Червено море

Какво ме гледаш така? Не ти харесвам? Как да ти харесам! Знам се на какво приличам. Обаче никак не ми е зле, защото съм в кръчма, не се готвя да ставам киноартист… Не си ме гледал? Аз не съм сляп… или може би мислиш, че имам очи от стъкло. Познавал съм такъв. Само едното му беше стъклено, но като спеше, не го затваряше – да не си хаби клепача… Не се притеснявай! Не си ти първият, дето ме гледа с такива очи, защото, ако човек не гледа навреме, нещата си отминават и… Чакай де! Не ставай. Не се сърди. Само така си говоря – да има човек за глътката. Пий едно на тая маса, щом си седнал…

Пий, ти казвам! Кога друг път ще имаш възможност да се чукнеш с убиец. Не се шегувам. Не ти изглеждам на убиец ли? Аз, когато убих, изглеждах иначе. Как да изглеждам сега, след като съм изкарал петнайсет години на шарена сянка. Не старееш, а се сдрусваш на място. И ето го резултатът на масата пред тебе… Чудиш се нещо? Имаш друга представа за убийците. Трябва да са мъжаги с накървени очи, а не половин порция като мене. Ако не ти харесва, търси си по-хубав убиец… Не се сърди, нали ти казах, аз само така си говоря. Чакай, ще ти сипя от моето. Тука келнерите са като запорожци – само вдигат шум, а не се виждат никакви. Хайде! Наздраве!

Нямах късмет с това мое убийство. Трябваше да пречукам жената. А аз стрелях по него. И на всичко отгоре остана жив. Петнайсет години лежах заради жив, да може спокойно да ходи при тая кучка. Макар че още в затвора разбрах: разкарала го, взела детето и отишла другаде на квартира, за да не я сочат с пръст. А тоя е жив. Ако имаш късмет, може да влезе и в тая кръчма. Куршумът му е минал през слабините, не е закачил нищо, като игла през буза. На втория месец са го изписали. Кучката с детето на друга страна, а аз там, в панделата, да си блъскам главата в стената, ако ми е скучно да стоя, без да си я блъскам. Избирай, което искаш!… Петнайсет години! Било преднамерено убийство. Като че ли аз съм го завел при нея… не е отишъл сам. Бил съм взел тайно манлихерата от кораба. Защо да не я взема? Кой не го е правил от нашите – я за глигани, я за дявол знае какво… и петнайсет минути не го запират, не петнайсет години. Няма истина, това е!

Каква пушка на кораб ли? През делфинолова беше. Две гемии се занимавахме с тая работа и за всеки имаше пушка. Делфин жив от водата не можеш да извадиш ни с мрежа, ни с куката можеш да го закачиш. Такава сила е, че човек като тебе не може да има и представа. Случва се, полумъртъв, като го извличаме, разтресе се – яко сърце, агонията му дълга – и целият кораб се клати. Та затова са и пушките. Като се вдигне стадото, заклещим го от две страни двете гемии – и подир него. Разправят, че били умни животни, обаче да го разправят на друг. Един път не се усетиха какво им готвим. Летят пред носа на кораба, само пяна правят водата и си играят, все едно, че сме излезли в морето да им ходим на гости. Нашият кораб пусне мрежата и им пресече пътя, после опише кръг покрай другия кораб и после го затвори. Тръгне на обратно мрежата и стадото, като усети, че свободната вода намалява, почва да се мята като бясно. Обаче само някои прескачат мрежите, от тапите ли се страхуват, от друго ли, дявол ги знае. Мрежата се запъва вече в тела – те почти всичките вътре. Един през друг се прескачат, ври всичко, вода не се вижда, само опашките плющят по нечий гръб и свисти въздухът – от страх дишат като разпрани. Тогава хващаме манлихерите. И на двата кораба. И почва пукотевица. Отначало всички трескат, без да се мерят – в какво да се целиш, като куршумът все едно попада в месо. Затова после вадим някои с по няколко дупки, и при това под ъгъл – значи от двата кораба. После мрежата почва да се стяга. Точно така е, както ти казвам – стяга се. Мъртвите тежат и дори да има вълнение, телата се опъват като асфалт. Да се затичаш от единия кораб до другия, няма да ти хлътне кракът. Само тук-таме се опитват да плуват, мятат се по телата на мъртвите и някои замират, въпреки че не са ударени. Вадили сме делфин – няма следа от куршум, а мъртъв повече от уцелените. Като го изкормиш – сърцето му синьо. Щом и последният легне при другите, хвърляме пушките. И започва неприятната част. Двеста, триста кила, пък и повече. Колкото и да тегли кранът, стига ти само да ги крепиш, да ги насочваш и после да ги търкаляш по дъските. Оставаш без ръце. Палубата в кръв, водата – също. Ако има вълнение, кръвта го пресича и двата кораба стоят точно в центъра на червен кръг, като теглен с пергел. Тия от двуплощника, дето търсят стадата от въздуха, казват, че морето става японско знаме… Щом потегли корабът, носът цепи като олио тая червена вода, отзад витлото я разпенва на майонеза…

