Издателство „Кралица Маб“ имат удоволствието да ви покани на представянето на книгата Николай Аретов „Бленувани и плашещи: Чуждите жени и мъже в българската словесност от дългия ХІХ век“ с участието на Красимира Даскалова, Георги Ангелов и автора.
Съ6итието е на юни 2023 (вторник), от 17.30 ч. в Зала 1 на Софийски университет.
Николай Аретов
Теория и практика на просвещенския брак:
Никола Сапунов, Тодор Бурмов и Христо Стамболски
Както бе дума мемоарните текстове на българи от епохата за собствените си бракове и техните предистории са малобройни. Примерите тук са свързани с трима изявени дейци от цариградския кръг, които са донякъде свързани помежду си, а отношенията между тях са напрегнати – Никола Сапунов, Тодор Бурмов и Христо Стамболски. И тримата документират по някакъв начин своя брак, а Бурмов – и едно отхвърлено от него предложение за брак.
Никола Евтимов Сапунов (1815-1861) е интересна личност, малкото сведения за него са събрани от Христо Темелски, на него дължа привежданите тук данни. Сапунов е роден в Трявна, скоро след това семейството му се преселва в Габрово, а през 1840 не особено образованият Никола заминава за Цариград, където е абаджия и се издига в еснафската гилдия. Свързва се с Александър Екзарх, от 1847 е негов помощник срещу месечно заплащане от 300 гр. Взима активно участие в изграждането на българската черква в османската столица. С това е свързан и неговия брак, за който той споменава в два документа, в които сведенията се покриват, но не напълно. И в двата текста бракът е представен като резултат от външен подтик – от изискването на патриарха. По това време (1848-1852) вселенски патриарх е Антим IV Константинополски. Сапунов участва в преговорите с него и в един момент патриархът му казал, че не може бекярин да бъде представител и да поеме отговорност за строежа.
В писмо на Сапунов до Петко хаджи Манафов в Габрово от 15 януари 1851 г. събитията са описани по следния начин:
Тогава ази като ни можах да улесня тая причина; наистина има доста наши болгари фамилиоти в Ц.г., обаче тая работа невозможна за тях. И тако са принудих да намеря едно болгарско момиче, слепо, хромо, току да исполня законат, за да са соверши общо жилаемата ни работа. И тако по щастие намери са в Ц[ари]г[рад] едно момиче българско, добре възпитано и аз реших в три дена да са удомя, за да стана фамилиат, според патриаршеското повеление. (Сапунов 1999: 13 и Прилож. 7)
Името на избраницата не се споменава, то става известно от други източници. Булката е Стама Илиева, баща ѝ от Берковица, а, според Т. Бурмов (Бурмов 1994: 98) и др. тя е гъркиня; Темелски установява, че не тя, а майка ѝ е гъркиня. Повече за нея се научава покрай синовете ѝ – Светослав и Илия Миларови. След смъртта на Никола тя се жени за фотографа хаджи Мина Попов и живее в Карнобат.
Дневникът представя и самата сватба, която е свързана с едно малко премеждие.
На 31 май (вер. 30) реших да изпълня человеческата си длъжност, т.е. да се удомя. В неделя сутринта дойде ми едно писмо от патрикът – непременно да отида при него. Аз отидох и като си сторих обичаят, рече ми патрикът:
„Аз те виках за църковната работа, но научих се, че днес имате брак.“
Аз: „С молитвата Ви, В[аше] Св[етейшество] – искам благословението Ви.“ (Сапунов 1999: 44)
И намират свещеници, които да служат на български. Друг документ, излязъл от ръката на Сапунов, представя историята малко по-различно.
