ПРИСЪСТВИЕ
Отвисоко погледът се люшва, понася се
в далечината. Очите си затварях
и разбирах, тук синьото е от присъствие.
Има постоянно някого наоколо.
Не бях виждал преди такова синьо.
Синьо, синьо – като кръв, като кожа,
като дишане отблизо. И не цветът е важен,
а синьото, което не е само синьо.
ВЕТРЕЦ
Ще се върна на просторната тераса.
И ще остана там завинаги.
Забравил зад гърба си къщата,
хълма и шосето, което те отвежда
към каменни останки от някога живели
богове и хора. Там, на терасата,
в горещия следобед е целия ми живот.
Загледан в синьото – без значение какво е.
Как го наричат и как го означават.
Само ще стоя – дочакал лекия ветрец.
СЛЪНЦА
Тогава исках малко. Да се събудя сутринта.
И от терасата да видя, че морето е синьо.
Синьо, синьо. Като старите ми дънки.
През дупките на колената светеха слънца
ПЕРСПЕКТИВА
Видях го неочаквано: беше като заледено.
Като разтопен метал.
Единствено с цвета си напомняше,
че е море. И с далечината –
планините бяха същите.
Оттам навярно някой също гледа
старото адмиралтейство.
Как вятърът поклаща редките листа
на палмово дърво.
И значи всичко беше истинско: реално.
Щом усещам в ствола му
позната и желана неподвижност.
КАК ДА НАРЕКА ВЪРВЕНЕТО
Спомням си как се разхождах
по алеята допълваща брега.
Главно крачките и вятъра.
Но и синьото, означило ясно
докъде морето е достигнало.
И после скромното завръщане,
продължиш ли по небето.
Неясно крачиш, прескачаш фасове,
заобикаляш крепостна стена.
Усилията ти са единствено,
ако опиташ да запомниш
безкрайните подробности.
Прозрял през следващите дни,
че са едни и същи. И в следващите
подир тях. Но само толкова.
Отдавна не е същото безгрижие
на погледа. Прилича, но не е.
И няма никога да бъде.
Сигурно заради това подреждам
крачките си акуратно, една
след друга, една след друга,
каквито смятам, че тогава са били.
Понякога забравям вятъра.
Но го усещам постоянно в лицето си.
Накрая остават само някакви сияния,
разтварят ме незабелязано
и бавно ме издигат
след всяка моя крачка.
Не виждам повече, поискам ли
да видя каквото и да е.
Подробностите са изчезнали.
И как да нарека вървенето
в избелялото от височината синьо.
Ако вече не съм нито горе,
нито на алеята покрай брега.
