Никола Р. Казански

Товарищи фашисты, милости просим.
Вместе власть буржуев сбросим.
Фашисты и большевики – пролетарии-братья.
Крепите над миром красные объятья.


Пролетарии, стройтесь в единую линию
Сегодня командуют Троцкий и Муссолини.
Красное знамя борьбы пролетариев.
Сегодня развернуто от России до Италии.

Неизвестен епигон на Маяковски 

 

По думите на сър Стивън Рънсиман (1903–2000) „човешката цивилизация в познатия ни вид завършва на 28 юли 1914 г. (избухването на Първата (Голямата) световна война)”. Най-страшното пряко последствие от този край на цивилизацията е революцията в Русия, която кулминира в октомврийския преврат от 1917 г. Тази по народното мнение „кръволюция” става най-голямата трагедия на руския народ и на Европа за десетилетия напред.

Болшевиките и създаденият от тях Коминтерн се оглавяват още от самото начало от твърде интелигентни хора, които разполагат с огромни финансови ресурси и не съблюдават абсолютно никакви общочовешки морални принципи. Пропагандата на новия съветски строй на Запад се оглавява от Вилхелм (Вили) Мюнценберг (1889-1940) [1; 2]. Той е изключително близък приятел и съратник на Ленин и брилянтен пропагандист, за  когото казват, че е учител на Гьобелс. По лична иницатива на Ленин за каузата им се привличат и използват максимално така наречените от него „полезни идиоти” (useful idiots) – видни чуждестранни културни и обществени дейци, особено писатели, които всячески са изкушени да симпатизират на новия строй. По определени исторически причини тази политика намира особена силна поддръжка именно във Франция. Това, което може да се каже за всички френски интелектуалци, поддали се на сладкогласните песни на сирените е, че те се оказват наистина изключително полезни, но в никакъв случай не са ни най-малко „идиоти”. Напротив. Тук ни се налага да боравим със световноизвестни имена, за които едва през последните години стана възможно да се появат документални материали от закритите архиви. И така най-общо те се делят на три групи. В първата са такива фанатични комунисти като Анри Барбюс, Луи Арагон, Пол Низан и Жан-Ришар Блок, във втората са независими, но леви интелектуалци като Ромен Ролан, Панаит Истрати, Андре Малро, Андре Жид и Жорж Фридман, а в третата са скандално известни писатели, които просто се възползват от ситуацията като Селин и Жан-Пол Сартр [3; 4].

Да започнем поред с първата група, която работи под прякото менторство на Иля Еренбург, любимец на Сталин. Самият той все пак се „осъзнава” едва през 1952 г., когато трябва да подпише писмо за „спасяването” на руските евреи от народния гняв, посредством тяхното „доброволно” депортиране в най-отдалечените области на Сибир. Френските комунисти са със сигурност едни от най-преданите на болшевишката кауза. За това говори например фактът, че с тяхна помощ и пряко участие през 1930 г. в Париж е подло убит при опит за отвличането му руският генерал Александър Кутепов, водач на белогвардейците. Неслучайно точно по това време Луи Арагон пише емблематичната си ода „Възпявам Гепеу”, където буквално е казано:

Възпявам Гепеу, което се създава във Франция сега
възпявам Гепеу необходимо тук днес…
Искам Гепеу  да сложи край на един свят…
Искайте Гепеу, на вас ви трябва Гепеу…” 

[5]

Всеки друг може да е бил заблуден, но не и човекът, чието кредо е „Не понасям истини, приети на вяра”… Тук всякакви коментари са наистина излишни, но както се казва „още по-нататък, още повече”. През 1935 г. Анри Барбюс пише в Москва втората си (!) възторжена биография на Сталин, и то след като Максим Горки е отказал (!) да сътвори нещо подобно заради което е и „отстранен”.