И така в [1]848, мая 30 като реших да са обручя и в ден брачний като са приготвихме според обичая да отидем на баня, ето довтаса от патриархо едно тискере, че ма сака беззабавно да отида при него. Но аз като нямах благовремие, пратих бабалъка си вместо мене и да му обяви причината на моито неотивани… (Сапунов 1999: 175-176)
Със или без лична среща с патриарха, сватбата става и Сапунов е горд, че патриархът разрешава църковната служба да се извърши на български, намират се и подходящи свещеници. По думите му, това е „перва сватба болгарска в Ц[ариград]“ (Сапунов 1999: 14 и прил.) По-късно патриархът отказва на Сапунов друга сватба на се извърши на български език и дори аргосва свещениците. (Сапунов 1999: Приложение 7)
Дневникът гордо отбелязва и раждането на първия син, несъмнено много по-важно събитие.
Бог ми даде мъжки отрок и са кръсти перви в новата церква на перво название Светослав, а от народа наречени первородний… (Сапунов 1999: 15 и прил. 7, с. 176)
* * *
Тодор Бурмов (1834-1906) е първият министър-председател на княжество България и изявен политически деец. Преди това, през 1857 г. завършва като стипендиант Киевската семинария, връща се в родината и става учител в Габрово. Още по това време той е изявена личност в града – високо образован за времето си учител, общественик, сътрудника на цариградския печат, поддържа активна кореспонденция с руските славянофили. Облеклото и поведението му в града го представят като носител на новото, на модерното. И това в някои случаи предизвиква леко негативни реакции, както става с честото му къпане през лятото в реката близо до града. Закономерно Бурмов става обект на брачни замисли, маркирани на няколко места в дневника му от този период.
В тоя ден госпожа Петковица Манафова ме пита ще ли да ѝ чакам момичето или ще се женя по-скоро. (Бурмов 1994: 194)
И малко по-късно:
Жена му ми каза, че госпожа Петковица Манафовата и много други майки се ласкаели с надежда да ме направят зет. (Бурмов 1994: 201)
Бурмов съумява да отклони тези предложения, при това, ако се съди по дневника му, без да си развали отношенията със семейството на девойката. Баща ѝ е местен първенец, автор на единствения препис на Спиридоновата „История во кратце“, в Габровската галерия се пази негов портрет от Хр. Цоков. На него Сапунов пише цитираното по-горе писмо. От Петко Манафов по-младият Бурмов често търси съдействие по различни въпроси, свързани с училището.
Дневникът на Бурмов документира и няколко други случая на междуполови отношения и бракове. В единият самият Бурмов е обвинен в разврат и той полага сериозни усилия да изчисти името си:
…и ми каза, че уж Петровица Таковата, комшийка моя по училището, видяла тия дни след заминуването на Христодула, че някоя си Марковица излязла сутринта из школото […] Подир обяд аз отидох да моля поп Неофита да отиде да изпита Петровица видяла ли е тя таквоз нещо или не. (Бурмов 1994: 208)
… ходих у Н. Попконстантинова. Там жена му ми потвърди това, що беше ми той сам казал през деня, а именно, че пуснали недоброжелателите ми приказки, уж че Кънчовица Ройката си свободно иде при мене и че Никола Евтимов (Сапунов) си бил жената, че тя му уж изневерявала с мене. Тя прибави още, че Петковица Манафова вярва от сърце на тия слухове. (Бурмов 1994: 209-210)
…и най-напред отидохме у Петка Манафова по молба на жена му. Тя си бе признала грешките, които беше направила в хортуването си за мене и искаше да ги заглади. Тя обяви пред всичките, че желае да ме направи зет. (Бурмов 1994: 226)
Бурмов разказва и друг епизод е свързан с укоримо поведение на „турския учител“: „… парите, които бил взел в Търново, дал ги, рекъл той, за борч, но това не било така, ами му ги откраднали лошите жени, които посещавал.“ (Бурмов 1994: 246)
Днес турчинът изглежда естествена мишена на критиките на съвременниците. В два други епизода укоримо, макар и по други причини, е брачното поведение на българи.
