Из книгата „По пътя на Злото“ от Илия Луканов
Eто този убива с два куршума Ботев. След първия Войводата остава жив
и само успява да извика с пълната си с кръв уста:“Бляди!“ (Курви, гадове, боклуци). С втория изтрел го довършва. В присъствието на Георги Апостолов, който също участва в убийството и в последвалото мародерство – двамата пребъркват още топлото тяло на поета и открадват всиките му лични вещи, парите на четата, парите на Ботев. И всички опасни за тях документи.
След години, когато мръснишката душица на Обретенов се възкачва пред Небесното събрание, той почва да повторя като невменяем към Христо Ботев: „Просити ми, бакьо, прости ми, сгреших!“ Всичко било заради онези изчезнали пари, парите за пушките, револверите и патроните, които още преди четата да тръгне към България са откраднати от бъдещите убийци. Както казва народът, който лъже – краде, който краде – и убива!
Румен Леонидов
Не случайно в своите „С п о м е н и“ Никола Обретенов не споменава нито дума за назначенията, които войводата Ботев е направил на Козлодуйския бряг при всеобщо възторжено одобрение. Но те са подробно описани в спомените на четника Йордан Кършовски, писани в Плоещ през октомври същата 1876 г. – т.е. само пет месеца по-късно! Проблемът на Обретенов се състоял в това, че много му се искало той да бъде с ъ к р о в и щ н и к а (сиреч ковчежника, касиера) на четата, но Ботев назначил за такъв Костаки (Коста) Апостолов от Свищов, който имал добра подготовка на финансист. (Неговият брат – Георги Апостолов бил също в четата, но призори на 19. май загинал заедно с Георги Матев в подпалената от башибозушката потеря лозарска колиба на Веслец.)
Костаки Апостолов бил ранен в дясното рамо при първата попътна престрелка с черкезка потеря след преминаването на Гърбавия мост край Липница, и втори път – в палеца на дясната ръка – преди изкачването на М и л и н к а м ъ к . Поради тази причина вероятно Обретенов го е заместил, защото до края на живота си се е представял за касиер на Ботевата чета, избран за такъв още в Румъния, което, разбира се, не е вярно. Впрочем в това си амбициозно твърдение той е бил поддържан единствено от Димитър Тодоров – Димитрото.
С други очи трябва да се погледне и на Обретеновата басня за конската торба със сребърни меджидии, която уж си позволил да вземе, въпреки Ботевото нареждане да не ги взема, от селския чорбаджия Йон Логофета, а след излизането от Козлодуй ги бил изхвърлил на една поляна. Истината е друга. Ето какво пише н е и з в е с т н и я т ч е т н и к , когото наскоро цитирахме:
„Като се събрахме, тръгнахме за Козлодуй (село около 1/2 час разстояние). Пристигнахме в селото. Тук убихме двама турци и 2 черкезчета, и с погрешка се уби и един вол. Иваница [Данчов], един от другарите, взе от гърка (ханджия в село то) около 300 лири турски. От това село взехме 5-6 кола и натоварихме части от припасите си, защото бяха доволно тежки.“
A p r o p o s: Преди години прочетохме статия от един стар козлодуйски краевед, в която между другото пишеше, че веднага след заминаването на четата, Логофета прекосил с лодка Дунава и останал в Румъния до Освобождението, защото се страхувал от турското отмъщение заради гощавката на комитите в неговата кръчма и дадените им жълтици.
х х х
По силата на елементарната логика, трябва да се приеме за стопроцентово сигурно, че след провала на революционната мобилизация в Бутан, очите на Ботев и най-близките му сътрудници са се отворили за жестоката истина, че в големите брашовски сандъци, натоварени през нощта по пристанищата след Гюргево (Зимнич, Турну Магуреле, Корабия, Бекет) не е имало друго оръжие, освен това за четата. Малко утешение било, че във въпросното село (според архивни сведения от 1927 г., станали ни известни наскоро) към четата са се присъединили доброволно общо 19 мъже – 16 като колари и трима като бойци със собствено оръжие.
