Божидар Богданов е роден на 30 януари 1963 г. в с. Деков, обл. Плевен. Завършил е българска филология във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”. Издал е 15 книги с поезия, по-важните от които са: „Българско народностно тяло” (1997), „Дим над библиотеката”, (1998), „Хекзаметри” (2003), „Интериори” (2004), „Демиургически упражнения” (2006), „Метафизика на движенията” (2013), „Птеродактили“ (2015) и „Кула“ (2016). Номиниран е през 2007 г. за наградата „Иван Николов“ на издателство Жанет 45, а през 2015 г. за наградата „Николай Кънчев“. През 2010 г. става носител на „Златно дунавско перо“ на община Свищов и СБП. Присъства в антологии на съвременната поезия. Негови текстове са превеждани на руски, унгарски и хърватски език. Членува в Сдружение на български писатели.
e-mail: bojidarrr_bog@abv.bg
В романа е пресъздадена голямата любов между двама поети – българин и рускиня, опитали се да избягат от кошмарите и комплексите на своите нации. Но ще успеят ли? Освен вечните теми за любовта и смъртта, на романовите страници ще откриете прелюбопитни подробности за живота в Москва, Подолск и Рязан, както и за белоруската столица Минск. За по-опитните читатели са препратките към класически текстове и автори класици, състоянието на литературния живот у нас и в Русия и пр.
II
Настанихме се в семейното жилище от детството на жена ми, което сега обитаваше големият ѝ син. Макар и панелен, апартаментът беше реновиран изцяло – от стените и подовете, та до мебелите и другото оборудване в кухнята и банята. П отиде в спалнята при брат си, ние заехме хола. Централното парно отопление и масовата газификация правеха живота по-удобен и спестяваха много усилия, ала и тук цените бяха високи, заплатите не стигаха. А работеше на смени по дванайсет часа и често не си доспиваше. Понякога беше изнервен и след първите един-два дена мир и спокойствие семейните войни се разразиха.
П отново започна да крещи на майка си, която се опитваше да го събуди около обяд с предложение за закуска, а двамата братя от най-малкия повод така изостряха отношенията си, че бяха готови да се хванат гуша за гуша. Една нощ А се прибра късно, видимо пийнал и нещастен. Татяна имаше силна интуиция за тези работи, затова стана, облече се и започна дълъг и обстоятелствен разговор със сина си, като често тонът се повишаваше, лумваше в кратък скандал, стигаше до истерия и плач.
Жена ми се държеше мъжки като позиция и майчински като съчувствие.
– Мамо – казваше є с плачлив глас А, – нещастен съм не само за това, че работя много, а получавам недостатъчно, никога не мога да си почина, не мога да си позволя луксозен хотел в Крим и още куп неща…
Младежът не довърши, защото майка му го прекъсна:
– А ти какво очакваш, сине? Всеки път, когато свършиш парите, ти помагам, оставила съм ти обзаведен апартамент… Ти помниш как разби първата си кола, която ти купих. Взех ти и втора, която сега караш… Голям си вече, трябва сам да се справяш… И мисли за здравето си, не се наливай с водка като баща си!
– Та ти даже не ме изслуша докрай. Знаеш, че си имам приятелка, прекрасно момиче, с което се обичаме, но аз все съм на работа, тя е при родителите си… Понякога нощува у нас, но твърде рядко. Тя е една такава чиста…
И А се разрида от силната емоция, подпомогната от изпития алкохол. Повече не успях да дочуя от разговора им. На заранта Татяна обяви тържествено:
– Скоро ще оженя А. Готви се за нова сватба!
III
На бъдещите ни сватове тази вест им дойде като гръм от ясно небе. Хората не бяха подготвени и поискаха две седмици отсрочка да намерят отнякъде пари, да поканят роднини, психологически да приемат неочаквания брак на дъщеря си. Нетърпелива, жена ми вече действаше. Правеше списъци на гостите, разпитваше за ресторанти, мислеше за сватбени тоалети, халки и ритуална зала. Междувременно бяхме минали през паспортната служба в Подолск, където ни поляха със студена вода – новият руски паспорт на Татяна щял да бъде готов след месец, защото имало да се правят запитвания, проучвания и прочее чиновнически увъртания. Едва тогава можело да се подадат документи за задграничен.
