Публикувана преди около година във вестник „България Сега“
С.Г. Как бихте се определили Вие като поет?
В.С.: Всички сме поети. Понякога. Зверове. Понякога. Гледам на заниманието си с писане на стихове с малко умора и с достатъчно чувство за хумор. Първите 20 години бях „чирак в храма“, днес се опитвам да съм слушател пред храма. Борис Христов казва, че най-ценното качество на поета е да може да се вслушва. Ако успеем да се вслушаме в душите на тези до нас, ще изпитаме красотата на човешкото общение. А това е поезия. Поезията. И единственият ѝ смисъл.
С.Г.: Цитирам думите на поетесата Надежда Захариева – председател на журито в националния конкурс за поезия „Дамян Дамянов“ 2018, за Вашата стихосбирка „Следверие“: „Попаднах в един друг свят, който не знаех, че съществува…“ Какъв е този свят и кого допускате до него?
В.С.: Разстоянията създават този свят. Живея далеко от Витоша вече 30 години. И трябва изостряне на сетивата, друго трептене на ноздрата трябва, за да запазиш тази своя софийска мъгла, тази новоусетена софийска тъга, похитения сън на поколението си, стиховете на родната улица (препрочитане на Вутимски помага тук – мисля, че той написа най-красивият стих за града ми). Тих и много яростен трябва да бъде този свят. А иначе вратата е отворена. И се чакаме – с живите и с мъртвите.
С.Г.: С особено почитание се отнасяте към любимия на няколко поколения поет Христо Фотев. Разкажете ни какво е той за Вас?
В.С.: Щастлив съм, че най-красивия текст, писан за Фотев, сънуван за Фотев, даде изключителният поет и приятел Румен Леонидов. Текстът му може да се прелисти във „Факел“. За мен завръщането към Фотев бе преди няколко години, когато разчетох у него една близка „емигрантска тъга“, чудовищна самотност, която щеше да го запрати в изкривената гротеска на „Раваниньоти“ и там да го сроди с един негов събрат, Константин Павлов. Но идва лято – да оставим „ о, самота – с кошмарните претенции на някаква родина, на отечество“… и изпием чаша вино със спомена за Христо в „голямата сладкарница с бамбуковобанални лампиони“. Привидно свободният стих на Фотев носи изключително богат и структуриран ритъм, музициране, което разчитам единствено при Иван Пейчев.
С.Г.: Споява ли силата на мъжкото приятелство?
В.С.: Благословен съм в това, че имам най-прекрасните и талантливи приятели. Може би сме далеч един от друг. Но си помним очите. Няма нищо по-силно от мъжкото приятелство. Тук използвам и случая да благодаря на редактора и издателя си Румен Леонидов, без когото „Следверие“ нямаше да види свят.
С.Г.: Поетът Борис Христов казва: „Васил Славов – и в поезията и в прозата – е отдавна на върха, без сам да знае“ и Ви определя като „Работник, приведен над Пътя, по който върви и отминава … Човекът“. За Вас кое е по-важно – да достигнете целта, която сте си поставили или Пътят, по който вървите към нея? Моментът или процесът?
В.С.: Всички ние тук поехме пътя, следвахме пътя си, пренесохме дом, семейство, сенки, спомени. И мисля, че това ни направи по-силни, по-толерантни. Но стига с този път! Да намерим място най-сетне, да седнем с приятелите си, с момичетата си, и да се смеем до небето. Да, още вървим по-пътя, но не с припкането на Керуак – повече извървяност има вече зад нас. И към въпроса ви – столчето в края на пътя. Столчето, където да седнеш в предмрака, да вземеш дъх и да хвърлиш поглед „подир сенките на облаците“.
С.Г.: Само преди броени дни бяхте отличени с Голямата награда от Седмия национален конкурс за поезия „Д. Дамянов“ за стихосбирката „Следверие“. Какво е за Вас тази награда?
В.С.: Безкрайно съм благодарен, че скромните ми думи бяха отличени с награда на името на Дамян Дамянов, един от най-деликатните наши поети, следвал с достойнство и светлост нелекия си житейски път. Наградата, на която не можах да присъствам, поради разстояния и океани, бе връчена в града на дедите ми, Сливен. В Сливен, където бе роден и почина баща ми. Позволих си да я посветя на Атанас Славов.
С.Г.: Човек с душата на поет преживява най-великото чувство – любовта, през призмата на други понятия и светове – съдбовно, изгарящо, ранимо, отдадено … Как е при Вас?
В.С.: Запазвам това в тайна – за да остане съдбовно и изгарящо. Но не е тайна нашето посягане с обич към хората, с които не може да бъдем, не е тайна, как понякога вдигаме дума към самите себе си с упрек, с болка, не е тайна стряскането ни насън с мисъл за близките ни, които останаха зад нас, не е тайна, че понякога в домовете ни на емигранти кацва сянката на вината… вдига крило…
С.Г.: Живеете почти 30 г. в САЩ, но сте роден и израснал в България, тя присъства в творчеството Ви, историята й се е сляла и попила във Вас. Чувствате ли се част от нейното драматично цяло?
В.С.: В мен има умора от несбъдване. На надежди, свързани с България. Аз съм второ поколение, което живее тук. Баща ми недочака да види България, каквато я мечтаха и строиха дедите ми. Дъщеря ми – дано тя има тази радост. А си спомням вълненията, енергията, силата, с която започнахме. И продалите се, и предалите се. И тях си ги спомням! Но това е тема на друг разговор, тук за мен вече няма поезия, тук в мен е останала само ярост.
С.Г.: Гражданин на света ли сте?
В.С.: Гражданин съм на родния си град, на София, на града си тук – Питсбърг, където със съпругата ми построихме дом и отгледахме детето си. И надявам се, че ще бъда и гражданин на Созопол, най-красивото място между небето и земята, когато летата побелеят. София – Питсбърг – Созопол. Кой ти го дава!? А в Рим и Париж, е, и там може да се спира пред залез – за канцони и акордеони. Понякога.
С.Г.: Какво ще пожелаете на читателите на в. „България СЕГА“?
В.С.: Здраве. Да обичат. Да бъдат обичани. Сбъднатост и ведро сърце им пожелавам. И когато седнат и сплетат ръце около фамилното огнище, да се изправят децата им, внуците им. И да кажат стих. Красив стих. На езика ни.