Въпреки общата нервност и гневния изблик на Ботев пред Георги Матев и Прокопий Дянков („Где е Заимов, где е тоя лъжец – със зъби да го разкъсам ?“) , скандал не избухнал, защото Обретенов, Апостолов, Мито Цветков и Стефанаки Савов поддържали по-раншните си уверения, че в Борован ще се наредят под знамето около 200 човека. Знаем, че това не станало, и тогава за първи път се отприщило Ботевото възмущение от апостолското лекомислие и празнодумие: „Апостолов, Обретенов, виждате ли си апостолската работа? Това ли ви е народът, който ни чака с отворени обятия ?“
Оттук – нататък напрежението в тона и обноските е могло само да расте. Ядовитите въпроси на войводата не вещаели нищо добро за виновниците в края на трудния поход…
х х х
Наскоро след напускането на Борован станала случка, която според своето значение заслужава да бъде обстоятелствено осветлена. Затова по-долу са цитирани всички версии, които я касаят.
И в а н и ц а Д а н ч о в: „Минахме през с. Борован, където починахме. Тръгнахме за Баница и по пътя стигнахме един керван и в кервана намерихме един черкезин и го взехме с нас. След една минута път между горите ни нападна голяма потеря и отзад, и отпред, а ние с битката заедно излязохме, минахме горите и слязохме в полето близо до Баница.“
Й о р д а н К ъ р ш о в с к и: „След около един час наближихме с. Добролево, което тоже заминахме и се упътихме към с. Борован, гдето на разсъмване пристигнахме. Близо до това село имаше спрени коли – керван. Ние се приближихме до тях и един от кираджиите дойде при нас, та ни яви, че черкези имало там наблизо. Ние поискахме хляб и вода и кираджиите ни дадоха, и откакто се напихме, искахме да си тръгнем. Между кираджиите имаше и един черкезин, стар, около 60-65 год. момчетата искаха да го отведат със себе си, но Ботев не позволи и момчетата го оставиха. „
С п а с С о к о л о в: „Зората се задаваше, а дружината бавно минаваше селото Борован, движейки се по шосето за Враца. Първите слънчеви лъчи се показаха от хоризонта, едновременно се явиха черкези и башибозуци в кариер зад гористата местност на шосето, за да пресекат пътя на дружината, но не успяха. Башибозукът, който идеше откъм запад, се загуби из гористата местност, а тези, които идеха откъм изток, се отдалачиха към селото Тлачене. Пътници по шосето се движеха и страхливо гледаха на въоръжените момчета. Между тях имаше турци и черкези, които бяха задържани, но след разпитването им за целта на тяхното пътуване биваха освободени да продължат пътя си. Дружината премина гористата местност и стигна на открито поле. „
Д и м и т ъ р И к о н о м о в: „На 18 май при появяването на зората намирахме се в една горичка, на пътя ни между селата Борован и Баница. Като поставихме караули за предпазване от изненада, насядахме да си починем. Караулите бяха хванали един черкезин, който плячкосвал неща от колата на един български керван. Доведоха го при войводата. Едни предложиха да го заколим. Ботев не позволи, защото той не иде срещу нас с оръжие да воюва, и заповяда да се пусне. Този свиреп кръвопиец на бедната рая със сълзи на очи се молеше да му харижем живота. Когато се видя свободен, бягаше като сърна. „
Й о р д а н Й о р д а н о в – И н д ж е т о: „Почна да се съзорява. Ние тръгнахме по шосето към селото Баница. Сто – сто и петдесет крачки вън от селото Борован имаше място покрай шосето, където кираджиите си пущали колата да преспиват, а край това място имаше едно дере, в което си каляли биволите лятно време. Когато стигнахме това място, чуха се изстрели. Аз попитах момчетата какво има, и те ми отговориха, че видeли черкезин хайдутин, комуто стреляли да го убият. „
Н и к о л а К ю ч у к о в: „…. от лявата страна на сосата [изровен черен път с локви] бе малка полянка, на която имаше изпрегнати 3- 4 коли. Те бяха български. Предполагаше се да са ходили на пазар във Враца. Видяхме как един черкезин се вмъкнал в една от тия коли и обира къде що намери. Българите се свили до колите си долу и кротуват. Спуснахме се и го хванахме жив. Гърбовете на ятаганите ни плющеха по плещите му. някои от другарите ни искаха да го заколим, обаче най-после се взе решение и го изпратихме в селото жив на войводата. Докато се занимавах да разгледвам околностите, изведнъж съзрях оня същия черкезин да търчи из гората насам- нататък. Другарите го поздравиха с няколко куршума.„