– Тези глупаци какво си въобразяват, че ще ги чакам до Коледа! – гневеше си жена ми. – Така както ми обясняват, ще трябва да останем тука до пролетта, а ти, когато изгуби чантата си в Коломенско, получи новата си лична карта в България за някакви си шест часа. Как ненавиждам тези наши бюрократи и цялата власт на Путин!
– Спокойно, Танечка! – утешавах съпругата си, но и аз самият изтръпвах при подобно развитие на събитията. Как щях да остана в Русия толкова време, а работата ми у нас, а средства за толкова време – въпроси, на които не намирах отговор. Не мина и час, когато проблемът ни се реши само след няколко кликвания в мрежата. Оказа се, че частни фирми могат да осигурят комплекта от документи за не повече от три дена. Таксито акуратно паркира на метри от офиса на московска фирма. Още на входа ни посрещна млада и симпатична дама, която любезно ни обясни процедурата. Всичко беше просто и ясно – внасяме хиляда евро на тяхната банкова сметка, служителката прави снимки на Таня и после срещу словесна парола в държавната институция си получаваме руския и задграничния паспорт на жена ми.
Електронното банкиране съвсем опрости нещата. Парите бяха прeведени и докато се правеха снимките и пиех чая си, любезно сервиран от служителката, се заоглеждах наоколо. Помещението, в което се намирахме, беше свързано чрез открит портал с друго подобно, пълно с компютри, принтери и ксерокс. При нас допълнително беше оформен малък кът за фотостудио. През стъклото витрина се наблюдаваше малката приемна, където още двама души очакваха реда си. Единият, различен и от себеподобните си, съблякъл се по тениска, беше руска мутра с огромни, напомпани до пръсване мускули, над които се очертаваха подобни на въжета вени. Главата му беше обръсната, лицето му беше червено, сякаш току-що е излязъл от руска баня, а по челото и на слепоочията се издуваха кръвоносни съдове и дори от разстояние се усещаха мощните пулсации на кръвта. Звяр, истински човеко-звяр, излязъл направо от някое холивудско фентъзи. Поглеждах го за кратко, после пак и пак. Само за миг погледите ни се срещнаха и веднага отклоних своя в друга посока. Какви ли услуги щеше да иска? Какво ли го преследваше и него, та така бързаше? Какъв ли изобщо беше животът му? С колко хора ей така, само за миг-два, най-много за минута, се срещаме, фиксираме се с очи, мислим за тайните на другия. После се изгубваме – всеки в руслото на своето битие, отдалечени завинаги в пространството и часовите му пояси, сякаш никога нищо не е било.
Докато чакахме Татянините лични документи, времето минаваше в разточително обикаляне по магазини и пазари, разнасяне на тежки торби с хранителни продукти и още по-тежки бутилки с минерална вода. Вкъщи се започваше едно епическо готвене, в което вземах неизбежно участие при беленето на картофите и морковите, рязането на лука и подобни помощни операции в кухнята. Най-вече жена ми търсеше компанията ми не толкова за помощта, колкото да сподели преживяното и огорченията от синовете си, да крои планове за нашето и тяхното бъдеще. Тя вземаше всичко в свои ръце и още отсега беше ясно кой ще бъде глава на семейството ни. Бях изцяло под нейната красива власт, при това изцяло на нейна територия. За съпротива и дума не можеше да става.
Оставаше ми бягството сред книгите. В неголемия набор от останали тука книжни тела открих едно документално-публицистично четиво, посветено на Сталин и Втората световна война. Беше го писал един бивш председател на писателския съюз, а изданието беше скорошно, само отпреди девет години. Мислех си, че в него ще открия нови факти и нови ракурси към тази голяма тема. Така, с дебелата книга в ръце, излизах от досадата на бита и мрачните настроения. Денят за получаване на документите скоро дойде и ние се отправихме към Москва.
Зад тежката дъбова врата на институцията седяха трима охранители, а на всеки етаж също имаше човек за следене на реда и за информация. Навсякъде беше пълно с чакащи за различни услуги. Хората тука са свикнали и чинно търпят. И на нас не ни оставаше нищо друго. След около половин час дойде редът на Татяна. Не стоя при началника на отдела повече от две-три минути и излезе сияеща, съпроводена кавалерски от мъж, поне с десет години по-млад от мене, излъчващ служебно самочувствие и известна галантност, само по риза и жилетка от костюм, който пореше уверено сред коридорите на учреждението си, издал напред коремче, сигурен знак за добър живот и редовни доходи от корупция.
