ТОЛСТОЙ И КИНОТО: МИКРОАНАЛИЗ НА ЕДРИЯ ПЛАН

 Разгръщате, уважаеми читатели, дебютната научна монография на д-р Константина Пунева, в основата на която е нейният дисертационен труд. На фокус в този текст са култовата фигура и творчеството на Лев Николаевич Толстой, разгледани триизмерно: той като писател, произведенията му като обект и основа на екранизации, и отново той като рядък „фотогеничен“ субект („Лъв“), преследван от камерите. Неговото присъствие в културния процес (руски и световен) в края на ХІХ и началото на ХХ век се оказва своеобразен лакмус за задаващото се мултиплициране / анимиране на образа, осигуряващо неимоверно по-внушително и завладяващо послание, а по този начин – и адаптирането на литературата към следващ експериментален етап, надскочил театъра, но опазващ сценичния си генезис – киното. Неизменното настояване на знаменития автор, че най-важното – еквивалент на съществуването само по себе си – е движението, всъщност не е нищо друго, освен смътно, но, както съвсем точно го формулира авторката, вече пророческо предусещане за кино.

В какво обаче се състои ценното в това първо по рода си у нас, пък и не само у нас, проучване на екранното битие на Толстой и неговите творби – вълнуваща, огромна и безкрайна тема? От много време литературознанието (ни) изпитва неотложна нужда от отваряне към сродни, но и различни, понякога рязко противостоящи му аспекти, в които се оглежда, с които се съизмерва и спори, но в тази отрезвяваща интердисциплинарност търси основания за своята състоятелност, неизчерпаност, устойчивост, мобилност. Като млад учен, завършила магистърската програма „Литература, кино и визуална култура“ в Софийския университет, за времето на своето докторантско обучение от 2013 до 2017 г. Константина извървя дълъг и интензивен път, усъвършенствайки сериозно своето литературно и киноведско мислене в компаративистична, семиотична и херменевтична посока върху сложна, обемиста и нееднородна материя: прояви се като заклет и неуморен издирвач („иманяр“) на труднодостъпни филми, често смятани за изгубени, и в това отношение постигна първите си сериозни резултати, подсказали ѝ, че е на прав път и че пред нея се откриват възможности, все още нереализирани от никого в избраната изследователска област. Тук е важно да уточня, че единствената по рода си книга – „Толстой и кинематографът“ от Лев Анински – е от 1980 г., но критическият разказ в нея приключва до втората половина на 70-те години на ХХ век, от които вече ни делят над четири десетилетия. И ако говорим за същностен приносен момент, той е в систематизирането на огромната продукция, появила се през този период и в някакъв смисъл надвишаваща всичко, предприемано преди това от киното по отношение на Лев Толстой и на неговите текстове.

По ирония на съдбата сякаш, колкото повече напредваше технологичното време за приключване на дисертационния текст, толкова повече не просто (неизвестно откъде) се появяваха възкръснали от пепелта стари, неоткриваеми до този момент ленти, или фрагменти от екранизации, но и лавинообразно нарастваше интересът на театъра и киното към „Ана Каренина“ и „Война и мир“ – при това творби, които Константина се чувстваше задължена да гледа и да интегрира в коментарния си наратив. Става дума за минисериала „Война и мир“ на БиБиСи от 2016 г., за опитите върху „Ана Каренина“ – италианската продукция от 2013 г. на режисьора Кристиян Дюгей; руската от 2016 г. на сценариста и режисьор Юрий Гримов със заглавие „Интимният дневник на Ана Каренина“ и за нашумелия при появата си виртуален кинопрочит на романа: „Ана Каренина. Историята на Вронски“ (2017) на Карен Шахназаров. Добавям и получилата относителна популярност пиеса на съвременния руски сценарист и филмов режисьор Василий Сигарев „Алексей Каренин“ (2011), както и двете сценични версии по втория роман на Толстой, поставени в театри в Любляна (реж. Душан Йованович) и в София (реж. Николай Поляков), също отразени от Пунева.

