Какво ни прави това, което сме?
Той е самоуверен, но няма с какво да се похвали, красавец е, но изглежда неспособен на задълбочена връзка. По време на почивка в Италия, платена от приятелката му, Лазар научава, че майка му е умряла и трябва спешно да се прибере в България. Погребението обаче става повод да се натъкне на внимателно пазена тайна. Той тръгва да търси истината и след всяко преодоляно препятствие въпросът „кой съм аз” приема нов отговор. Понякога загубата на това, което мислим за свое, е единственият начин да стигнем до себе си.
„Ще се върна за теб” е роман за любовта, която дава и отнема. За егоизма и употребата на другите. За самотата и скиталчеството. За завръщането у дома, каквото и да означава това.
Корицата е дело на несравнимия Vladimir Tzonkov, който умее да разказва чрез символи и да мисли през точната си ръка, а подписа си е мой. Но пак по идея на Владо
Църквата ги приюти в полумрака си от жегата навън. Старица с черна забрадка и деловия вид на лице от персонала им мушна по една незапалена свещ в ръцете. Лазар пристъпи напред с неприятното чувство, че всичко, което години наред избягваше, непосредствено му предстои. Хвърли бърз поглед към хората, които бяха дошли за погребението. Рехава група от жени в предпенсионна възраст вече се беше събрала и пристъпваше от крак на крак. Една – в делови костюм, друга – натрупала килограми под разтегателната си рокля, трета – по дънки и с черна туника върху тях за приличие, те сякаш нямаха нищо общо помежду си освен това, че напомняха колко различни, но неизменно трудни начини на оцеляване предлагаше животът. Вероятно бяха бивши колежки на майка му от музикалната академия или настоящи, вече бивши, съседки, може би и съученички, приятелки някакви с тютюнджийски маниери, с бухнали прически, замаскиращи оредяващата коса, с чанти под мишница, издути от кой знае какви спешно необходими вещи. Видя ги в гръб. Всички бяха обърнати напред към олтара, с плахото телесно излъчване на хора, които не посещават често това място. Виждаха се и двама-трима мъже с напетия вид на тенори в пенсия. Чакаха да започне службата. Повечето държаха букети. Някои си шушукаха. Никой не плачеше.
Баща му не беше сред тях и Лазар се поотпусна, макар да знаеше, че облекчението му е временно. Каква гадост, идваш за погребението на майка си и постоянно мислиш за баща си.
Лена настояваше да върви на крачка след него – очевидно нейната представа за уважението към мъката на главния опечален. Изглеждаше безупречно в черния си костюм, който беше купила по-рано сутринта, с гладката си карамелена коса, прибрана на тила, два кичура от която симетрично падаха покрай лицето й, с дългите си, прави крака, удължени още повече от високите лачени обувки и скрити над коляното от правата пола. Лазар знаеше как изглежда тя, макар да не вървеше пред него. Знаеше и се гордееше с нея, сякаш влизаше не в църква, а в заведение. Осъзнававаше, също така, че тук е неуместно да се гордее с приятелката си, но тъй като хиляди пъти беше влизал в заведения и само няколко пъти в църква, сред опушените фрески си даде сметка, че не е подготвен с подходящи за обстановката мисли. Нещо пошло в него – по собствената му преценка – не искаше да даде път на възвишеното, което търсеше да проникне в ума му през дима на тамяна и мержеливата светлина на свещниците. Вярваше, че възвишеното съществува, нямаше съмнение в това, дори би искал да го почувства. Но като всичко, което идваше отвън навътре, а не обратното, то си оставаше подозрителна материя. Несвойствен аерозол, който веднъж разпръснал мъглата си в него, ще обърка още повече объркания му живот. Ще започне да се разпорежда, а може би и да го обвинява. Всички обвинения идваха със задна дата. Къде бяха тези възвишени гласове, когато той избяга от къщи, а майка му изгуби гласа си? Защо не го спряха? Защо го превърнаха в свой инструмент? Може би животът му щеше да е много по-различен – неговият, а и нейният. Може би тя все още щеше да е жива.
Не че му трябваше като жива. Но пък мъртва съвсем не му трябваше.