Тук се научих, че Ив. Димчов се годил за едно момиче от Трявна. Някои си възнегодуваха против този господин, като си представиха колко е несъобразна и егоистска постъпката му. При трима синове, от които най-големият има до 22 години и които дават добра надежда, той на 45 години человек взема момиче на 16-17 години! (Бурмов 1994: 272)
…кир Теофила (Пашов), който беше ни канил да си изприкаже пред нас болката. Тая болка беше, че Хр. Станчов Арнаудов, който беше се сгодил за дъщеря му, искал сега от него да му даде по-многото от половината на имота си нещо, което не било се приказвало при годежа. (Бурмов 1994: 327)
Бурмов, руски възпитаник с по-скоро традиционни разбирания, намира повод да се разграничи от традиционните брачни обичаи. Епизодът е свързан с годежа на дъщерята на Христо Манафов.
…дойдоха някои негови роднини с едно момче на име Никола Селдарьов, което и годиха за момичето на Христа – Пена. Ергенът и момата, като целуваха на всичките ръка, поискаха да целуват и на мене, но аз си дадох ръката само на попчето. Вечерта ходих на ядене у същия. Домакинката ми предложи да дам на дъщеря ѝ да ми целуне ръка, че и останало хатър, като не съм ѝ дал ръката си сутринта. (Бурмов 1994: 343)
След няколко години младият Бурмов напуска Габрово и се установява в Цариград, където през 1860 г. е поканен за редактор „Български книжици“. Тук той сключва брак, който е документиран в неговата Автобиография, писана по-късно.
…ограничавам се само да запиша датата на едно от най-важните събития на человеческия живот, сиреч че на шести август хилядо осемстотин шейсет и първа година се събрахме у г. Н. Тъпчилеща на остров Халки, по предварително едно споразумение с г. Георги Золотович, г. Д. Золотович, Н. Тъпчилеща и аз, гдето се изрази взаимното съгласие между г. Георгия Золотовича и племяницата му Мариолка, от една страна, и мене, от друга, да се съчетаем ний с нея в брачни свръзки. (Бурмов 1994: 349)
Бележка на редактора пояснява, че става дума за Мария (Марионка) Иванова Първова-Золотович (1835-1916), възпитаничка на гръцко училище в Цариград и на френски пансион в Париж (1860). Запазен е и Договорът за сключването на брака. (НБКМ, БИА, ф. 16, а.е. 2, л. 15-16). Това вероятно е първият документ от този род, в него са изброени вещите на двамата.
В дневника Бурмов като че ли не свързва брака си с някакви особено пламенни чувства. В по-различна светлина го представя кореспонденцията му след брака, която се разкрива както сърдечните отношения между двамата, така и близост със сантименталната литература и дори с Ж.-Ж. Русо. (Вж. Радкова 2009)
В литературата е коментиран и един по-късен брачен договор, сключен между вдовец и вдовица българи католици, който урежда имуществените отношения и бъдещето на децата. Документът е недатиран, по косвени данни се разбира, че е от края на 80-те или началото на 90-те години на ХІХ в. Необичаен е езикът на текста (български диалект, записан на латиница), както и условието мъжът да живее в дома на жената (вж. Тодорова 2002: 51; 184-185).
* * *
Третият пример е сватбата на Хр. Стамболски (1843-1932) – активен участник в църковната борба, професор във военно-медицинското висше училище и, по-тази причина, офицер от османската армия. Годините са 1869-1871, а двата възможни мотива – любов и социалните контакти са преплетени. При него историята е представена в пълнота, любопитно е, че повечето от фрагментите, свързани с брака му, не попадат в по-новото съкратено издание на спомените му от 1872 г. подготвено от Стр. Димитров. При него първо се появява идеята за брак, успоредна с грижата за обзавеждането на дома му. За себе си Стамболски пише в трето лице и обича да се назовава „доктора“.
На 30 декември между другите си занятия д-р Стамболски се занимава с приходо-разхода си, баланса си за изтичащата вече 1869 г. и с пълно задоволство той намери, че щастието му се усмихва и имота му се възкачва на доста значителна кръгла сума […] до тогава щеше да се погрижи да намери по-голяма и по-удобна къща пак в Пера, защото мислеше да доведе баща си и малката си сестра в Цариград.
