Из стихосбирката ѝ „Спомням си, че и без тебе съм живяла…“,
която е вече по книжарниците.
Камелия: „Преди да ме е треснала склерозата, реших да си събера, а после, след сито – и да си избера любовната лирика:)) Така се пръкна тази книга. Тя е нова, но нещата вътре – от балканската война до ден днешен:)) От „детската ми любовна лирика“ до вчера, разбира се – „избрана“, а не „събрана“, защото не ми се конкурира с томовете на Тодор Живков:))
БОГОМИЛСКО СТИХОТВОРЕНИЕ
Добрите хора лесно се обичат.
Магията е да обичаш лошите.
С един от тях — най-лошият от всички,
да споделиш пробитите си грошове.
Да ти почерни погледа и празника.
Да ти приседнат глътката и залъкът.
А в нощите, в които му е празно,
да те вини, че си му дала ябълка.
Да те обича, ала само тялото.
Да го откъсва хищно от душата ти.
И да те иска — прокълнато ялова —
да не родиш на някой друг децата му.
А ти сама да се затвориш в клетката.
Да му подхвърлиш ключа на победата.
И нежно да го милваш през решетките,
когато е дошъл да те погледа.
И да мълчиш. Дори да се запали,
дори да се взриви над тебе здрачът.
Додето не реши да те погали
най-лошият човек… и не заплаче.
Веднъж сълза проронил, е обречен
добър и свят, пред теб да коленичи.
Тогава можеш да си тръгваш вече.
Добрите хора лесно се обичат.
ВИСОКО Е
И знам, че закъснях. Но затова
си има извинителни причини.
Аз трябваше до тук да извървя
и твоите, и моите години.
И да простя на уличния пес,
че лае по привичка – без да гледа.
И да спася удавената чест
в сълзата на жената на съседа.
Да нараня безплодните очи
на хората, които не обичат.
И трябваше (макар да не личи)
да състаря във себе си момичето.
И моите, и чужди грехове –
с езика на дъжда да ги изплача.
И да разлюбя няколко мъже.
Да зная как ухае пеленаче.
И затова над нас не е луна.
Като луна е жълта – но е брадва.
Аз вече знам, че краят на света
е точно тук. На твоята мансарда.
БЪДЕЩЕ
До дъно ги изпихме чудесата.
И нямаше какво да се повтори.
Беснееше в снега разлюбен вятър –
не можеше от ярост да говори.
А го обичах толкова, че сложих
окови на стиха – и готвех супи.
И се потяха новите велможи,
че любовта не може да се купи.
Заспивах до брадата му – по-снежна
от снежната картина на ноември.
И изтъках припряната си нежност
от паяжини, листопад и нерви.
Площадът се учудваше, че мога
след толкова раздели да се смея.
На майка ми среднощната тревога
се спъваше пред факта, че Живея.
Защото всичко беше за последно –
на много бързи глътки го изпихме.
И затова, преди да се погледнем –
мълчахме дълго.
И не си простихме.
ДРУГ МИТ ЗА НАРЦИСА
Голямата любов се умори
на мене всеки път да ми се случва.
Изпепелих невинните звезди.
Овъглих се, а нищо не научих.
Като превръщах спалнята в олтар,
молитвите взривяваха небето.
Но утрото се давеше в кал,
изтекла със сълзите на прането.
И този мъж е Господ до мига,
във който безпощадно се разминем
във два квадратни метра тишина,
продънени от бившето му име.
Ще ме прекрачи с името си той,
изтръгнато от грешната ми пазва.
Ала от мен до първия завой
ще е забравил даже как се казва.
Защото в друга, чужда тишина,
със други имена ще го наричат.
След него ще съм толкова сама,
че себе си ще почна да обичам.
КОГАТО ХАСКОВО Е СПОДЕЛЕНО
Във нощта на голямото можене,
през която се случват магиите
и жените си спомнят за кожата,
а мъжете си мерят…ракиите.
Във нощта за разстрел на приятели –
оредели редиците лъсват.
И жените припадат по лятото,
а мъжете са есенно-късни.
Във нощта на китари изстинали,
песента е през облак далечна.
И жените са вече без минало,
а мъжете – без бъдеще вече…
Остани тази нощ до сърцето ми –
тази фигурка тъжна от восък.
Ще ти дам всички думи проклети.
Уморих се сама да ги нося…
РОДОПИ
Такава планина не е за всеки.
По-мъдра е от мен, а по-зелена.
Протягам се и ставам на пътека –
да минат по-невежите от мене.
Такава планина не е за вчера –
да я обиждам със невръстни дати.
Аз първо трябваше да се намеря,
а после да се губя в красотата ѝ.
Такава планина не е за после.
Тогава някой друг ще я живее.
Сега съм аз. Със поглед я докосвам.
Не се смалявам, а раста пред нея.
И толкова голяма вече ставам,
че тебе с този поглед те прекрачвам.
На равното все някак ти прощавах.
Но днес е планина. И няма начин.
ЗИМНО ПОСВЕЩЕНИЕ
Дори за твойта зима закъснях.
Скроили са кожуха ти без мене.
По устните ми още лепне страх –
проклятие над всички неродени.
Когато сам си мъкнел своя кръст,
прабаба ми била е още жива.
Животът ми показва среден пръст –
жесток във свойта свята справедливост.
Белязана от честния ти мрак,
във ъгъла на зимата се смествам.
Дори не дишам – за да чувам как
виелици редят любовни песни.
На зимата последният въпрос
не е въпрос на чест – а е на нежност.
И… пътьом щипнал дръзкия ми нос,
в безсмъртните ѝ снегове изчезваш.