З а п и с к и т е н а н е и з в е с т н и я Б о т е в ч е т н и к: „На съмнуване минахме пак през едно село (не зная как се нарича). Подир малко вървене, намерихме един керван от български кола. Помежду тия кола уловихме един черкезин, когато взехме с нас, но той, като поиска да избегне в една гора, гръмнахме и го убихме. „
П е т ъ р И в а н о в: „Но като се зазори сутринта, близо да се съмне, уловихме един черкезин, който го намерихме в няколко български кола, че искаше да ги обира, като оставихме колата и поведохме черкезина, за да ни показува пътя. Но като се съмнуваше, нямахме нужда никаква от черкезина, заради това, щото се видеше Вратца, изсипахме връз него няколко пушки и го убихме.“
N.B. Това са осемте разказа за един и същ попътен инцидент, оставени в записан вид от Ботевите четници. Има и д е в е т и разказ, но той е нещо съвършено различно– по форма, съдържание и цел. С него пишман- апостолът Никола Обретенов е поставил началото на една изключително коварна линия за лъжесвидетелско злепоставяне и оклеветяване на войводата Ботев, която е следвал до края на живота си, че и след това – чрез своята нефилтрирана от разум и наука, мнима мемоаристика.
„Без да се бави, четата пое пътя си по шосето за Враца. Почна вече да се разсъмва, но никой вече не ни обезпокояваше. В усилен ход осъмнахме към селото Баница. Между ниска гора, на шосето имаше няколко коли, натоварени с бъчви вино. Един от коларите съобщи, че един черкезин цяла нощ ги мъчил, като обирал каквото имат в себе си. Това се доложи на Ботйова, и той заповяда да му доведат черкезина. Той трепереше като лист пред него. Ботйов поиска една тояга и го наслага хубаво, па го пусна. Момчетата искаха да го убият, но той не позволи. Тази негова хуманност донесе голяма беда на четата. Черкезинът бил от близкото черкезко село Сувата. Той съобщил в селото каквото видял, и след два часа, когато четата поемаше да мине през с. Баница, отдясно на селото, към Милин камък, се яви конница черкези, около 20-30 души, които почнаха да ни обстрелват. Друго едно отделение черкези се показа пред четата през селото; то също почна да стреля отгоре ни. Стреляха върху ни и от татарската махала на селото, тъй щото четата попадна между три огъня. Ботйов, с гола шашка, на кон, се спусна върху черкезката конница, последван от няколко четници с коне. Войновски, като военен, взе бързи мерки, та се изгониха черкезите и се спаси Ботйов.“
К о м е н т а р
Освен от злонамерен, тази лъжлива клеветническа историйка е скърпена и от доста глупав човек. Той изобщо не е осъзнал, какви елементарни противоречия е надробил в горецитирания текст! За да не се затрудняват читателите в сравнения и съпоставяния, ще ги предложим наготово:
-
Разстоянието между селата Борован и Баница е точно 10 км. Тогава как така четата, която уж осъмнала „към селото Баница“, „два часа“ по-късно, след „усилен ход“, „поемала да мине през с. Баница“? Очевидната бъркотия е предизвикана от онова, което следващата точка ще разясни.
-
Почиващият керван на кираджийските коли е преместен от истинското му местонахождение при Борован, до внушаваната близост с Баница. Но тази близост пък противоречи на двата часа след пускането на черкезина, които са били нужни на манипулиращия клеветник, за да нагоди нещата така, че да изглежда убедителна приписаната на Ботев причина за кръвопролитното сражение пред Б а н и н в р ъ х и на самия М ил и н к а м ъ к . Така Обретеновата версия попада между Сцила и Харибда!
-
А какво означава изречението: „Почна вече да се разсъмва, но никой вече не ни обезпокояваше ?“ – Ами то потвърждава истината, че дотам четата е била преследвана и обстрелвана от черкезки групи, които някъде около Борован са се обединили в голяма потеря – както се разбира от разказа на Иваница Данчов. А Спас Соколов е обрисувал вече широката истинска картина: не само отзад, а и от запад (дясно) и изток (ляво) са препускали в кариер черкезки и башибозушки потери. Така през двучасовото `и пътуване между Борован и Баница, четата е била застрашена от обкръжаване на горист равнинен терен. Попътно сражавайки се, тя се е справила успешно с неблагоприятната за нея ситуация, но само временно – до излизането на широкото обезлесено поле пред Баница. Затова решението да се отклони четата надясно от шосето и да се завземе Банишкото бърдо (хълмистата верига с Б а н и н в р ъ х и М и л и н к а м ъ к) е било абсолютно належащо и тактически съвършено.