Ама това гърмене, както са накуп, само разваля окото. Иначе, като засечем четири-пет – не си струва за тях да пускаме мрежата, ако пък от близо при първите им скокове се види, че са едри и не си струва да ги зарежем – ей там е истинската стрелба. Тогава винаги мене слагаха на носа. Гмурне се и все едно, че в окото ми е потънал. Усещам го как пори отдолу водата и знам абсолютно точно къде ще се подаде. И въпреки че корабът се движи и носът играе, пушката ми е все в това място. Още щом муцуната му пръсне водата, аз вече натискам спусъка и куршумът го настига точно когато се загърбва над повърхността. Сто, двеста метра даже да е от кораба, а се чува как оловото изплющява в кожата му. Той се гмурва, защото както е във въздуха, няма какво друго да направи, но се гмурва вече мъртъв. Под мишниците чак усещам, че се е получил изстрелът…

Какво казваш? Я, ти си бил дявол! Не, не беше делфин тоя, заради който лежах петнайсет години… макар че, като помисля, той остана жив заради делфин!

Истина… истина ти казвам!

Бяхме заградили най-голямото стадо, което помня. Двата кораба ги наблъскахме догоре и въпреки това останаха неприбрани животни. Другият кораб ги повлече в мрежата. И пак бяха много, та и ние навързахме десетина на въже, да се влачат отзад. А колко се откачиха и отидоха на дъното… Нищо не можеш да направиш. И многотията е тежка работа… Като тръгнахме, делфините зад кораба започнаха да се плискат като удавници – не може да плува мъртво това животно. Събрахме се отзад да гледаме, защото рядко се случва такова нещо. И точно затова го видяхме веднага. Едно мъничко делфинче, ама съвсем малко, защото си личеше с каква мъка гони кораба. Въртеше се около десетте навързани делфина. Дали беше между тях майка му, дали беше на кораба, или вече пътуваше към дъното – никой не можеше да каже. Малките рядко остават живи в мрежите, защото ги смазват големите. Това обаче беше невредимо. Може да е било леко зашеметено край корабите и да не сме го забелязали, та чак сега… Толкова малко без майка не може да оцелее. За какво му е да се мята във водата, докато умре от глад. Сега да ме питаш защо се замислих за такива неща, не мога да ти кажа, но тогава отидох, взех пушката и веднага стрелях. Преди около мене да извикат, че е живо, аз вече знаех. Помислих си, че за първи път стрелям назад и сигурно е затова. Приклекнах, опрях коляно на борда, изчаках го хубаво да се вдигне и стрелях втори път. Пак нищо. Около мене се струпаха всички и започнаха да се смеят. Стрелях трети път. Същото. Видях, че куршумът облиза кожата му, защото делфинчето се превъртя във въздуха и се гмурна на гръб, а и не се показа по-дълго от обикновеното. Бяха престанали да се смеят, явно помислиха, че съм го ударил. Единствено аз чаках да се подаде. И наистина изскочи, изскочи по-високо отпреди и се разбра, че го пари следата от куршума, но иначе си е абсолютно здраво. Четвъртия път забавих изстрела както никога и когато натиснах най-после спусъка, усетих, че забавянето не помага. Делфинчето се гмурна, все едно, че го замервах с орехи. Подаде се доста назад. Сигурно бе разбрало, че майка му не е сред тия делфини, които се влачеха зад кораба, или усети, въпреки че е малко, че това плющене край него не е шега…Стрелях пак въпреки разстоянието. И пак нищо. Видяхме го още няколко пъти да скача над водата и после го изгубихме от очи… спаси се от лесната смърт и остана при дългата. Бях вкарал патрон в цевта и не ми се искаше да го вадя пред очите на тия подигравчии, а и душата ми се бе вкоравила като топка от яд. Вдигнах пушката и я изпразних в делфините зад кораба.

