Асен Милчев
Ако пътувате по Първа линия на метрото в посока „Младост” , слезете на станция „Жолио-Кюри” и тръгнете по едноименната улица в посока към гората, а после покрай оградата на виетнамското посолство свиете в първата стръмна пресечка вдясно, ще стигнете до малко площадче, което в момента е задръстено от автомобили и се използва като паркинг. (Звучи сложно, но повярвайте ми, лесно е за ориентиране). Ако искате обаче да разберете как се нарича това площадче, едва ли ще научите. Няма никакви табелки, а и хората наоколо не знаят. Но аз знам. Това е площад „Петър Дънов – Учителя”. А откъде знам ли? Ами аз предложих да го наименуват така…
В родното гнездо на Всемирното Бяло братство
През 1927 г. на това място и околността около него ( по онова време извън София) българският философ и мислител д-р Петър Дънов – Учителя (с духовното име Беинсá Дунó) основава селището Изгрева (днес на територията на квартал Изгрев в София), в което постепенно заживяват последователи и ученици на създаденото от него Ново учение. Не ви давам религия, а ви давам учение за живота – казва той. – Моята наука е за този живот, който хората са изгубили. Учение за развитието на душата, ума и сърцето… носи спокойствие на сърцето, носи светлина на ума, обнова на душата и сила на духа“. То включва претълкувание на традиционните християнски модели, съчетани с източни идеи, в синхрон с процесите в европейското духовно пространство. Главни категории в учението са Любов, Мъдрост, Истина, Правда и Добродетел. Самите му привърженици, а те са вече хиляди по цял свят, го определят като езотерично христянство и окултизъм. У нас е известно под името дъновизъм, а последователиет му са наричани дъновисти (много често с негативна отсенка). Учителя обаче не е одобрявал това наименование и затова се предпочита Окултна школа на Всемирното Бяло братство. Днес учението е регистрирано от Дирекцията по вероизповеданията като отделно вероизповедание. Но дакато се стигне дотам, то е преминало през десетилетия на неразбиране, преследване и открита ненавист. Както преди 9 септември 1944 г., но особено след това, когато се опитаха дори да го унищожат. За съжаление и до ден днешен за Петър Дънов и неговото Христово учение се разпространяват всевъзможни небивалици. Вероятно заради годините, прекарани от Учителя в Америка, където той е следвал и защитил докторат, за него се е разпространявал слух, че е бил американски шпионин. А неговата „Нова наука” е квалифицирана като секта, ерес, богохулна, дори сатанинска. Това са думи, изричани както от официалните власти, така и от църквата. В интерес на истината тя не би могла безусловно да го приеме, тъй като е институция, която почива върху догми. Само че доколко е христянско да си толкова ожесточен и да излъчваш омраза срещу човешки същества, които също приемат Христос?
Как попаднах на Изгрева
За първи път майка ми ме заведе на Изгрева, когато бях 5-6 годишен. Това стана през 50-те години на миналия век, когато тя бе преживяла вече няколко житейски трагедии. Оженила се бе на 19 години за летеца изтребител Тома Боев от Карловското летище и бе загубила съпруга си само месец и половина след сватбата им. (Той бе загинал геройски на 10 януари 1944 г., защитавайки небето над София от безмилостните англо-американски бомбардировки). Една година след това я бяха лишили от баща й – подполковник Спас Милчев, герой от три войни, осъден на смърт в скалъпен процес от т. нар. Народен съд. Пълна конфискация на имуществото и семейството ни бе останало без всякакви средства за съществуване. Последвал несполучлив брак с баща ми и…бърз развод. След като животът й се бе развил толкова нещастно, тя бе отишла на Изгрева, за да търси там утеха и упование. И ги получи. Прегърна духовните принципи на Бялото братство и ги следваше неотклонно през целия си живот. И понесе своя кръст.
С бебе на ръце (моя милост) майка ми се дипломира в специалността „Право” на СУ, като през цялото време бе треперела да не я изключат (разпространена практика в тия години) като „дъщеря на народен враг”. Твърде възможно е съществуването ми тогава да е „омилостивило” партийното бюро във факултета да не я изхвърлят. Само че после никъде не й даваха работа, освен като касиерка на банята в Кюстендил. Тогава тя предприе смел ход и отиде в София, като започна да работи като журналист на хонорар, което правеше десетилетия, без никога да й предложат щатна служба. Към досието й на „лице, пострадало от мероприятията на народната власт” (така цинично се наричаха тогава жертвите на престъпния комунистически режим), се бе прибавило и „дъновистка”, което на техния език означаваше „член на религиозна секта, извършваща вражеска пропаганда и шпионаж”. С парите, които изкарваше, тичаше на гарата и търсеше познат човек, по когото да ги изпрати с влака за Кюстендил, за да дойдат колкото се може по-бързо до нас, където баба ми като истински факир „свързваше двата края” със скромните средства на нашето двучленно домакинство. Винаги съм се чудел как така майка ми предусещаше кога вече бяхме останали без пукната пара и как винаги намираше по кого да ни изпрати спасителната издръжка.