Също така належаща и перфектно изпълнена е била конната атака, предвождана от обучения в казашката сотня на Задунайка Ботев, застанал начело на десетината четника, които имали ездитни коне. Защото срещу пъргавата черкезка конница, пешаци не биха могли да осигурят пътя към възвишенията, нали? И както е нямало войводско провинение, така едва ли е имало и спасяване на войводата, а само поддръжка или помощ в решаващия момент за атакуващите храбреци. Успехът при завземането на първото възвишение е бил от съдбоносна важност и е предизвикал единственото по рода си, но така рядко споменавано, тържествуващо четническо хоро пред слисаните погледи на тактически надиграните и изпреварени черкези!
-
Колкото до измисления побой, уж нанесен от Ботев на заловения черкезин, то явното му противоречие със спомените на другите осем четника характеризира достатъчно правдоподобно природата на Обретеновата душица. И тъй като в случая имаме работа с несъмнена злоумишленост, тя трябва добре да се помни, защото оттук- нататък ще ни се налага много често да се ръководим в разсъжденията си от Вергилиевата мъдрост: „Ab uno crimine disce omnes.“ („От едното престъпление съди за останалите.“)
Сега вижте каква доизработка на Обретеновата инсинуация е изпипал царят на лафчиите – неговият зет Захари Стоянов в „Х р и с т о Б о т й о в. О п и т з а б и о г р а ф и я“:
„Пукнало се зора, повял планински ветрец, замирисало на букова шума, която подкрепила капналите момчета, заръмял и ситен-дребен дъждец. На разсъмване минутно почивали те, насядали покрай хендеците на шосето, когато излязъл помежду им един селянин, който си завръщал воловете из оходенската кория. Той разбрал с какви хора има среща и се обърнал, та попитал:
– Где ви е големецът? За бога, ако сте добри хора, елате да ни отървете от един изедник черкезин, който ни е опекъл тая нощ за едно, за друго, ограби ни от колата и катрана.
Действително там наблизо имало пуснат керван от няколко кола. Черкезинът се залостил вътре и няколко часа вече, като дома си, от кола в кола следвал да обира дрехи, черги, брадви, торби и пр., които вържал на денкове, отнасял ги там някъде из гората и пак се връщал, тих и спокоен, а раята му се моли да бъде снизходителен, бои се лоша дума да му каже. Ботйов изпратил няколко души момчета, които скоро се завърнали и водели напреде си негова милост, стар белобрад влаха, който треперел. Хванали го в една покрита кола на дъното, като развързвал торбите.
– Йок билмез ! [Не знае !] – отговорил той на войводата, като го запитал последният с какво право обира той сиромасите.
– Отсечете ми един прът да му дам едно „йок билмез“ – казал Ботйов и сам с ръката си стоварил 15- 20 сурови дървета по голите плещи на грабителя, когото двама души държели за главата и ръцете. И само това. Представете си, че по заповед Ботйова черкезинът бил пуснат да си отиде по воля и по бога в тая местност, която била пълна с черкезки села, в това положение, когато дружината била преследвана, когато си криела дирите!
– Господ го убил! Нима сме главорези да убиваме отделни хора по пътищата? Това е унижение за нашето знаме – казал той в същото това време, когато черкезинът като стрела хвърчал вече през шумата към своето село!