От това и ме започнаха. Че мога да уцеля само мъртъв делфин. Нося майтап, а и на кораба една шега дълго не се задържа. Но нали знаеш, че където и да си, винаги има един човек, дето много ще иска да ти каже нещо неприятно, а и да не го каже, така ще те погледне, когато ти е криво, че ти би предпочел да те напсува. Имаше един такъв на кораба. Всички млъкнаха и се запиляха да дремят, той стои до мене и ниже щуротии – очила ме съветва да си взема, пила щял да ми даде – за мушката… не млъква. Казах му да си гледа работата и се направих, че ще спя, макар отвътре всичко да ми вреше. Той си знае своето. И си личи още нещо. Години наред е спотаявал яд за мене. Не че съм му направил нещо. Просто така… изглежда, че такава омраза е по-силна, защото няма обяснение… Нашето стадо не е като делфинското. Щом слезем на брега, и се пръсваме като шепа ориз… Стоя със затворени очи, а под клепките му виждам лицето – русоляв, с оредяла коса от двете страни на челото, жълти зъби и все позахилен като от стар виц… Скочих върху него точно когато се бе обърнал да си тръгне. Насмотахме се по малкото свободна палуба на кърмата, завряхме се в делфините и като ни разтърваха, бяхме целите в кръв, ама не наша…

И му се чудя как цели два часа, докато плувахме към брега, се въздържа да ми каже това, дето си беше намислил да ми каже. Трябва много да мразиш някого, за да имаш такова търпение. Пристанището вече се вижда, разчистили целия площад – да натъркаляме улова. Всичко както си е редът. А той се приближава до мене и ми казва за жената и оня. Едно, така, леко ми го каза, та не се усетих навреме, а като се усетих, беше се вече скрил зад кабината. И хукнах да го гоня, но другите веднага ме хванаха. Аз крещя да ме пуснат, че ще му откъсна главата, а той се подава и ми вика защо неговата глава да късам; ако не вярвам, да се скрия денем в къмпинга, та да видя чия глава е за късане. Другите ме държат, но обърна ли се да ги погледна, очите им бягат встрани… Знаят!

Още вечерта изнесох пушката и я скрих в камъните край брега. Върнах се вкъщи пиян като талпа, за да не се издам с нещо. Само налетях да целувам дъщеричката, беше на две години. Разпищя се, защото бях небръснат, викна и жена ми. Аз легнах и хем пиенето ми връзва очите за тавана и го люлее, хем не мога да заспя… Сутринта ставам рано, казвам, че излизаме с кораба, и без да я погледна, се изнасям навън. Право при камъните, пушката в одеяло и по брега -на къмпинга. Есен, пусто, само пясък и гларуси…

За друго може да нямам късмет, но за това ми провървя. Нямаше още десет, когато се зададоха. Тя – излязла от работа, палтото върху престилката. Той – бръснат, сресан, по-млад от мене… мълчат, не поглеждат встрани, тя вдървена, той малко разперва рамене, на себе си як се прави… и право към средното бунгало.