По-сложно е при втората група от така наречените „попутчики” (спътници), които симпатизират повече или по-малко искрено на комунистическите идеи и смятат, че именно последните могат да спасят света. Това е напълно разбираемо в тогавашната обстановка на световна икономическа криза причинена от късогледата политика на САЩ и като пряк неин резултат възходът на национал-социализма в хитлеристка Германия. Така най-известният от тях Ромен Ролан, който е на практика „безпартиен” комунист, посещава Москва през 1935 г. и разговаря със самия Сталин. По това време репресиите още не са се развихрили, но има вече ясни знаци за тях. На въпросите относно закона за смъртно наказание за 12 годишни деца (!), извънредни съдилища и прочие, болшевисткият вожд с людоедска искреност споделя, че те няма да допуснат грешката на парижките комунари, които поради своята мекушавост са били разгромени от буржоазията. Като пример за нуждата от изключителни мерки първият човек в държавата на работниците и селяните цитира следния „случай” на вражеска атака. Библиотекарка от библиотеката на Кремъл била вербувана, за да убие държавните ръководители като намаже с отрова страниците на четените от тях книги, които те разлиствали с наплюнчени пръсти (!!!).

След този урок по практически болшевизъм френският писател, наричан „моралната съвет на Европа” вече не задава подобни въпроси, все пак успява да спаси френския троцкист Виктор Серж от лагера, но не и живота на Николай Бухарин. Преводач на тази историческа среща е самият Александър Аросев (1890-1938), председател на ВОКС, организация за културни връзки с чужбина, чиято главна задача е именно да привлича такива „полезни” авторитети на посещение в страната на съветите. Той е стар болшевик, другар на Ленин и Луначарски и знае 4 езика – френски, немски, английски и чешки. Последното никак не е в негова полза и въпреки верността му към Сталин е разстрелян без видими причини. Според Андре Жид това е поради факта, че „от горе до долу на реформираната обществена стълба най-ценени са най-сервилните, най-подлите, най-покорните, най-долните. Всички други са ликвидирани или изпратени в лагер един след друг. Може би само червената армия може все още да направи нещо? Да се надяваме, защото иначе много скоро от този героичен и възхитителен народ ще останат само палачите, използвачите и жертвите” [6].  Всички са знаели за това, но малко са се осмелявали да кажат истината, поради личен интерес или в името на зле разбрана „благородна” кауза. Самият Вили Мюнценберг, този Мефистофел на западните фаустовци споделя в дневника си след посещение на „образцовия” трудово-възпитателен лагер „Беломорканал” – „сигурно така египетските роби са строили пирамидите”… След края на 1936 г. той става яростен антисталинист, но е вече късно.
В дневника на Георги Димитров е цитиран разговорът му със Сталин от 1937, който му казва, че Мюнценберг е враг и ще бъде арестуван щом дойде в Москва, но Димитров трябва да помисли как да го примами там… Като много други този „мавър” на инферналната машина е убит при неясни обстоятелства във Франция през 1940 г. Самият Жид не е първият, който се осмелява да напише своите истински мисли. Това прави десет години по-рано румънският грък Панаит Истрати, който пише на френски език. Въпреки своята наивност и идеализъм все пак разбира  жестоката истина благодарение на проницателния си колега и приятел Никос Казандзакис. Поради това е жестоко остракиран от френските леви интелектуалци и умира в забвение в родината си. Пак в края на 1920-те години на миналия век е посещението на бъдещия академик Жорж Дюамел и писателя Люк Дюртен. Двамата реагират открито едва през 1939 г. след договора Молотов-Рибентроп. Изключително показателно е, че първите двама видни ръководители на френската Комунистическа младеж  (Jeunesses communistes françaises) Морис Лапорт (Maurice Laporte,1901–1987) и Жак Дорио (Jacques Doriot,1898–1945) са силно разочаровани от болшевизма след престоя им в СССР и стават по-късно яростни колаборационисти на нацистите. Първият публикува и едно от първите разобличения на тоталитарния режим още през 1928 г. (Les mystères du Kremlin : Dans les Coulisses de la IIIe Internationale et du Parti Français. Paris, 1928).

Следващият случай е с известния Андре Жид, който не само вижда страшната действителност в болшевишкия „рай”, но и я разкрива под влиянието на своя приятел-комунист Йожен Даби, който умира по време на гостуването в Съветския съюз, като го заклева да разкаже цялата истина. Това става в книгата „Завръщане от СССР” (1936), допълнена от „Бележки към „Завръщане от СССР”.  Във втората той казва буквално: „Няма партия, която може да ми попречи да предпочета истината пред нея. Ако партията се отделя от нея, то аз се отделям от партията… СССР предаде всичките ни надежди… Славната и изстрадала Русия, за нещастие ни показва в какво блато може да затъне една революция” [6]. 