Человеколюбие и бунтовничество са идеални работи, но да ги четеш по бялата книга, а не и да ги практикуваш в борованската кория. „
К о м е н т а р
Много е интересно да види човек, как самоунижавалото се посмешище на турските зандани, наричано Д ж е н д а к и , чете посмъртен морал на възвишения герой Христо Ботев дори и затова, че не е изгорил село Борован. Хайдушко-овчарска простотия и дивотия, разбира се, но също и знак за липса на разкаяние относно онова, което заедно с Бенковски са сторили на средногорските бунтовници, палейки къщите им в началото на въстанието, и изоставяйки ги малодушно накрая с насочени към тях пушки. Но в конкретния случай, който изясняваме, удивлява и една друга липса у разпалилия се резоньор – тази на елементарната съобразителност. Защото през май 1888 г. авторът на още незавършената му Ботева биография е произнесъл речи и на Козлодуйския бряг, и на М и л и н к а м ъ к . Значи е имал възможност поне това да забележи и запомни, че корията (гората), с която завършва назидателната си филипика срещу Ботевото поведение, не бива да назовава ту оходенска, ту борованска. Или за него 7-8 километра са били без значение, щом работата е била да се принизява Ботев, а целта: да се въздига значението на „човека със сопата“ – Стамболов?
х х х
Сражението на М и л и н к а м ъ к е сравнително добре описано в „С п о м е н и т е“ на Никола Обретенов, а благодарение на личното му присъствие през август 1927 г., придружаващият го историк пол. о.з. Йордан Венедиков е изработил една достоверна карта на местосражението. Безспорна стойност имат също някои Обретенови сведения от позиционно и диспозиционно естество, а също така и високата му оценка за изключителните качества на военния командир Войновски. Узнаваме с точност, че войводата, подвойводата и близките до тях членове на Съвета (щаба) са се сражавали на западната позиция – тази, която се намира в най-високата част на М и л и н к а м ъ к (наричана В е х т о т о к а л е ), насочена към с. Чирен. Войновски, Соколов и Петър Йорданов останали при Б а н и н в р ъ х – т.е. на мястото, откъдето четата се е изкачила на височините –, за да подсигурят нейния тил откъм североизток и изток.
Според собствените му думи, Обретенов се е намирал в първия ред на триредната предна позиция, насочена на юг към с. Мраморен. Тези данни са от голямо значение за един извод, до който ще дойдем малко по-нататък. Важно е да се знае, че цялата дължина на изпъкналото към юг сърповидно бойно разположение на четата е била над километър и половина (по-точно: около 1700 м).
В подробностите обаче Обретенов е умаловажаващо неточен – явен признак за съзнателен стремеж да намали до възможния минимум размера на огромното нещастие, което групата около Заимов и Стамболов е стоварила върху плещите на Ботев и момчетата му. Съдете сами, драги читатели:
-
Според Обретенов, падналите жертви са били 11, но върху паметника стоят 24 имена, а в двора на селската църква в Мраморен са погребани 22- ма четника. По всяка вероятност последното число е вярното, защото именно мраморенците са били задължени от турските власти да приберат и погребат комитските останки в края на лятото.
A p r o p o s: В едно писмо от 20. август 1876 г. до своя брат Ангел, заточеник в малоазийската крепост Акия (Акра), Обретенов пише за сражението на М и л и н к а м ъ к следното: „Заградиха ни около 700-800 черкези и се почна боят. Позицията ни беше добра боят се продължи цял ден. От нас паднаха 4-5 момчета, а от неприятеля може и 400- 500, щото през нощта, като отивахме на друго място, газехме по лешовете им.“ (На такива народът казва: „посмали Манго!“)
-
Броят на ранените в това кръвопролитно сражение е бил 26 (според съвпадащите си данни на двама четника), от които седмина не са били в състояние да вървят по-нататък и са изоставени от четата. Впрочем Атанас Свещаров пише, че тежко раненият (с раздробена бедрена кост и други още рани) хаджи Георги от Тулча (Георги Найденов Гръблаша) не е могъл да ходи, „за това даде клетва на дружината да не го оставят жив на турците и ние му отрязахме главата.“ Обретенов не споменава общия брой на ранените и пише, че имало само „двама тежко ранени : поп Сава Катрафилов, ранен в двата крака, не можеше да се движи, Перо Македончето, по-леко ранен в коляното, можа да стигне до В о л а .“ Това „по-леко в коляното“ е било всъщност тежко раняване, при което „надолу кракът се залюлял като отсечен“ (Захари Стоянов), защото „коляното било строшено от куршум“ (Йордан Венедиков).
-
Общият брой на четническите коне (ездитни и товарни) е бил 17. От тях на М и л и н к а м ъ к са убити 6, но Никола Обретенов говори само за два: един кон, натоварен с припаси и Ботевия ат. (Димитрото пък твърди, че всичките коне на четата били избити!)