Както бях клекнал в храстите, ги виждах пред дулото на манлихерата. Ту го обърна към нея, ту към него. И пръстът ми като схванат на спусъка. Накрая усетих, че ще ги изпусна. Няколко крачки ми остават до бунгалото. И стрелях по него. Жената замръзна, а той, вместо да се сгъне и да се гмурне с главата в пясъка, отскочи встрани и бясно започна да върти глава. За първи път не бях усетил още с натискането на спусъка, че куршумът ще отиде не където искам… Заредих веднага и вдигнах пак пушката. Ушите писват от изстрел, но щракането на затвора винаги се чува, сякаш се движи отделно от трясъка… Съобрази, преди да успея да стрелям, сгъна се и хукна по пясъка. Жена ми продължаваше да стои като мишена на стрелбище, но аз вече знаех само него! Изчаках го между първите бунгала и още щом главата му се подаде, го залепих на мушката и стрелях – само пририта във въздуха от писъка на куршума и изчезна зад бунгалото. Беше оглупял от страх и не смееше да се крие зад стената, защото не знаеше откъде го стрелят. Като се подаде от следващото – същото нещо. Имах го още щом му видях перчема, а куршумът не го иска. И чак когато излетя след последното бунгало към дюната, се закрепи по-дълго пред дулото и веднага след изстрела падна като подсечен. Обръщам се – жената стои все така, скована от страх, нищо не разбира и не може да мръдне, а над бунгалото врещят гларуси… стреснати от изстрелите… Друго после не помня.

Другото е… петнайсет години. Петнайсет години се питам защо аз, дето удрях измислен делфин, а камо ли истински, три пъти стрелях по тоя, сресания… И накрая, като го стигнах с последния патрон… пак с нищо го свалих долу… все едно, че се е убол с кука за плетене… В панделата някои ми казваха, че е трябвало да опукам най-напред нея, после него, а даже да не го пипам, защото нямал вина. А аз сега си мисля, че за всичко е виновно делфинчето. Кой ме караше да стрелям, за да му направя добро! Окото ми погледна от тая работа иначе и после иди го върни на линията с мушката, каквото е било. А може и да е от съдбата, която от хиляда делфина спасява най-малкото, за да си го умори после отделно, и блъсва в панедлата бащата на детето, а оня, сресания, бръснатия, го държи вънка. Нали ти казах, може и тука да дойде, да го видиш!

Какво? Не е интересно сега какво правя. Нали виждаш какво правя – седя с тебе и ти разказвам какво е било. Дъщерята не ще да ме знае. Причаквал съм я, казвам й кой съм, а тя бяга. А напоследък и ми крещи през зъби да се махам… Не й трябвам. За какво съм й…

И на тебе дотука съм ти интересен. Досега никой, дето съм му разказал моите работи, не е сядал втори път на маса с мене. И ти няма да седнеш…

Ами, преди да си станал, да пием още по едно… Толкова неща сме изтрепали, ще гръмнем и един черен дроб… Не искаш? Тръгваш си вече… Бърза работа имаш? Кажи поне в аванс едно „наздраве“! Да си го имам за последната чаша…

ТИШИНА

„Смъртта е винаги извън човека!“ Тези думи моят баща произнесе пред ковчега на майка ми. И каза още: „Виж колко цветя, тя много обичаше цветя.

А той обичаше дърветата.

Бе създал милиони декари насаждения, защото това му беше професията, но всяко ново дърво, ако се раззеленееше напролет, го радваше така, сякаш му беше първото.

Бе ме научил да познавам безпогрешно гъбите от дете. Двамата често обикаляхме горичките и той се смееше, че продължавам да бъркам названията на дърветата. Все не успявах да ги запомня. Освен едно от тях, защото растеше над гъби, които носеха неговото име. Гъбата бе осиковица – а дървото над нея – осика.

„Наричат я също трепетлика, защото листата й много играят на вятъра и издават силен шум – казваше баща ми. – Трябва да си я посадим в двора и да пръснем под нея мицели от гъбата.

„И ще имаме гъби в двора?“

„Това никой не може да каже. Гъбата не е благодарна като дървото. То ти се отплаща с шарена сянка, че си го посадил. А гъбата расте, където й скимне. Но ние трябва да посадим осика. И да не порастнат гъби – случва се. Но те със сигурност няма да пораснат, ако дървото им не е над тях.“

Той, разбира се, не посади трепетлика. Дворът ни беше задръстен с овощни дръвчета, които рядко даваха плод, понеже баща ми нямаше време да ги кастри и поддържа. Губеше се в научни експедиции със седмици. При дивите горски дървета. Те бяха истинската му слабост. Справяха се сами, искаха само веднъж помощ от човека – да ги зарови в пръстта. И независимо от това, дали е бедна, силна или камениста, повечето от тях намираха пътя си към слънцето. Това бе и една особена радост – садят всяко дърво отделно, а след години пред изненадания поглед се оказва, че е посадена гора.