Това цветущо състояние в материално отношение на д-р Стамболски често му навеждаше мисълта да се задоми. Той беше вече на 28 години, та по тия съображения усещаше вече наклонност за оженване. […]
Следователно той прекара през паметта си ония семейства, познати нему, които имаха моми за омъжване, но по разни причини не можа да спре избора си нито върху една. Между малобройните български семейства (две-три на брой) имаше девойчета, но те бяха маловръстни за него, та трябваше да се чака, а между инородните и инославните семейства имаше няколко моми отдалеч малко познати нему, ала не беше се сближил и сприказвал с тях и не беше разпитвал за тях. (Стамболски Т. 2 1927: 76-77)
Появява се една непозната възможна бъдеща съпруга, но тя изчезва от погледа му и Стамболски скоро забравя за нея.
Д-р Стамболски като изреждаше през паметта си някои девойки от скромни семейства, спомни си за една, която беше срещнал миналото пред входа на jardin des fleurs на главната улица на Пера, когато тя, скромно, но стройно облечена, остави майка си и се доближи до една сиромахкиня […] При това, за нещастие докторът я изгуби от очите си и не я срещаше вече стана 4-5 месеца. Дали не беше чужденка? (Стамболски Т. 2 1927: 79)
След това идва първата запознаването с бъдещата съпруга и събирането на сведения за нея:
През великденските празници срещите му със семейството на секретаря на медицинското училище по френската писмовна част Николаки Парло, с което се беше запознал преди четири месеци, бяха зачестили дотолкова, щото два-три пъти в седмицата д-р Стамболски излизаше заедно с него на близка или по-далечна разходка, само и само да може отблизо да вникне в душевния мир и да провери нравствените качества на щерка му г-ца Т., за която беше подпитвал приятели и познайници, от които беше добил все благоприятни, все похвални отзиви. Тъй че той почна да се интересува за съдбата на тая толкова симпатична и мила девойка; а и тя, с достолепната си и вежлива обноска, невинно отговаряше на чувствата, съзирани от нея в душата на доктора. Понеже от 1 идущий май, това семейство щеше да се пренесе за летния сезон на Бююк-дере, двамата млади си сговориха поверително да си пишат, да се не забравят. (Стамболски Т. 2, 1927: 93)
Родителите на девойката охладняват към българина, а младите си разменят писма. Стамболски цитира голям откъс от едно от тях. Не става ясно дали те са на гръцки или, по-вероятно, на френски.
На 13 мая докторът получи по едно доверено лице, една слугиня, от г-ца Н. (sic) Парло едно много кратко писъмце, в което тя наивно и твърде горчиво се оплакваше от натякването на родителите ѝ, които я осъждали за симпатиите ѝ към българите и им отдавала право по църковния въпрос, гдето и когато се намерила насред гръцкото общество… (Стамболски т. 2, 1927: 99)
Една седмица след катастрофата [голям пожар в Цариград] д-р Стамболски получи от същото доверено лице второ писъмце от г-ца Парло, в което тя разправяше, че баща ѝ, угрижен и наскърбен от злата участ, която последвала челядта му от пожара на Пера, научил се […] за също такавато участ, която сполетяла и него (д-р Стамболски) и че последният рискувал жив да изгори […] Този разказ […] я накарал от милосърдие и съжаление да отправи, тайно разбира се от родителите си, тия няколко състрадателни и утешителни редове: „Както ти, тъй и аз, казваше тя в писмото си, имаме нужда от взаимна утеха и облекчение за материалните загуби, които ни връхлетяха: ти за библиотеката и за хирургическите си инструменти, както и за покъщнината си, а аз, нещастната, за прикята (чеиза) си, която родителите ми, още от детинството ми са събирали, а главно за изгорялата ни вече къща! Длъжност беше на моите родители да те посетят като познат на семейството ни болен и пострадал от страшния пожар, но по твърде понятни вам причини, те оставиха да направят това по-после, защото и те са много натъжени и опечалени сега. Когато пооздравееш, ако обичаш, ела на Бююк-дере да ги посетиш и утешиш; те сега са много снизходителни към мене; не ми натякват вече. Надявам се, че като дойдеш тука и се срещнем като състрадалци, ще можем да въздигнем отпадналия си дух, ще възобновим куража си и в разходките си край Босфора, от прелестите на природата, ще забравим тъгите и скърбите си, като ги изкажем един другиму; защото partager les douleurs n’est pas les annuler?“ тъй свършваше писмото на госпожицата (Стамболски Т. 2, 1927: 131).