Още по-показателен е случаят на писателят Селин [3]. Той е препоръчан лично от Луи Арагон като „бунтар против капитализма” и преведен на руски от съпругата му Елза Триоле. Селин няма идеологически причини да скрива истината и затова след завръщането си от съветската страна през 1937 г. я казва по един напълно искрен макар и често вулгарен начин. Това обаче за съжаление е направено в рамките на един изключително вирулентен антисемитски памфлет. По-късно писателят става яростен колаборационист на нацистите, за което със сигурност определена роля играе и посещението му в сталинската деспотия. В тази връзка, но много по-късно, в залеза на живота си, Арагон ще направи печалното признание: “Аз не съм този, за когото ме вземате. Аз изкривих живота си, това е всичко“.

На фона на дълбоката икономическа, политическа, идейна и морална криза на западните демокрации в периода между двете световни войни тоталитарният режим на Сталин предизвиква отначало определена симпатия дори в някои убедени демократи [4]. Изобщо много от западните интелектуалци включително Бърнард Шоу, Хърбърт Уелс  и други известни личности са считали, че лагерите в СССР наистина превъзпитават човека, а затворите го преобразяват в положителен смисъл на думата… Б. Шоу, дори си позволява зловещи шегички по време на срещата си със Сталин като „I have seen all the ‘terrors’ and I was terribly pleased by them“.  Х. Уелс вероятно е напълно искрен когато в 1934 пише, че „ I have never met a man more candid, fair and honest, and to these qualities it is, and to nothing occult and sinister, that he owes his tremendous undisputed ascendancy in Russia. I had thought before I saw him that he might be where he was because men were afraid of him, but I realize that he owes his position to the fact that no one is afraid of him and everybody trusts him”. Характерен пример за това заслепение, искрено или не съвсем, е книгата на Лион Фойхтвангер „Москва 1937”, където четем: „Сталин е издигнал се до гениалността тип на руски селянин и работник… Изключително искрен и скромен, не си е присвоил никаква титла… Дал е на Съветския съюз нова демократична конституция, окончателно е регулирал националния проблем…. Съветските граждани са осигурени с обилна храна, дрехи, кина, театри…”. Дори Уйлям Булит (1891-1967), първият посланик на САЩ в Съветския Съюз (1933-1936) – един изключително ерудиран интелектуал – е имал определени затруднения в това отношение след като споделя, че „за мен Сталин е жилав циганин, чиито корени и емоции далеч надхвърлят моята интелигентност и жизнен опит”. Булит се оказва лице в лице с мрачния космос на диктатора, където конспирациите и жестокостите са ежедневие, в което грубата сила в нейния най-първичен ипостас се вихри в източни мистерии и където всичко – любов, страст, пари, приятелство, семейство – са подчинени единствено на волята за власт, която се упражнява безцеремонно и безразделно. Западното образование и възпитание е безпомощно пред този безпощаден свят, който е не само коренно различен, но и напълно непознат. По такъв начин това най-проницателно американско официално лице подсказва, че способите на мислене и действие на болшевишките революционери като Сталин са напълно чужди и неразбираеми за цивилизационния  манталитет на американския елит.

 

Поклоничеството в болшевишката Мека също се извършва по строго определен  ритуал. Докато „враговете” са унищожавани безпощадно, където и да било – като например Разколников, първият посланик на съветската държава в България (единствено Александър Орлов се спасява в САЩ след като заплашва лично Сталин с разобличение) – то „приятелите” от Запад са обгрижвани с невиждан източен разкош. Те получават огромни хонорари от своите издания в многомилионната страна, посещават най-представителните места в нея при нечуван лукс, екскортирани от очарователни, интелигентни и перфектно владеещи езици придружители и най-вече „сътруднички”. Особено и наистина сатанинско изобретение бил така наречения „Торгсин”, който е описан в гениалното произведение „Майсторът и Маргарита” на Михаил Булгаков. Това били специални „закрити” магазини (праобраз на българския  „Кореком”), в които срещу валута можело да се закупят всякакви дефицитни стоки. Така чуждестранните гости се снабдявали по много ниски цени с такива луксозни предмети като брилянти, кожи, златни и сребърни сервизи, чер хайвер и други приказни неща. Как да не повярваш в съществуването на земния рай?!? [4]

