не бе първата им жертва, но със
сигурност не бяха срещали противник като него. И не го знаеха.

За какво му бе наемането на тази жалка дупка? Нямаше ло-
гика. Никаква. Или може би имаше? Трябваше по-рано да се досети. Бе начин за измъкване на повече пари, но и ход за замитане на следите. Предимно на техните. Той не бе видял личната карта на Радостин, но не бе показал и своята. Договор за наем обаче имаше. И подпис, и печат на нотариус, ако не бяха пълен фалшификат, също имаше. Така че, ако в момента нахълтаха полицаите, щяха да го сгащят на място. Заедно с главата на Кар и договорът за наем. Като нищо в чекмеджето на бюрото можеше да се таи и протоколът за предаването на находката.
Наложително бе първо да се отърве от Величко. Дори всичко
да бе измама, едва ли щяха веднага да я разкрият. Истинският
собственик на квартирата можеше да е съвсем друг и нищо да не подозираше за далаверата, разиграла се тук. Но пък това да-
ваше шанс и на Анани. Разполагаше с поне няколко часа, които щяха да са напълно достатъчни и той да заличи следите си. Откак предния ден бе влязъл в квартирата на Радостин, оказала се вече негова, не се бе мяркал навън. Възможността да са го забелязали, когато влиза, бе нищожна, направо нулева. Едва ли някой знаеше, че е тук.
– Дай да видя – отпуснато протегна ръка Анани към новия
лист, който му подаде Величко.

Беше разбивката по месеци и фактури. Както и сумата за де-
позитите.

– Имам кочан, но разбирам, че нямаш в брой.
– Кой носи толкова джобни?
– Ето, внеси ги по тази сметка! – И дебелакът тикна под носа
му нов лист.
Анани Калъчев извади телефона си и влезе в приложението за банкиране. Не биваше да изглежда изненадан и гневен. Въз-
мутен и изнервен да, но не и да събуди подозрението, че е раз-
брал за измамата. Това щеше да улесни измъкването с находка-
та. Преводът бе дебела и ярка следа, но пък имаше в ръцете си договора за наем. Той беше някакво оправдание все пак.

Беше задействал транзакциите по пера, когато ново смразя-
ване скова ума му. Сметката бе тази, на която нощес бе превел парите на Радостин.
Това бе! Вече нямаше никакво съмнение.
Двамата бяха комбина, при това твърде брутална. Въобще
не им пукаше за прикритието. Какво можеше да оспори Анани?

Нима щеше да се оплаче, че е измамен, като нямаше как да по-
сочи като причина античната находка и опитът му да я закупи нелегално.

Да, трябваше да стиска зъби и да мълчи. Но не можеше. Длъ-
жен бе да им покаже, че играта им му е ясна. И че търпението и разбирането му си имат граници.
Телефонът на Величко припя. Беше се получило известие за
превода. Негова ли бе сметката? Или обща с Радостин? А може
би на четвъртият в аферата, мистериозният неизвестен, приел
ролята на нотариуса.

– Мъж на място си – обади се Величко. – Не ме е излъгал Ра-
достин.
– Няма нужда от комплименти. Не съм мадама.
– Казвам го, защото се съмнявах.
– Човек все пак трябва да вярва в нещо или на някого.
– Така е. Аз и към Радостин бях скептик. Но ето, че той наме-
ри експерт, който да потвърди автентичността на главата.
– Какъв експерт? Каква глава?
Трябваше да е изненадан. Можеше да е тест за лоялност.
Нека дебелакът види, че е в неведение, но и нащрек.
– Тъй да бъде – отвърна сговорчиво Величко. – Но за Радос-
тин бе от огромно значение. Иначе нямаше да се навия да му я платя. А сега имам и протокол за автентичност. Нелегитимен, но
все пак истински. Ще ми е от полза, когато намеря клиент. И без
това на тоя пазар няма официални сертификати.
– Не разбирам за какво говориш – изтръпнал смънка Анани
Калъчев.
Усети как се изпотява. Гърлото му се стегна и пресъхна.
– Добре, няма да ти досаждам повече. До изтичане на депо-
зита тук няма да стъпи никой. Може да идваш само ти. Ако ис-
каш. Или ако има какво да правиш. Може и нова любовница да си намериш. Тайно от майка ти и Лори.
Анани Калъчев остана безмълвен и неподвижен. Дебелакът
Величко пристъпи към масата и отметна покривалото на пакета
с главата. Сложи върху него папката и го притегли.
– Стой! – впусна се с внезапно обзел го хъс Анани. – Остави
го!
– Това е вече мое. За теб остава квартирата.
– Не! Мое е!
Анани се вкопчи в чувала, но грамадният му противник го
дръпна.
– Аз съм купувачът – изръмжа Величко! – Не зацепи ли, смот-
льо такъв!
– Не, аз го купих! – изхриптя Анани и се овеси върху орелефа.

В следващия миг пакетът се изплъзна от хватката на Велич-
ко. Анани политна назад и въженцето се изскубна от юмрука му.

Находката се сгромоляса върху пода.
От разкъсания чувал се сипнаха забулени в прах отломки от
главата. Двамата замръзнаха втрещени. Трябваше им време, за
да осъзнаят, че са съсипали едно съвършено гипсово копие на антика, за която никой повече не можеше да се закълне, че ня-
кога е съществувала.

Февруари, 2020
М. В. – Миролич
Церова Кория – Мерданя

Предишна статияСговор на сподвижници, ЛЮБОСЛОВ, алманах на Лигата на българските писатели в САЩ и по света
Следваща статияБОГОВ ХЛЯБ, съвсем нов разказ на Бисер ТОШЕВ