Не разбрах как майка ми бе научила за Братството и кой я беше насочил към „квартала на дъновистите”, както и до днес пренебрежитело или дори язвително наричат оная част от днешния квартал Изгрев в София, където както стана вече дума, от 1927 г. са се появили първите къщички, молитвеният салон и поляната за гимнастически упражнения на групата от хора, последователи на духовния си водач д-р Петър Дънов. В специално построения салон се бяха събирали слушатели, привърженици и ученици, пред които Учителя бе изнасял беседите си (над 4000 на брой, изказвани по различни случаи). Може й бе повлиял бащата на приятеля й от детските години Мишо (приятелството им продължи цял живот!), полковник Семов, дългогодишен последовател на братството, офицер в Карловския гарнизон, чиийто началник е бил дядо ми Спас Милчев. Или леля ни Вера Емфиеджиева, учителка по френски, завършила в Гренобъл, която бе потърсила отговор на съкровени свои въпроси, срещайки се с Учителя на Изгрева. И той й бе направил незабравимо впечатление. ..
Поляната, салонът, чешмата, къщата…
Първият ми спомен от Изгрева бе една значителна площ с формата на кръг, цялата в зелено, равна, просторна, която братята и сестрите наричаха просто „Поляната”. Там се бе родила и се практикуваше Паневритмията – системата от гимнастически музикални упражнения, станала емблематична за Бялото братство. Създавана постепенно от Учителя, тя има задълбочена философска основа, като съчетава музика, движение, мисъл и слово в хармонично цяло. Насочена е към постигане на вътрешен баланс и хармонизация. На мен като на дете, разбира се, най-голямо впечатление ми направи малката метеорологическа станция и слънчевият часовник, разположени насред поляната. За първи път виждах подобно нещо. Имаше и една околовръстна скамейка като полукръг с покрив, за да може да се подслониш там, когато вали дъжд или сняг. По-късно научих, че са я наричали – “Катедрата”, тъй като там винаги са се водели философски разговори. Естествено, няма окултен ученик без Учител и катедра. Най-внушителната постройка бе салонът за молитвените събрания на Бялото братство. Проектиран и построен е бил през лятото на 1927 г. от самите братя. (Затворен е от комунистическата власт през 1958 г. и разрушен през 1972 г.). Имаше и други сгради: малкият салон със закрита трапезария, откритата трапезария на двора, където се разпростираха дълги маси и се сервираше скромно, обикновено едно ястие, като можеше да си сипеш още. Учителя е казвал: „Тук не трябва да има гладни хора”. Идвали и външни лица, които знаели, че могат да хапнат без пари. Спомням си, че и аз съм попадал на общата трапеза и съм опитвал от „специалитета” на Изгрева – „ангелска супа” от варени картофи и магданоз, с подправка от лимонов сок, без мазнина. Освен, че е диетична, тази „тънка супица” има и лечебно въздействие, регулира киселинно-алкалния състав на организма.
Помня как се захласвах по една мозаечна чешма, на лицевата страна на която пасеше мила сърничка. Над нея имаше надпис, който майка ми прочете: „Храни се добре”. След време научих цялата итория на тази изгревска чешма. Тя е по проект на художничката Цвета Щилянова и е построена от братя мозайкаджии някъде около 1934 г. Давала е живителната си свежест на хората от Братството, чак докато през 1972 г. окончателно затриват Изгрева. Първоначалният замисъл бил върху чешмата да има композиция с пеещи ангели, но накрая Учителя предложил, освен сърничката, там да се сложат още два символа: човек, над който да пише: „Мисли добре!”. Това е образът на ученика, който пренася от духовния свят на земята идеите на Словото и чрез своят живот ги претворява в действителността. А третата картинка е на орел, който гнезди на скала и се грижи за пиленцата си. Над него надпис: „Работи добре!”. Всеки може да си обясни смисъла и на този символ, който е в унисон с приципите на Братството. КаКККккКККККкККККккк+то на дте
-
В един от ъглите на поляната се намираше дървена пострийка, облицована отвътре с шперплат. С две малки стаи и открита веренда. Много по-просторна от малките къщички, които по това време бяха изникнали наоколо. Построена е от младежи ентусиасти и се бе превърнала в център за философски разговори, изучаване на новата наука за живота, за пробуждане на общественото съзнание и извършване на вътрешна духовна революция. По-късно, когато Учителя вече го нямашема на този свят и големият салон бе затворен, в нея са живели двама от най-приближените му ученици: Борис Николов и Боян Боев (за тях по-подробно ще стане дума по-нататък). Но къщата продължавала да бъде средище на братския живот. Накрая тя имаше нерадостна съдба. Изгоря, като остана съмнението за умишлен палеж. И както голяма част от околния пейзаж, постепенно се изравни със земята и бе погълната от огромния двор на новото грандоманско съветско посолство.