Това е описано съвсем искрено дори от такива апологети на режима като Михаил Колцов (1898–1940) в неговите ентрефилета „Тартарен при болшевиките” („Вечерняя Москва” 1934), които обаче скоро са спрени от цензурата [3]. Самият той, макар и предан сталинист, е бил изключително интелигентен и знаел немски, френски и испански. Това се оказва фатално за него и той споделя с брат си карикатуриста Борис Ефимов (1900-2008!), че видял в очите на диктатора присъдата си „слышком прыток...” („прекалено умен…”).

И всичко това обаче става на зловещия фон на вълната от невиждани репресии. На лукуловския банкет в чест на Ромен Ролан в Москва през 1935 г., който става скоро след поредния „гладомор” отнесъл живота на още няколко милиона, присъстват множество видни личности, повечето от които след това са унищожени без всякаква видима причина.

При организирането на „потемкински села” режимът няма равен. Съветската „сервитьорка” на Бърнард Шоу „случайно” знае отлично английски и е чела всичките му пиеси (!). Това го кара да изрази възхищението си от образователната система на новия строй. Френският ляв министър-председател Едуард Ерио, който посещава Киев по време на „гладомора” вижда само чисти улици с охранени хора и пълни магазини с всякакви стоки и лакомства. Афро-американският бас Пол Робсън е очарован от липсата на расизъм в страната, но сякаш така и не узнава за депортирането на цели нации в Сибир за каквато голгота са били подготвяни и евреите в началото на 1953(!)… Дори известният икономист Джон Кенет Гълбрайт (1908–2006) известен с ироничната си фраза „При капитализма човек експлоатира човека – при комунизма е точно обратното“ е заслепен от „благосъстоянето” на съветския народ, за което съди по валутните магазини „берьозка” в център на Москва (!!!).

Пример за технологията на режима дава известният дом на високопоставените болшевишки ръководители (построен през 1931 г. срещу Кремъл). Той бил на 12 етажа, с 24 входа и общо 505 апартамента. Те били по два на етаж, с огромна площ, рисувани тавани и дъбов паркет. В този комплекс е можело да се живее с месеци без да се излиза при изключителни удобства. Имало обществена столова с безплатна най-изискана храна, пералня, универмаг, поща, детски ясли, кинотеатър, спортна зала, а във вътрешния двор разкошни градини с фонтани. Над 300 обитатели на този вълшебен дворец са разстреляни по време на Големия терор, а стотици други членове на техните семейства са репресирани (изпратени в лагери в Сибир). Съюзът на съветските писателите е едновременно най-фаворизираната организация с  привилегии кавито не са имали и руските аристократи, а в същото време е един Гулаг без бодлива тел, но с ясно изразен лагерен режим и психология.

Особено одиозен пример на „полезен използвач” е, за огромно съжаление,  прочутият френски философ и писател Жан-Пол Сартр. Накратко тази личност посещава СССР цели 11 пъти (sic!) като често остава по няколко месеца в луксозни курорти. Самият той споделя, че се ръководи при това от „временен” морал (!). Според него дори режимът да се крепи на огромна мрежа от концлагери, то това не трябва да се казва, за да не се разколебае вярата на френската работническа класа и общество. В името на крайната цел, всичко средства са добри… От къде ли сме чували вече този „мъдър” постулат?!? И затова той не се колебае да възхвалява Сталин, но отказва да се застъпи за Бродски, Даниел и Синявски. В същото време критикува Пастернак за Нобеловата му награда, но помага значително на Шолохов да я получи. Неслучайно Александър Солженицин отказва решително да се срещне с него по времето, когато пише своя „Архипелаг ГУЛАГ”. „Отрезвяването” (дали искрено?) на този голям творец идва едва след Пражката пролет от 1968 г. Твърде късно и много жалко… [4]

Интересен щрих от тази „болшевиада” е фактът, че някои от тези френски „инженери на човешките души” имат дълбоки екзистенциални връзки с руски жени. Освен Елза Триоле, жена на Луи Арагон, това са княгиня Мария Кудашова, съпруга на Ромен Ролан и Лена Зонина, преводачка и интимна приятелка на Жан-Пол Сартр. Парадоксално или не, последните две правят огромни усилия да „отворят” очите на своите „другари” и да ги принудят да се застъпят за спасението на живота на много преследвани честни руски интелигенти [3; 4].