След неизбежното първоначално лутане и естествено притеснение от респектиращия масив текстове, метатекстове, филми и спектакли, спонтанно възприемани и тълкувани „на парче“, последователните натрупвания доведоха до оригиналното, формулирано от авторката словосъчетание-обобщение, споменато по-горе: „предусещане за кино“, около което се завъртя и разгърна целият текст. Тази ментална формула се оказа значително по-продуктивна, отколкото предполага на пръв поглед. Тя имплицира нова визионерска стратегия / концепт за разширяването на вътрешното пространство на литературата и литературното мислене от края на ХІХ и началото на ХХ век не само във времето след изобретяването на кинематографа и неговото стремглаво нахлуване в живота на европейските общества, но и преди това, в буферния период от около петдесет години между изнамирането на фотографията и движещия се образ – на които Лев Толстой е неизменният жив свидетел.

В неизбродната литература, посветена на руския класик, са коментирани десетки аспекти от неговия неповторим светоглед, език, стил, психологически открития и духовни позиции, но никъде той не е осмислен в контекста на визуалния век, за който се оказва както своеобразен предтеча, така и онова, което на съвременен език бихме нарекли „медийна звезда“. Толстой е първата фигура от световна величина, превърната в такава тъкмо от киното, от появата на образа му върху големия екран, мигновено разпространена оттам по целия свят и канонизирана именно през живата си поява. Руският гений според Пунева не само предусеща киното чрез формираното си съзнание за визуален / динамичен образ; той става част от него както лично, така и с творчеството си. Практически няма голямо художествено произведение (роман, повест или драма), написано от Лев Николаевич, което да не е получило своето екранно въплъщение. По тази причина още на ранен етап от работата – както се полага при всеки академичен подход – се наложи поставянето на ограничителни рамки и за обект на изследване изборът падна върху трите представителни романа на писателя: „Война и мир“, „Ана Каренина“ и „Възкресение“. С тълкуването в литературния текст и киноверсиите им се занимава трета глава от изследването, предхождана от теоретичната първа: „Романът и киното: творчески аспекти“ и средищната втора: „Толстой като медийна личност“, в която писателят е показан и като субект, и като обект на киното. Тук се коментират запазените киноленти, уловили живия образ на Яснополянския старец.  Критическият анализ минава сякаш с увеличително стъкло през без друго „едрия“ план на образа на един от най-големите световни класици, за да го приближи и разгледа още по-детайлно; за да разчете технологията на непреходното.

Задължително ми се иска да откроя упоритостта, работоспособността и таланта на Константина, нейната прецизност и компетентност в боравенето с фактите, уменията ѝ за анализ на литературен текст и филмово произведение както в документалния, така и в художествените жанрове. Важно за пътя на всеки млад човек в науката е едно качество, което тя безспорно притежава – коректността към използването (интегрирането и цитирането) на чужди метатекстове, овладяната балансираност между анализ и предаване на сюжета на филмовата творба и вещото тълкуване на сценарийния подход, преноса / превода на Толстоевите романи на езика на киното. Бих добавил – и педантичното вглеждане в детайла най-вече при литературния първоизточник и начина му на проектиране в киноинтерпретацията, а също така и максималистичното издирване и запознаване с оперативната критика върху отделни екранизации на няколко езика.

За особен принос на изследването смятам удържаната докрай линия на руския и неруски киноподход към големите Толстоеви текстове, в които изпъква различната самоидентификация на съвременния човек през световноизвестните сюжети. Ако руснаците са склонни да припознаят в тях единствено себе си и акцентират върху националноопределящи / представителни идеологеми, какъвто е случаят с четирисерийната екранизация на „Война и мир“, осъществена от Сергей Бондарчук през 60-те години и мислена като отговор на американската версия от 50-те на Кинг Видор, то неруските опити върху същите сюжети виждат универсалното, вечното, освободено от клишираните стереотипи и манипулативни напластявания на тоталитарното руско тълкуване най-вече на романа, повлияло и върху екранните адаптации.

Убеден съм, че в лицето на тази задълбочена, интересна и иновативно написана монография българската литературоведска русистика не само демонстрира своя неизчерпан капацитет, но заявява намерението и възможностите си за обновяване и трайно по-нататъшно пребиваване в нови интердисциплинарни пространства на хуманитаристиката.

Проф. д-р Людмил Димитров