A p r o p o s: В своите изказвания след години, Обретенов няколкократно споменавал, че след раняването му, Перо яздел магаре, без да обяснява откъде и защо е взето дребното добиче като се има предвид, че подвойводата е бил „висок и сух като върлина“, а оцелели коне е имало достатъчно. Добре, че спомените на други четници изясняват случая: Перо е възсядал и отсядал с помощта на двама четника не магаре, а кон !
х х х
Сега на читателското внимание ще бъде посочена една мистификация – специално производство на Н. Обретенов, от чийто ефект той трябва да е бил особено доволен. Към нейното разбулване ще се пристъпи, както се казва, на широк фронт. Затова най-напред да видим онова, което стои по въпроса в Обретеновите „С п о м е н и“ :
„Когато знаменосецът Куруто падна убит, Ботйов предаде знамето на едно сливнелийче, което се намираше до него. Черкезите ни нападаха пак, боят се усили, но никаква помощ от Враца! Ботйов за миг падна духом, особено като гледаше мъртвите и ранените си верни другари. Той слезе в малката пещеричка, подпря се на стената и започна да охка. Апостолов, Давид Тодоров, Георги Матев и Петър Юрданов го насърчаваха, но нищо не помагаше.
Апостолов ме потърси във веригите на момчетата, намери ме и ми пошепна: „Ела, че Ботйов паднал много духом.“ Намерихме и Войновски, смъкнахме се в пещерата и отново взехме да увещаваме войводата. Най-сетне той се съвзе и отново доби първото си настроение. Излязохме всички горе. Момчетата нищо не разбраха. Ботйов извика: „Дръжте се, момчета ! Стреляйте на месо !“
К о м е н т а р
В първия абзац Обретенов говори като очевидец, присъствал на мястото, където е бил Ботев. Това се изключва поради половинкилометровата отдалеченост на южната позиция, където той казва, че се е сражавал, от западната, на която командващ е бил войводата.
Така наречената „пещеричка“ представлява един плитък заслон откъм северната страна, 5- 6 метра по-ниско от околния терен, където подслонявали ранените четници, за да са защитени от вражеските куршуми и жаркото слънце. От Иваница Данчов знаем, че освен за болница, в която „ролята на фелдшер изпълнявал старозагорчанинът Георги Апостолов“ , „пещеричката“ е използвана „и за главна квартира на щаба, състоящ се от лицата, които заседаваха в „Радецки“ „. Тъй че Ботев не би слязъл до нея нито за да търси уединение, нито пък да плаче и ридае пред ранените страдалци. Още по-малко командващият западната позиция би се отстранил от командния си пункт, макар и само на 20- 30 метра, при положение, че черкезите нападали и боят уж се усилвал.
Сега, драги читатели, е необходимо повишено внимание!
Апостолов бил потърсил и намерил своя побратим, който трябва да се е намирал най-отпред на триредната южна позиция, минавайки през стрелящите по-задни защитни редове, и избягвайки куршумите на атакуващите черкези, му бил пошепнал еди- какво си. Така ли ? Ами за какво му е трябвало на „фелдшера“ Апостолов да се излага на този безразсъден риск ? Малко ли са били отговорните люде, които са успокоявали войводата ? Или е трябвало на всяка цена да бъде доведен Главният психотерапевт? Ами колко време е минало докато Той пристигне, след като са изминати (по същия начин!) още 1 000 метра в противоположната посока, за да стигнат до Войновски и след това – вече тримата – да изминат обратно километър и половина до заслона, където се е събрало почти цялото командване на „изоставената“, но геройски отбраняваща се дружина?
Нелепа и бездънно глупава мистификация – просто да се побърка човек! Ако не можете да повярвате, ето ви още три аргумента:
а) Спас Соколов е казал пред Евгений Волков и Михаил Димитров през април 1915 г., че на М и л и н к а м ъ к той и Петър Йорданов са помагали на Войновски. Значи П. Йорданов е бил на километър и половина от „пещеричката“, където го споменава Обретенов, че е бил!
б) Всички гореспоменати лица, освен Никола Обретенов, са загинали през следващите 25 дни.