Вече е напълно ясно, че защитата на комунизма от западните интелектуалци е основана на нарочно незнание, доброволна или принудителна заблуда и/или просто флагрантна нечестност (явна лъжа).  Така в едно интервю на Бертолт Брехт от американския ляв философ Сидни Хук (1902–1989) по повод на невинните жертви на сталинските репресии известният германец заявява безцеремонно: „колкото са по-невинни, толкова повече заслужата своята участ – да бъдат ликвидирани” (!). Дори през 1994 г. английският марксистки историк и комунист Ерик Хобсбом (1917–2012), връстник на октомврийския преврат в едно телевизионно интервю, продължава да твърди уверено, че жертвата на 20 милиона невинни са напълно оправдани в името на щастието на човечеството… А защо само 20, а не над 100 милиона, колкото са всъщност реалните данни?!?

Наистина фрапантен е случаят с Уолтър Дюранти (1884–1957), несменяем кореспондент на авторитетния американски вестник „Ню Йорк Таймс” в Москва през 20-те и 30-те години на миналия век [9]. Той дължи своя възход на едно от първите интервюта дадени от Сталин на западен журналист и става известен с фразата си „I put my money on Stalin„. Именно той получава най-скандалния „Пулицър” в историята на американската журналистика през 1932 г. за серия статии, в които чрез нагли лъжи оправдава „разкулачването” и гладната смърт на милиони руски селяни в този период. И когато истината излиза наяве в материалите на неговите английски колеги Гарет Джоунс (1905–1935) [виж забележителния филм „Мистър Джоунс“ (2019) на легендарната полска режисьорка Агнешка Холанд]  и Малкълм Мъгъридж (1903–1990), той заявява в частен разговор „Какво толкова ви е грижа – та това са само някакви руснаци”.  Неслучайно Мъгъридж, ултраляв писател и също носител на „Пулицър”, не само пръв разкрива страшната истина в неподписаните си статии за „The Manchester Guardian” и в книгата си „Winter in Moscow” (1934), но и открито нарича Дюранти „най-големия лъжец в журналистиката, който изобщо съм срещал”. Под натиска на обществото бордът на наградите „Пулицър” през 2003 г. разглежда въпроса за отнемането на наградата от Дюранти, но въпреки всичко не се решава на тази справедлива стъпка… За това нелогично решение значение  има и фактът, че той е бил доверен съветник на самия президент Рузвелт, който под негово влияние взима решението за установяване на дипломатически отношения със Сталин. За негово оправдание се казва, че никой нормален човек не е могъл да преположи как някой ще мори от глад собствения си народ или ще избива безогледно другарите си по партия. Това звучи доста странно като се има пред вид, че точно по това време, в неговата собствена страна, подобни „прогресивни” методи се използват вече широко от гангстерите на американската мафия… Най-известният американски комунист, писателят Теодор Драйзер, все пак в края на посещението си в СССР казва на своята секретарка: „Единственото, което искам е само да се махна колкото се може по-бързо от тук…”.

Дори в добрата стара Англия има предостатъчно наивни „оргоновци”. Освен Бърнард Шоу, който искрено се възхищава от Сталин (повече дори отколкото от Мусолини и Хитлер) това са утопичните социалисти Сидни и Беатрис Уеб, съоснователи на британското Фабианско общество, които през 1930-те години посещават страната на съветите [10]. Самият сър Сидни е дори първи барон на Пасфилд, но не се поколебава да похвали сталинските „железни” кадри, които със стоманена воля провеждат колективизацията, макар в резултат от това да бъдат унищожени милиони. Когато и бароните стават сталински „орли”, това значи, че катастрофата е вече близо. Пропастта се отваря на 1 септември 1939 г. и Англия ще бъде една от най-пострадалите страни.