В този момент отвориха и двете крила на портала и двама мъже внесоха ковчега върху драпирана с бял плат платформа, под която скрибуцаха колелца. Бутаха го бързо и неангажирано, както санитари бутат носилка с подготвен за операция пациент. Посетителите смутено се разделиха, за да направят път и започнаха да палят един от друг свещите си.
Една здрава ръка сграбчи Лазар за лакътя и го поведе напред. Леля му. И сляп да беше, щеше да я познае. Беше се поизтънила с възрастта, както се случва с повечето костеливи хора към седемдесетте, но хидравликата, която я задвижваше отвътре, си беше същата – грубо сглобен механизъм с метални остатъци от Втората световна война, направен да минава през стени. Изведе го пред всички отпред на някакъв страничен президиум с лице към ковчега и го нагласи там да стои прав. До него беше баща му.
Раменете им се допряха.
Той мълчеше и Лазар мълчеше.
И двамата гледаха към ковчега като към посредник, който също нямаше да проговори.
– Защо капакът е затворен? – прошушна Лазар.
– Здравей, сине – педагогично отвърна баща му.
– Защо капакът е затворен? Какво си намислил пак?
– Майка ти ми беше казала, че така иска.
– Кога? Тя въобще не говореше с теб.
– Когато разбра, че сърцето й не е наред.
– Не знам за такова нещо.
– Не искаше да те тревожи.
– Глупости. Тя ме тревожеше редовно. С каквото й минеше през ума.
– Нека го кажа по друг начин: явно не е очаквала, че ти ще се погрижиш за погребението й.
– Лъжеш, както винаги.
„Благословен Бог наш…” запя свещеникът на около метър от тях, с неодобрителен поглед, който ги застави да мълчат. Беше висок и едър, с брада на рокер и бръсната глава. Гласът му събуди хористите на балкончето над вратата и те заприпяваха „Алелуя, алелуя” със старческо тремоло. Започна дълго и напевно четене на Евангелието с бунтовен глас. Свещеникът беше искрено добросъвестен и произнасяше ясно всяка фраза, като от време на време правеше многозначителни паузи, сякаш за да се увери, че всички са разбрали добре прочетеното дотук. Нещо във вида му подсказваше, че който не внимава, ще бъде привикан на разговор след службата. Скоро към него се присъединиха още двама свещенослужители с по-отстъпчиви лица – единият носеше върху носа и бузите си червенината на постоянното пиене, а другият каканижеше Словото сякаш на себе си, с дистанцираността на човек, който, докато се бръсне, си припява нещо в огледалото. Ритуалът се усложни и се раздели между тримата.
Погледът на Лазар се зарея из опечалените, които държаха свещите си мълчаливо и от време на време при подаден от свещениците знак се прекръстваха. Църквата се беше изпълнила с изпращачи, свързани по роднинска, професионална, съседска и кой знае още каква линия. Някой ги беше събирал тук, някой беше издирил телефонните им номера. Цялата организирана публичност на мероприятието беше в рязък контраст със самотата на майка му през годините, в които той израстна до нея. И сега, изправен на челно място до затворения ковчег, усещаше как и редовите опечалени хвърлят крадешком погледи към него и безсрамно се опитват да преценят състоянието му – скърби ли, покрусен ли е, забогатял ли е, изпаднал ли е, щастлив ли е. Баща му стърчеше до него изправен, със скръбно сведена глава, но не и крайно сведена – ъгълът на свеждането й беше изчислен така, че достойнството да преобладава над разтърсващата скръб. Същински воин на поста си. Мозъкът му вероятно се пръскаше от възможни жилещи отговори, нито един от които не можа да използва поради започването на богослужението. Колкото до цялата неуместна показност, свитото му сърце без съмнение се беше охарчило.
И все пак капакът на ковчега беше затворен. Предната вечер на пияна глава Лазар беше убеден, че около погребението има нещо нередно. Сега всичко това му се струваше като спомен от буря, която не се е състояла. Ковчегът си седеше затворен и пазеше някаква тайна, която Лазар не беше чак толкова ентусиазиран да научи. Каквото и да имаше вътре, то сякаш определяше не толкова истината, колкото разстоянието, на което е бил държан от нея.
В този момент в светлината на отворената врата се появи строен силует с дълга права коса, който тихо влезе в църквата.
От „Ще се върна за теб“,
Кристин Димитрова