Запазил съм незабравим спомен за първата ми нощ, прекарана на Изгрева. Бях дошъл от Кюстендил. Майка ми беше жертва на перфидната социалистическа сиситема за потъпкване на човешките права, според която не й се разрешаваше да живее в София (нямаше т. нар. „софийско жителство”) под предлог, че няма постоянна работа, а не й даваха такава, тъй като нямаше жителство. Цинична разработка на „Параграф 22” на Джоузеф Хелър, нали? Затова тя нощуваше при приятели, като често сменяше квартирите си. Приютиха ни мили и любезни жени на Изгрева, на които и до ден днешен помня имената: сестра Теофана и сестра Цанка (хиромантката). Когато на сутринта се събудих, те с усмивка ме попитаха: „Как спа момченце? И какво сънува?” След години майка ми разказа, че уверено съм отговорил: „Сънувах едно златно конче със сребърна юздичка, а човекът, който го доведе, ми каза: „Качи си момченце”. И аз се качих и препуснах с кончето”. Сигурно никога няма да разбера дали този сън е бил истински, или плод на детската ми фантазия…
През годините на Изгрева и извън него съм срещал не малко последователи на Бялото братство. Повечето от тях бяха добри, а някои и изключителни хора. (Например ясновидецът брат Влайчо от новозагорското село Коньово, за когото разказахме в рубриката „Духознание” на „Факел” от 25.07.2020 г.). Разбира се, пребиваването ми на територията на братството не бе толкова безметежно. Един ден, тичайки по поляната, паднах и си счупих дясната ръка в китката. Беше лятото на 1953 г., което си спомням, защото наскоро бе умрял Сталин и всички говореха само за това. Заведоха ме в болница, където ми гипсираха ръката. Но се появи един проблем. Майка ми настояваше да вземе рентгеновата снимка, за да я покаже на народния лечител Петър Димков, чиито природосъобразни методи на лечение днес се ползват с огромна популярност, но тогава заради тях го наричаха „шарлатанин”. Не знам какво точно се случи, но след като ми свалиха гипса, тя продължи да прави бани с орехова шума на ръката, както й бе препоръчал големият лечител. И не съм усетил никакви последствия за счупената в детството ми ръка. След време разбрах, че майка ми е била близка с брат Димков, прилагайки неговите рецепти за лечение на не малко хора у нас, а и в чужбина.
Веднъж у дома в Кюстендил дойде някаква странна гостенка. Научих името й – Ана Ненова. Не разбирах почти нищо от нещата, за които си говореха с майка ми. В съзнанието ми се запечатаха две необикновени думи – астрология и хороскоп. Тяхното съдържание, разбира се, установих доста по-късно. Но си спомням, че когато Ана Ненова разглеждаше някакви листове (а това е бил със сигурност хороскопът, който ми бе направила), ме погали по главата и каза с усмивка: „Ето едно момченце, което един ден ще стане дядо”. Оттогава от време на време си спомням за предсказанието на една от най-добрите астроложки по онова време, каквато се оказа, че е Ана Ненова, и си мисля дали вече не съм станал.
Имах щанса да общувам, макар и за съвсем кратко време, със свързания с Изгрева проф.Благой Мавров – педагог, лексикограф, художник. Той се съгласи да ходя веднъж седмично в Театралната академия, където заедно с тамошните студенти бях слушател на курса му по френски език. Но тъй като те съвсем не държаха да присъстват и постоянно си намираха някакви извинения да не посещават заниманията (например имали извънредни репетиции), аз оставах сам, като на частен урок. За преподавателя ми се говореха легенди, например че знаел над 30 езика, включително всички „мъртви” и старинни, дори санскритски. а когато веднъж го попитах все пак колко са те, ми отговори: „Не съм ги броил”. Професорът твърдеше, че трудни за усвояване са само първите 5-6, после се продължава едновременно по групи – романски, славянски, германски и т.н. Ходих на курса само няколко пъти, но тънкостите на френския, които ми разкри моят преподавател, съм запомнил и до днес.