„Садят дървото в земята и така слагат начало на живота му, а човека го садят след неговия край! Не е справедливо! И затова смъртта расте кротко на кръгове в дънера на дървото, а при човека тя си остава винаги вън и после дълго виси във въздуха вместо него“ – каза той една вечер, преди да отпием от чашите.

Баща ми живя дълго. Отидоха си преди него хората, с които бе съградил сянката на живота си. Изсъхваха гори, създадени от него, изсичаха гори, запазени благодарение на него. Изглежда животът, подобно на смъртта, бе винаги извън човека и върлуваше на воля, където пожелае.

Той си отиде в неделя. Бях сам край леглото му. Искриците живот гаснеха пред очите ми. Но баща ми беше спокоен, понеже съм при него и примирен, че скоро ще ме остави. Той знаеше какво е смърт. А аз не знаех.

Не можех да си поема дъх, когато той също вече не можеше, без да го съзнава. Сълзите са за живите. Мъртвият само престава да диша.

Появи се в съня ми след години. В най-неочаквано място, без видимо предизвикателство на изминалия ден. Направи ми знак да не се притеснявам от нищо – много характерен за него знак, едно завъртване на дясната ръка с иронична усмивка, сякаш небрежно отместваше себе си.

И после отново дълго бяхме разделени. И в съня.

Неотдавна пътеките на живота ми ме отведоха в Родопите. Попаднах в едно село, което не би могло да бъде измислено от човек, въпреки че хора го бяха построили. Всички къщи бяха изградени от кирпич. Но жителите бяха напуснали това райско място. С времето покривите се бяха срутили, а стените, подяждани от дъждовете, бяха изострени откъм върха като странни брадви. Само една бе запазила четвъртития си профил на тухла – защото върху нея бе поникнала трепетлика. Никой не може да каже защо това дърво бе избрало толкова неудобно място, за да се засели, защо не е предпочело да избуи между питомните дървета в нашия двор, които сигурно щяха да му се ядосат, но растенията трудно воюват едно с друго, защото не могат да напуснат единственото си място. Воюват със сянка, но много бавно израстват до нея.

От една семка трепетликата бе пуснала корени в стената и те тук-таме се подаваха от тухлите като жива арматура. Бяха достигнали основата и, ветрилообразно пръснати, пиеха влага.. И така, крепейки зида, хранеха дървото, което се бе издигнало стабилно нагоре.

Денят беше горещ и предвещаваше буря. И тя не закъсня. Вдигнаха се прашни облаци из опустелите улици. Стопените от дъжда стени, изтекли по кълдъръма, се извисяваха обратно във въздуха и го превръщаха в жълта преграда пред очите.

И тогава аз чух шума на трепетликата. Листата й неистово плющяха. Та тя бе създадена точно затова. Но предназначението на живото същество понякога е гибелно за него. Природата пази своето върховенство, като отнема внезапно мисията на своето творение.

Във въздуха нямаше дъждовни капки. Втурналият се в селото вятър бе като отглас от пороят, който се изливаше някъде в жълтеникавата далнина. Трепетликата започна да се привежда под поривите на вятъра, закрепи се, полегнала, за известно време, през което корените започнаха да пращят и накрая не издържаха. Дървото рухна заедно с кирпичената стена в откритата към небето стая на старата къща. И това бе всичко.

Бурята приглъхна. В затъмнения хоризонт блеснаха светкавици, гръмотевиците отекваха сякаш бяха ехо от отвъден свят.

И тогава аз си припомних оболялата тишина, която настъпи след последния дъх на баща ми.

Трепетликата също мълчеше, повалена между стените на дома, в който се бе нанесла като последен обитател. Мълчеше, защото вятърът не докосваше вече листата й.

И аз разбрах.

Смъртта е тишина.

Дълбока тишина, достъпна само за живите.

Предишна статияРени Васева: Добрият таласъм Вартоломей е по човек от човеците
Следваща статия22 септември е голям празник, който оживя след 45 годишно затъмнение над него