Двамата се срещат по време на почивка в Бююк-дере и се сгодяват. Стамболски заминава за Казанлък, за „да вземе съизволение и благословията на баща си за годявката. (Стамболски т. 2, 1927: 113-114). Сред това идва и официалния годеж (Стамболски т. 2, 1927: 131)
На следващата 1871 г. се вдига пищна сватба, организирана в „народен“ и патриотичен дух (въпреки че невестата е от гръцко семейство), на която са поканени повечето от социално издигнатите цариградски българи.
На 18 април се извърши венчалния обред на д-ра Стамболски с г-ца Търсица Н. Парло в българската църква на Фенер под предстоятелството на Ловчанскаго Илариона, председателя на св. български синод. Присъстваха: Иларион Макариополски, Антим Видински, Панарет Пловдивски, д-р Чомаков, Кръстевич, Дим. Гешоглу и други членове на смесения съвет, както и много от народните представители; също и много читалищни членове: търговци, еснафлии, почти от всички български центрове. След обреда множеството потегли към дома на младоженците и образува едно внушително шествие посред гръконаселения Фенер. А много от почитателите на доктора, след честитяването, останаха до вечерта късно да поддържат и водят, под звуковете на гайдите, дългото хоро по широката улица на Керемид махалеси. (Стамболски 1972: 419)
След сватбата Търсица практически изчезва от повествованието, спомената е бегло само във връзка с безпокойствата ѝ около ограбване на дома им и като участница в женски комитет. Спомената е и при раздялата през 1877, когато съпругът ѝ е пратен на заточение. По това време тя е „лехуса“, родила е три деца и със сълзи на очи се хвърля да в прегръдките на Стамболов и иска да го придружи. Удържана е от брат си „д-р Жорж Парлос“, колега на Стамболски, който не е споменаван по-рано в текста.
* * *
Вглеждането в реалната брачна практика на българските „просвещенци“, на познатите книжовници и обществени фигури от средата на ХІХ в. насочва към няколко извода. Рисковано е от три отделни примера да се правят по-общи изводи, но някаква еволюция може да се забележи. При Сапунов за чувства не става дума, при Бурмов те може би се появяват след брака, а при Стамболски го предхождат.
Бракът е по-скоро социално събитие, средство за постигане на някаква друга цел (безхитростно заявена при Сапунов, намекната при Бурмов, по-неопределена при Стамболски). И тримата търсят съпруга в своя кръг, като при Стамболски той вече включва и чужденки (дори гъркини), не много убедително обяснено с отсъствието на подходящи сънароднички.
Литературата и идеите на европейското Просвещение предлагат няколко модела, два от тях се открояват, можем условно да ги наречем единия „либертински“ („Опасни връзки“ на Лакло), другия – „сантиментален“ („Клариса“ на Ричардсън) и третия – „специфично просвещенски“ (като представителен български образец може да се разглежда „Крива ли е съдбата“ на Л. Каравелов, който следва Н. Чернишевски. Сантименталният и просвещенският донякъде присъстват в литературата, либертинския – по-скоро не. В реалната практика на просвещенците обаче не само либертинският, но и сантименталният трудно се откриват, доминира един рационален вариант, при който решаващи за избора на партньора са друг тип съображения – традиционни, социални, а и финансови.
И една уговорка. Литературните творби и реалните браковете на изявените фигури може да задават модели, но е рисковано да се твърди каквото и да е за тяхното следване от широката публика. За установяването на статистически значимите модели на брачно поведение на хората от епохата са необходими други данни и друга методика.
Николай Аретов