Невероятното превъплъщение на Апостола
Беше самото начало на 70-те години. Вследстве на ужасно лошите условия на живот, който водеше, и ежедневния стрес, на който бе подложена, майка ми се разболя тежко. Бях последен курс в института, а леля ми току-що бе емигрилала без паспорт, през „зелената граница”, и пребиваваше в бежански лагер в Германия. Майка ми трябваше да се подложи на (според лекарите) животоспасяваща, но много рискова операция. Стоях в двора на болницата със свито сърце. Тя бе излязла на балкона, изглеждаше измъчена. Едва ли не се прощавахме. Какво ли ме очакваше? Без средства, без близък човек до себе си. Сутринта, когато се канех да отида да видя как е минала операцията, внезапно майка ми се обади по телефона: „Няма да има операция. Избягах от болницата. Не се безпокой. Не ме търси. Аз ще ти се обаждам. Ще се лекувам сама”. И наистина, тя изчезна за няколко месеца. Периодично се обаждаше и ме успокояваше, че всичко върви на добре. Когато се върна и отиде на контролен преглед, лекарите бяха смаяни. Мястото за опериране бе изчезнало.
След години мйка ми разказа невероятната история на изцелението си. През нощта преди операцията изпаднала в полусън. И в този момент в мъглата пред нея се появил полуматериализираният образ на Васил Левски. В ямурлук, с цървули и гега. Както тя го бе описвала в някои от разказите, включени в книгата й „За майсторите, цветорезците и зографите”, която бе написала след 20-годишно обикаляне из цяла България и срещи с последните възрожденски майстори. По повод „Майсторите…” ясновидецът брат Влайчо един ден пред мен й каза: „На небето много харесват книгата ти, сестричко”. Тя ми бе разказвала как отсядайки в къщите на тези светли личности от Възраждането дълго време не е могла да заспи от скърцащите долапи в стените. Сякаш собствениците са я поздравлявали. „Учителя ме изпрати да те изведа оттук” – й казал със строг глас Апостола. В първия момент тя се стъписала и не реагирала. Тогава с още по-строг глас й наредил: „Веднага излизай оттук”. Майка ми си събрала багажа и въпреки протестите на персонала напуснала болницата. Замина на юг, за Мелник и Роженския манастир, на по-мек климат. При добри хора от Братството. Започна да се лекува според предписанията на Димков. И дали от чистия въздух, прясната домашна храна (разбира се, тя бе пълна вегетарианка) и по-спокойния живот, но тя се вдигна на крака и живя до 85-годишна възраст. През цялото време на лечението й плътно до нея бе брат Кирчо от Петрич. Безкрайно съм благодарен на този излъчващ вяра и любов към ближния човечец, който бе зарязал всичко, за да помага на нуждаещата се сестра. Истински брат во Христа. Мир и светлина на душата му! Склонен съм да вярвам на видението на майка ми. Тя бе изключително сензитивна. Мнозина са ми доверявали, че им е „гледала на кафе” и „познавала”. На някои бе давала полезни съвети, които коренно бяха променили живота им. Мисля, че и науката не изключва в екстремни ситуации мозъкът да конструира картини, а инстинктите за самосъхранение да се отключват. А може би и Учителя наистина се бе намесил да спаси живота на една своя безрезервно предана ученичка?
Учителите на бялата и черната ложа
Съвсем скоро след „страшния” 10 януари 1944 г., когато вследствие на англо-американските бомбардировки над София загиват стотици мирни граждани и са причинени ужасяващи материални щети, Учителя, придружаван от известен брой братя и сестри, се евакуират в село Мърчаево, където имат (мисля, че и до днес) голям брой съмишемици. Селището е на двайсетина километра от столицата, вляво от пътя за Перник, между Владая и Рударци и е разположено в западните склонове на Витоша. Отначало предполагали, че ще останат за няколко дена, но се установили там чак до есента. За първи път чух за Мърчаево, докато бях ученик в Кюстендил. Веднъж майка ми дойде зарадвана и ни показа паспорта си, където в графата „местожителство” пишеше: село Мърчаево. „Какво пък толкова?” – помислих си. Оказа се, че било голяма победа, тъй като по този начин тя „придвижваше” жителството си към големия град. Освен това обитателите на китното селце се водеха за „голяма София” и имаха право да работят в столицата. Разбира се, заслугата за мърчаевското жителство се дължеше на благоразположението на местните власти, които се състояха главно от братя и сестри. Само че „тайните служби”, макар и в местен нащаб, не спяха и не след дълго разкриха конспирацията, а майка ми отново бе низвергната от столичния град.
2.