А може ли да се постъпва по друг начин в тази сатанинска апокалиптична обстановка?!?  И все пак може… 

За чест на западните интелктуалци, особено от англо-саксонския свят, трябва да се каже, че те усещат възшествието на Антихриста още от самото начало. Х. Уелс е очарован от Ленин, но отбелязва нещо „зловещо” в същността му. Лорд Бертран Ръсел казва, че сигурно и Сатаната е много начетен и любезен, но неговите деяния са ужасно предвидими. Той обвинява пряко английския истеблишмънт, че като не помагат реално на белогвардейците поради колониалното съпеничество между двете империи ще си докара много, много по-страшен враг… По думите му теориите на болшевиките са ангелски, но практиката им е като на най-черните дяволи. Сър Уинстън Чърчил с неговия уникален политически нюх (който му изневерява само при Галиполийската катастрофа, за което той несправедливо си отмъщава на България) още в началото казва, че ако болшевизмът не бъде спрян веднага после ще бъде твърде късно особено за Британската империя…

Както казва по-късно Александър Исаевич Солженицин  „Одно слово правды  весь мир перетянет”. Мисията да каже това зрънце ИСТИНА, което ще преобърне света се пада на американския журналист Юджийн Лайънс (1898–1985).

Както много негови колеги той отначало симпатизира на комунистическата идея, но за разлика от повечето от тях, когато настъпва мигът на просветлението той продължава до край… Неговият звезден час е, че взима първото интервю със Сталин, дадено на западен журналист на 22 ноември 1930 г. Това е всъщност изобщо второто известно интервю на загадъчния съветски вожд – първото е през 1926 г. на кореспондента на японския вестник „Осака Майничи Шимбун”. За него дори не се знаело дали е още жив, има ли семейство, деца и прочие … Това е именно едно от силните оръжия на режима – тайните на кремълския двор. Лайънс обаче е имал предимството да е роден в руската империя, за когото е нямало особени трудности, нито по отношение на езика, нито по отношение на „тартюфщините” на тоталитарната власт. Все пак той премълчава геноцида над руските селяни и интелигенция и дори го прикрива съзнателно, но след убийството на Киров вижда ясно, че вратите на Ада са се отворили и заплашват да погълнат целия свят, което и става реалност след пакта Молотов-Рибентроп. Тогава през зловещага 1937, докато други се надпреварват в панегирици и всякакви оправдания за сталинските масови престъпления, той публикува своят катарзисен труд „Assignment in Utopia” [11]. В него всички маски са свалени и пред нас е страшната истина за това, че неограничената власт в ръцете на ограничени и  фанатични хора винаги води до безпределна жестокост по „Бесове” на Достоевски.  Но той не спира до тук. Става близък приятел на Михаил Афанасиевич Булгаков и го насърчава да завърши своя шедьовър „Майсторът и Маргарита”. Впрочем пак той го кани на приема на първия американски посланик в Москва, който е описан като балът на Воланд в романа. Именно въз основа на неговият провиденциален опус е написана прочутата антитоталитарна книга „1984” на Джордж Оруел [12]. Последният дори пряко заимства част от неговия труд в главата наречена „Две плюс две е равно на 5”, като метафора на архилъжливата пропаганда на режима.

Но дори вътре в страната има много достойни хора като например Алексей Фьодорович Лосев (1893–1988), син на донски казак-учител и на дъщеря на православен свещеник, който е философ, класически филолог и културолог със световна известност. Той постъпва малко по-различно от нашите също световни френски деятели. След като в 1929 г. приема тайно монашество със своята съпруга и издава книгата „Диалектика на мита”, в която отрича официалната идеология, е осъден на 10 години и изпратен в споменатия вече лагер „Беломорканал”.
Там почти загубва зрението си, но е спасен от смъртта благодарение на Максим Горки. След излизането си от лагера той прави „компромис” като казва, че трудът на Сталин „За диалектическия и историческия материализъм” е наивен, но после обяснява, че има предвид неговата гениална, почти антична простотаПолусляп, доживява до 94 години и написва над 400 труда… До края на дните си проповядвал неуморно християнския идеал за добротолюбие и душеспасение и при всички обстоятелства е носел шапката на атонски монах…

Още в 1951 г. немската мислителка Хана Аренд обосновава идеята, че тоталитарни идеологии като комунизмът са не по-малко коварни в дехуманизацията си от национал-социализма [13].