– Видя ли как се действа у нас!? – питаше ме и тържествуваше жена ми. – Погледни тука. Какво пише? Твоята фамилия, а тука, че си ми съпруг. Край, утре тръгваме за българското посолство.
Сега по-голяма от Татяна нямаше. Нека Маяковски, когото тя не обичаше, реди колко безценен бил съветският му паспорт. Новият руски документ отдавна имаше своята корупционна цена – все едно в евро, долари или в рубли.
IV
Иска ми се да пиша, но не мога. Смущават ме толкова фонови шумове от този свят, който, въпреки постиженията на технологично равнище, става все по-ограничен, бюрократизиран и откровено безумен. Затвореният живот, частичната изолация допълнително наливат масло в огъня на собствената ми депресия. И така се чувствам не само аз, а и болшинството от моите близки, приятели и познати. Бродим като призраци из собствените си светове, изолирали се доброволно от реалността, зомбирани от медиите и от комплексите си, истеризирани, перманентно неудовлетворени, блуждаещи и изгубили нишката на живота. Когато за кратко открехнем вътрешните си брони за близки или далечни събития, изпитваме съмнителната утеха, че навсякъде е така.
Цивилизованият свят като щраус си е заровил главата в пясъка и не вижда по-далече от носа си. Нищо че продължава да изпраща космически кораби, че един процент от населението му продължава да богатее, че планетата ни напомня огромен Титаник, който потъва безславно сред топенето на ледниците и купища отпадъци, сред долнопробни масови продукции, ограничено политическо мислене и тотална виртуалност, която като митично чудовище овладява света. И сякаш никога и никъде не е съществувал друг живот, други цивилизации. И всички искат всичко само тук и само сега, отдавна забравили миналото, обезверени от неясните хипотези за бъдеще. Светът е препълнен от стероидни ахиловци, псевдо-одисеевци, силиконови елени, лъжливи пророци, измамни месии. Имам усещането, че митологиите на земята биха ни повърнали вкупом и с отвращение, че Второто пришествие, деформирано до пир шествие, няма никакви основания да въздава, защото праведни вече няма… А Кроносът от мита е само Хронос, времето, което изтича и ни плаши, защото хронометрите са включени, секундите, часовете и дните ни текат, изтичат в есени, зими, пролети, лета и лети. Де е Омир да омиротвори, макар за кратко, войната? Де е Пушкин, подир когото Татяна е вече само блян и само мечтание. Колко много вече е било, сякаш нищо не е било.
V
Колко много морди – ръбати, чепати или загладени, зализани, в нашия личен и обществен живот. Изпълзели от научни катедри, от ен-ски войскови части, от ъндърграунда, от анонимност. И всичката тази гмеж от негодници иска вота ми, скромния ми глас на все още мислещ със собствената си глава човек. Давах ви доверие, давах ви още. И пак, и пак… Издавах се. Удавих се един път в политиката, но не като фигура или фигурант. Просто пожертвах перото си, наивно вярвайки в промяната през 90-те. Няма да повторя повече. Не бях съвсем с вас, но можех и да бъда сред вас. Морда като вашата, думи като вашите – баста! Животът ми никога няма да е като вашия.
Така се случи и с литераторите. Уж ги приемах като мои събратя, а болшинството от тях се оказаха суетни кариеристи, безгръбначни конформисти. През цялото време те публикуваха автори като мене, очаквайки от всички ни една радикалност, която сами прокламираха, афишираха и отиграваха. В началото никой не ги забелязваше, по-скоро дразнеха литературната традиция, провокираха я всячески и на всяка цена искаха да бъдат забелязани, да станат новите пенчославейковци, новите докторкръстевци и кръстители на новото писане.
После всичко си дойде на мястото. Разчистили си терен, обградили се с талантливи или просто умни клакьори – начинаещи автори с по една-две книги, аспиранти и докторанти, мечтаещи за академична кариера, – тези уж бунтари започнаха да получават награди, да оглавяват журита, да раздават естетически присъди и порциите слава в литературния живот.
Бавно и полека се превръщаха в онези „старите“, консерваторите, срещу които бяха роптали. Сега те бяха новите охранители на новото статукво. След повече от трийсет години свобода българските писатели оставаха най-зависимите. От издания и групи, суета, награди и политика. Тук-там някой надигаше глас за протест в социалните мрежи, който бездруго се удавяше в многотията на общото ни виртуално оглупяване или предизвикваше не повече от буря в чаша с вода.