Братската група заедно с Учителя се завръща в София на 19 октомври, след Деветосептемврйиския преврат. На 20 декември, предвиждайки своята скорошна кончина, той фактически се сбогува с учениците си, като произнася заключителната си беседа „Последно слово”. Смята се, че по време на войната последователите на Петър Дънов са достигали 40 000 души. Цифра, стряскаща новата власт, която бързала да обезглави всякаква възможна организирана съпротива. Да не забравяме, че в онези ужасяващи дни хиляди хора са били отвеждани „за малка справка“ в мазетата на ДС, за да не се върнат никога повече. На 27 декември, като някакви конспиратори, с мисълта да избягнат възможни усложнения, група въоръжени активисти на ОФ с червени ленти на ръкавите (а не официални милиционери!) потропали на вратата на Петър Дънов на Изгрева. На прага с блага усмивка, макар че бил пребледнял и изглеждал видимо болен, ги посрещнал Учителя. „Очаквах ви – им казал той. – Дайте ми само малко време да се приготвя”. И влязъл във вътрешните стаи. След като изчакали 10-15 минути на студа, ядосаните главорези нахлули в къщата и смаяни видели, че Учителя лежал в постелята си, а няколко от най-близките му ученици вече се молели около мъртвото му тяло. Те обяснили на изумените „блюстители на реда”, че духовният им водач се е „самоизлъчил” от земното си тяло. Тази история за кончината на 80-годишния Петър Дънов (с леки нюанси) съм я чувал от няколко братя и сестри на Изгрева. А официалната диагноза в смъртния му акт е „двустранна бронхопневмония”. Отбягвайки всевъзможните мистични обяснения, атеистичният режим бе пуснал слух, че Петър Дънов се е самоубил, за да „избегне възмездието на народа”. За последователите на Учителя обаче той е предвиждал как новите комунистически власти ще се разправят с него и е изпреварил издевателствата срещу му, като по собствено желание бе напуснал тялото си и бе преминал в по-висша форма на съществуване съгласно собственото си окултно учение. Твърди се също, че когато след години отворили гроба му, в него имало само късче от дрехата. За това обаче аз не съм намерил убедителни свидетелства и безспорни доказателства.
Истинска обаче е десетилетната борба на Бялото братство да се оставят тленните останки на духовния им наставник на Изгрева. По закон те е трябвало да бъдат погребани в Централните гробища. Изключения са се правели само за висши църковни архиереи, някои от които след смъртта си са били полагани в дворовете на църкви и манастири. За последователите на Петър Дънов обаче било особено важно той да остане „телом и духом” на Изгрева, за да могат и бъдещите поколения да знаят къде е неговото „място”.
Запазени са документи за това, че лично Георги Димитров е съдействал Петър Дънов да бъде погребан на територията на Изгрева. Още на 30 декември д-р Иван Жеков, един от последователите му, който в миналото е имал връзки с БРСДП (Българска работническа социалдемократическа партия) изпратил телеграма до Георги Димитров. Нейното съдържание:
До Георги Димитров, български болшевик, МОСКВА
Великият Учител Дънов предаде Богу дух. Съдействувай да бъде погребан в братското място, за да не осъди бъдещото поколение в невежество днешното поколение. Близките ти дължат много Нему. Д-р Ив. Жеков
И тук става нещо много интересно. Веднага след като телеграмата била изпратена, поради разразили се бури на територията наУкрайна и Русия, телеграфните връзки прекъснали, а след възстановяването им, първата обратна телеграма, която се получила, бил отговорът на Георги Димитров със специално разрешение погребението да стане на Изгрева. То е изразено чрез заповед на тогавашния министър на вътрешните работи Антон Югов.
Но с какво Георги Димитров е бил задължен на Учителя? Сравнително малко е известно, че по едно време двамата са били съседи, обитавали са една и съща къща на ул. „Опълченска” 66.( Днес спада към Националния политехнически музей). Тя била с два входа и възползвайки се от това, основателят на Бялото братство помагал на няколко пъти на видния комунистически деец и членове на семейството му да се укриват от полицията в неговата част от къщата, след което те се измъквали незабелязано през другата врата. Ето как, на пръв поглед по ирония на съдбата, под един покрив са се подвизавали двамата Учители – на „черната” и на „бялата” ложа.
Малиновата градина
След като благодарение на силната си вяра, природосъобразните методи на лечение, практикувани в Бялото братство, и преди всичко на Божията помощ майка ми буквално се върна от онзи свят, тя намери истинското си място на Изгрева, свързвайки живота си с идейния си съмишленик Светослав Славянски. Той бе уважавана личност в това окултно общество. Доверен човек на Учителя, който бе поощрил интелектуалните и предприемаческите му способности, за да урежда например материалните въпроси около организацията и провеждането на традиционните летни лагери на Братството на Рила в периода от 1929 до 1939 г. Участниците в тях са достигали до няколко хиляди души. Основната дейност на Светослав Славянски (псевдоним на Славчо Печеников) обаче е книгоиздаването. Той започва като млад сътрудник на основаната в края на 30-те и началото на 40-те години от американски евреи библиотека „Безсмъртни мисли”. В нея се издават световноизвестни мислители, представени от световни писатели. (Например Волтер, представен от Андре Мороа). Елитарно четиво, чиито томчетата са били част от личните библиотеки на всички интелектуалци по онова време у нас.Тази библиотека предлага и редица полиграфически новости за родното книгоиздаване – например за първи път се появяват книги джобен формат с твърда подвързия и обложка. Усетили надигащата се антисемитска вълна в Европа, основателите на изданието напускат България, завещавайки авторските права на българския си партньор: „Имаш късмет, момче” – го потупали по рамото. И той продължил. За съжаление по време на бомбардировките на София през войната била разрушена сградата на ъгъла на улиците „Гурко” и „Раковска”, където били канцелариите и печатницата на издателството. Разбира се, то е национализирано от „народната” власт. След демократизацията с майка ми възобновихме библиотеката под същито име: „Издателство „Безсмъртни мисли”.