А самият Сталин е рисувал вълци по време на скучните заседания на Политбюро на ВКП(б)… Всички алюзии с някаква си друга „вълча бърлога” [Wolfsschanze] или „нощ на дългите ножове”  [Nacht der langen Messer] са абсолютно случайни и непреднамерени… Така или иначе – и за най-невежите, а и за най-сведущите препоръчвам два изключителни  румънски игрални филми „Drumeț în calea lupilor” (1989) и „Poarta Albã (2014)  (има ги свободно в интернет с английски  субтитри!)

 

Литература

  1. Koch, Stephen. Double Lives : Stalin, Willi Munzenberg and the Seduction of the Intellectuals. – 2004. – 442 p.
  2. The Red Millionaire : A Political Biography of Willy Münzenberg, Moscow’s Secret Propaganda Tsar in the West, 1917-1940. – Yale University Press, – 416 p.
  3. Coeuré, S., R. Mazuy. Cousu de fil rouge : Voyages des intellectuels français en Union soviétique : 150 documents inédits des Archives russes. – Paris, 2012. – 380 p.
  4. Stern, L.  Western Intellectuals and the Soviet Union, 1920–40 : From Red Square to the Left Bank. – New York. 2007. – 269 p.
  5. Aragon, Louis. Prélude au temps des cerises. – Paris, 1931.

„Je chante le Guépéou qui se forme
en France à l’heure qu’il est
Je chante le Guépéou nécessaire de France
Je chante les Guépéous de nulle part et de partout
Je demande un Guépéou pour préparer la fin d’un monde

Demandez un Guépéou pour préparer la fin d’un monde
pour défendre ceux qui sont trahis
pour défendre ceux qui sont toujours trahis
Demandez un Guépéou vous qu’on plie et vous qu’on tue
Demandez un Guépéou
Il vous faut un Guépéou

Vive le Guépéou véritable image de la grandeur matérialiste
Vive le Guépéou contre Dieu Chiappe et la Marseillaise
Vive le Guépéou contre le pape et les poux
Vive le Guépéou contre la résignation des banques
Vive le Guépéou contre les manœuvres de l’Est
Vive le Guépéou contre la famille
Vive le Guépéou contre les lois scélérates
Vive le Guépéou contre le socialisme des assassins du type
Caballero Boncour Mac Donald Zoergibel
Vive le Guépéou contre tous les ennemis du prolétariat.“

  1. Санчес, Алберто Руй. Горестта на истината : Андре Жид се завръща от Русия. – София, 2006. – 80 с.
  2. Истрати, П. Признанията на едни победен : Към другия пламък или 16 месеца в СССР.  – София, 2014. – 190 с.
  3. Казандзакис, Е. Трагедията на Панаит Истрати. – София, 2014. – 191 с.
  4. Taylor, S. J.  Stalin’s Apologist : Walter Duranty, the New York Times’s Man in Moscow. – New York, 1990.
  5. Webb, S. and B. Webb. Is Soviet Communism a New Civilisation? – London, 1936.
  6. Lyons, E. Assignment in Utopia.– New York, 1937.
  7. Orwell, G.  Assignment in Utopia by Eugene Lyons. // New English Weekly, 9 June 1938.
  8. Arendt, H. The Origins of Totalitarianism. – New York, 1951.

«А может, лучше было бы, чтоб Достоевский был у швейцарцев?
А у нас взамен чтоб была нормальная жизнь»

Владимир Максимов, руски писател-дисидент
Рассказывают, что, когда в советское время возводили памятник Достоевскому, кто-то предложил сделать на постаменте надпись: «Федору Михайловичу — от благодарных бесов».

«Поедешь налево — татарин. Поедешь направо — Соловей-разбойник,
поедешь прямо — Лубянка».