в) При това положение, изречението, че момчетата нищо не са разбрали, не е случайно! То позволявало на шарлатана да твърди всичко, което му е угодно. Но сметката му излязла крива, защото съответното място от публикуваните спомени на четника Никола Кючуков разбива на пух и прах неговата версия. Убедете се сами:
„Слънцето вече клонеше на захождане, когато откъм нашата страна се намали огънят, като неприятелят продължаваше също тъй стрелбата разредено. Тъмно стана. Напуснах позицията си и слязох да видя какво бе станало с познатите ми по боевата линия. Минах покрай пещерата, която ни служеше за болница. Видях там няколко души ранени, които стояха като пребити. Между тях бяха Апостолов [Георги], Цветков [Мито], Обретенов [Никола], Данчев [Иваница], Джумалиев [Атанас]. До тях, близо до боевата линия, беше и Хр. Ботев, прав и подпрян на сабята си. Лицето и очите му бяха червени, като че бе плакал. Гледаше отчаяно в пещерата. Бях до него на 5- 6 крачки. До една скала видях и знамето, побито на земята, до което седеше и знаменосецът, на когото дясната ръка беше превързана с бяло платно. (…..) Куруто и той беше зле ранен. Куршумът преминал през лакътя до рамото и излязъл към врата му, като отворил твърде голяма рана.“
К о м е н т а р
Гореописаната сцена изглежда несъмнено правдоподобна. За изтъкване са следните моменти в нея:
-
Тя е станала в здрачевината при залез слънце, когато целодневното сражение вече се преустановявало и напускането на огневата линия от участниците в него е естествено подразбиращо се.
-
Ботев не е бил в пещерата. Там очевидно нямало място дори за тежко ранения Куруто, който седял настрана, а знамето било побито до него. Тук лъсва върхът на Обретеновата злоумишленост, защото само той е могъл да подведе съпруга на по-малката си сестра (Захари Стоянов), да напише такава гнусна мистификация:
„Като китка над всичко това, като знак, че царска войска е дошла, като начало на поражение зеленият байрак с лъва, който се развявал до това време над главите на борците, рухнал и се повалил на земята, което падане се придружило с грозни и тържествующи викове от позициите на неприятеля. Байрактарят Куруто бил ударен с куршум в корема, паднал на мястото си и извикал. Тая загуба повлияла на Ботйовата поетическа душа твърде силно. Той дал заповед да отковат знамето, казал, че от него няма нужда. Едно сливенче го снело и запасало на кръста си. По позициите имало вече натъркаляно убити до десетина души момчета и толкова ранени, които викали и се молели, кой за вода, кой за помощ, кой най-после да го добият. Картината е една от обикновените, но на Ботйовата душа се представила най за грозна.“
N.B. В действителност „Небесната дружина“ спечелила чутовна победа над четирикратно по-многочисления враг и пленила едно черкезко знаме. Така че, когато късно вечерта пробила (разделена на два отряда) обкръжението под М и л и н к а м ъ к , тя носела две развени, въпреки ръмящия дъжд, знамена.
-
Войводата стоял прав, подпрян на сабята си, недалеч от командния пункт на позицията.
-
Той може и да е плакал от мъка и гняв, но Димитър Икономов пише, че когато гледали преди отпътуването мъртвите си и осакатени другари, ВСИЧКИ ПЛАЧЕЛИ.
-
Не присъства никой от посочените във версията на Обретенов първенци: Войновски, Давид Тодоров, Петър Йорданов, Георги Матев.
-
Не бива да се пропусне най-важното, за което Обретенов не казва нито дума, но Захари Стоянов охотно ораторства на цяла една страница: Апостолов, Обретенов, Иваница Данчов и Мито Цветков са били отговорни дейци във Врачанския революционен окръг и в Ботевите очи те неизбежно са станали съучастници на „онова псе Заимов, което ни излъга“.Така че когато Кючуков се появил, словесната разправа с „идиотите с идиоти“ е била вече свършила с известните закани на войводата, какво ще последва, ако той остане жив. Кючуков вярно е прочел отчаяние в погледа му, отправен към пещерата, защото ранените момчета в нея са били фатално обречени. Но фатално обречен е бил вече и самият Ботев, след произнесените люти закани към главните виновници за катастрофалното подвеждане на четата и за кървавата баня на М и л и н к а м ъ к.