3.
Славянски притежаваше 13 дка парцел с къща на Изгрева. (Сега на това място е немското посолство). През 70-те години ги отчуждиха, като заплатиха по 10 ст. на квадратен метър (погледнах в интернет – в момента на почти същото място парцел от 130 кв. м. струва 195 хиляди евро!). Обезщетението, което ни дадоха тогава, не покри цената на двата апартамента от по 80 кв. м., които получихме, и трябваше с години да изплащаме на вноски разликата. Сградата бе сред градина от касис, малини и овощни дръвчета. Тук се запознах с редица много интересни личности, които идваха на гост у Светослав и майка ми. Срещнах се с харизматичните фигури на братството брат Боян Боев и брат Борис Николов. Тъй като те не са особено популярни сред обществеността (особено сред младите хора), ще си позволя да кажа по няколко думи за тях.
Боян Боев (1883 – 1963) е един от най-приближените до Учителя ученици. Високообразован – владее френски, немски и руски език. Преди Балканската война е студент в Мюнхен. Впоследствие завършва Софийския университет със специалност „Естествени науки” и след това учителства известно време в различни градове на страната. Първите му срещи с Учителя са някъде през 1912 г. Уволняван е заради идейните си възгледи. Той посвещава живота си на Братството. Добър стенограф, Боян Боев неотлъчно е до Учителя и записва всички негови мисли и изказвания в провежданите разговори. Така допринася да бъдат запазени много ценни знания, които иначе не биха достигнали до нас. По-късно той обработва материалите от записките си и ги изпраща в продължение на години като писма до братята и сестрите извън София. Всяко от тези писма съдържа разговор с Учителя на различни теми. Участва активно и в борбата на Братството за запазване собствеността му на Изгрева.
Борис Николов (1900 – 1991 ) е роден в Габрово, където завършва Априловската гимназия. По-късно се дипломира в Софийския университет със специалността „Естествени науки и философия”. Стремежът му към свобода и духовно развитие го довежда до идеите на Учителя. Той се присъединява към група братя и сестри, образуващи малко общество край него. Когато Учителя им казва: „Всеки, който е започнал да учи в университета, трябва да го завърши, но научете и по един занаят, за да сте свободни”, Борис Николов започва да чиракува при различни майстори. Първо е резбар, после помага на един лютиер при изработката на музикални инструменти. И усвоява изкуството да обработва камъка при майстор на мозайки. И наистина, в тежките времена, които последват, той оглавяваше бригада от мозайкаджии от Братството. Виждал съм ги да работят при строежа на НДК.
След като Учителя си „заминава” (такъв е приетият в Братството термин за напускане на земния му живот) на 27.12.1944 г. по негова предварителна препоръка Борис Николов е избран за председател на Братския съвет. Първото, с което той се захваща, е да организира работата, така че да се свърши най-главното – да се запази Словото. Започва допечатване и съхранение на всички останали неотпечатани дотогава беседи. На Изгрева се установява печатна база. Между 1944 г. и 1949 г. са издадени над петдесет томчета лекции и беседи. Новата комунистическа власт преследва хората от Братството, милицията ги следи и им прави постоянни проверки. Съхраняването на отпечатаното слово става трудно и рисковано дело.
През 1957 г. се извърши акция срещу Братството. В цялата страна се предприеха масови обиски, като се конфискуваше всякаква литература, свързана с името на Учителя. Унищожаваха се хиляди томове с беседи, ръкописи, снимки, записки и всякакъв друг тип инкриминирани тогава материали. Милиционери идваха и вкъщи, но както се изразяваше баба ми, „Бог ги закьори” и не откриха нищо от укриваните у нас беседи. Иначе не знам какво щеше да ни се случи. Правеха се финансови ревизии, инсценираха се счетоводни нередности. Авоарите на Братството бяха национализирани. Борис Николов и други братя бяха арестувани и изтезавани. И след скалъпен процес ги вкараха в затвора за 12 години. През 1963 г. бяха амнистирани.
Ходел съм на гости в къшичката на брат Борис на „Симеоновско шосе”. Там той бе пренесъл частица от Изгрева със себе си. Градина с плодни дръвета. Ягодово поле. И блага дума за всекиго. Както се казва в песента на Учителя:
Блага дума на устата
туй е ключът на сърцата.
Мили поглед на очите
туй език е на душите.
Нежно чувство проявено,
всяко зло е разтопено.
Силна воля увенчава
всяко дело и проява.
Любовта със тях съгражда,
тоз живот що тук се ражда!
До края на живота си Борис Николов остана председател на Бялото братство в България и работи за него, следвайки съветите и поученията на Учителя.
В дома на Славянси се запознах също с един от най-образованите и ерудирани последователи на Учителя – д-р Методи Константинов (1902 – 1979) – юрист, философ и общественик. Дипломирал се бе в Свободния университет за политически и стопански науки в София, а след това бе завършил и „Философия” в Софийския университет, следвал бе международно право в Полша, където бе зашитил докторат. Автор на множество публикации на български и френски език, които го утвърждават като задълбочен научен изследовател и му носят международно признание. В разговори с хора от Братството научих подробности около една от най-великодушните постъпки в историята на нашия народ. Както е известно, Учителя взема дейно участие в спасяването на българските евреи по време на войната. И всички негови ученици, които са имали такава възможност, се присъединяват към това благородно начинание. Светослав Славянски например е бил натоварен да изважда визи на чужденци евреи и да ги придружава с влака до Цариград. В началото на март 1943 г. като специалист по международно право и полски възпитаник д-р Методи Константинов получава правителствена Заповед да придружава ешелоните с обречените евреи до нацисткия лагер Треблинка в Полша. Потресен, д-р Константинов тича при Учителя на Изгрева. Чрез привърженика на Братството Любомир Лулчев (1868 – 1945), личен съветник на царя, духовният водач предупреждава монарха, че „ако изпрати дори един български евреин в концлагерите, от него и династията му няма да остане и помен!” Склонен към фатализъм и окултизъм, но преди всичко, съобразявайки се с настроението на целия народ, цар Борис скъсва Заповедта за депортация, а Методи Константинов от своя страна скъсва правителствената Заповед за придружаване. Така България става единствената страна, спасила своите евреи.
Тук чух и една от най- необикновените истории, за която е разказвал на Изгрева Любомир Лулчев. Спомняте си омировата „Илиада”, в която боговете се бият наравно със земните герои, като всеки подкрепя своя любимец, нали? Според окултната теория по време на война както в земния, така и в астралния свят настъпва хаос, където различни сили, светли и тъмни, се стремят да помогнат на избраната от тях страна. Лулчев, който е бил професионален военен, се „излъчил” на Източния фронт, с желание да облекчи положението на нашите съюзници – германците. Но какво било удивлението му, когато видял, че откъм противниковата страна на фронта стоял Учителя. Известна е неговата привързанист към славянството, на което той предрича светли бъднини. Известно е и как завърши Втората световна война.
На 20 декември 1944 г. заедно с Любомир Лулчев арестуват и Методи Константинов, когото по-късно освобождават, но съветникът на царя получава смъртна присъда от т. нар. Народен съд. Една седмица след тази дата Учителя напуска този свят, като в последния момент предава на учениците си заветната формула: „Идва денят, когато Злото ще стане служител на Доброто”. Не мога да не спомена, че при Славянски се запознах и с големия ни поет Атанас Далчев. Като сътрудник и преводач на книги от библиотеката „Безсмъртни мисли” той посещаваше често своя „работодател”. По-късно станахме колеги и дори приятели със сина му Христо Далчев. В къщата с малиновата градина често идваше и кумът на майка ми и Светослав, художникът Васил Иванов. Бях ходил на гости в дървената му къщичка още като дете. Много по-късно неговият графичен мистичен космически цикъл придоби широка известност не само у нас, но и в чужбина. Там съм се срещал и със самобитния астролог Николай Дойнов, един от първите заселници на Изгрева. Въз основа на езотеричното познание и учението на Учителя той формира своя методология. Верен последовател на Беинса Дуно, преминава през много обрати на съдбата, но запази вярата си в духовното и не се страхуваше да отстоява идеите си, дори когато учението се преследваше от властта. Чест гостенин у Славянски бе и Георги Томалевски, една много интересна личност – писател, есеист, публицист и едновременно с това деец на Македонската освободителна организация ( разбираемо, след като родът му е от Крушево, а от къщата им е било обявено Илинденско-Преображенското въстание). През 1922 г. под влияние на езотеричната школа на Учителя група интелигентни висшисти, сред които и Георги Томалевски, създават списанието „Житно зърно”. То излиза до 1944 г. В него са се печатали авторски и преводни материали от предния фронт на езотеризма, парапсихологията, обсъждали са се различни научни и житейски проблеми. То става списание за нова алтернативна култура,
Двете чуждестранни мисии в името на Учителя
Името „Житно зърно” се възкреси години по-късно под друга форма и бе насочено към друга читателска аудитория. Най-голямата мечта на майка ми бе да се разпространява словото на Учителя. И най-вече в чужбина, където неговите почитатели се множаха. За съжаление липсваха достатъчно преводни издания на беседите му. От една страна имаше нужда от отлични преводачи, които едновременно да бъдат духовно просветлени хора. От друга страна, в ония години издаването на подобна инкриминирана у нас литература не бе възможно, а занимаването изобщо с такава тематика бе опасно, защото това се считаше от ДС за „вражеска дейност”. И все пак някои откриваха пътечки, чрез които да се заобиколят забраните. След като преодоля спънките, които й създаваха паспортните служби, получавайки „гаранции” от високопоставени комунисти, че ще завърне отново в България, в началото на 80-те години майка замина за ФРГ, където леля ми живееше в емиграция. Чрез нея там тя се запозна и се сближи с Илзе Хубер, дъщеря на основателя на престижното университетско издателство „Макс Хубер” в Мюнхен. Новата й приятелка предостави името и техническите възможности на едноименното си фамилно издателство, както и финансира издаването на Weizen Korn („Житно зърно”) – свитък от беседи на Учителя Беинса Дуно, в които се развиват основните идеи на Бялото Братсво. Съставителството и редакторската дейност, разбира се, бяха дело на майка ми, която владееше немски език. Датата на отпечатването бе 12 юли 1982 г. На корицата на изданието фигурира цифрата 1, с което се подсказва, че в бъдеще ще се издават и други броеве. За съжаление поради различни причини този чудесен замисъл не можа да се осъществи, но Weizen Korn дълго време оставаше една от малкото немскоезични книги на тази тематика. Дали българските власти знаеха за нея? Едва ли, иначе сигурно сега щяхме да разговаряме по друг начин.
4.
Илзе Хубер идва няколко пъти на гости в България. Бе особено благодарна на леля ми Мила Милчева, художничка, преподавателка в Свободния университет в Мюнхен, която даваше частни уроци на любимия й племенник Макс, кръстен на първия издател Хубер. Той страдаше от някакво психическо отклонение, живееше в специализиран пансион и се повлия особено добре от терапията с рисуване. Напредна много и дори участваше в общи изложби на членовете на групата им. Илзе се бе привързала към окултизма и идеите на Учителя, защото явно е имала предразположение към тях. През целия си живот бе помагала на хората. Бе организирала духовен кръг около себе си. И днес е пред очите ми: дребна женица с очила с голям диоптър и блага усмивка. Не съм я виждал от дълги години. Едва ли още е жива (освен ако не е станала столетница). За мен тя бе пример за силата на духа и добротата, които не признават граници.
Във втората мисия за разпространяване словото на Учителя на чужди езици, участвах лично и аз. Есента на 1989 г. На фона на бурните процеси след рухването на Берлинската стена и стартиралата демократизация в Източна Европа от няколко месеца у нас хватката на ДС видимо отслабваше. Подтисниците усещаха (а може би имаха предварителна информация) какво предстоеше да става. Като се възползва от благоприятната политическа обстановка, майка ми замина на гости на една симпатизантка на Учителя в Лондон със задача да издаде на английски език под псевдоним една по същество дисидентска книга за същността на учението (The Grain of Wheat – „Житно зърно“). Все още у нас това не бе невъзможно. Живеехме със страха от специалните служби, затова решиме да действаме конспиративно. Подадох си документите за чуждестранен паспорт и зачаках. И о, чудо, издадоха ми го бързо, скоростно ми предоставиха и „изходна виза” (на вниманието на по-младите читатели – тогава съществуваше такова понятие, зад което се криеше възможността дори когато си получил „входна виза” от англичаните, у нас да могат да те спрат даже и на самото летище преди излитане). На мен, когото до неотдавна не допускаха до граничните зони на Петрич или Малко Търново, за които ми трябваше „открит лист”! С майка ми се бяхме разбрали предварително, че ако има необходимост от допълнителни материали за книгата, тя ще намери начин да ги поиска и аз да й ги занеса. Преди да отпътувам, тя ми се обади по телефона: „Донеси чантата със семейните снимки на дядо ти, която е на дъното в гардероба“. Досетих се, че трябваше да взема работната чанта на Учителя, която от години се съхраняваше у нас, предавана от ръка на ръка и надживяла различни обиски в недалечното минало. Вече съм разказвал как ми се свиваше сърцето винаги когато преминавах нашата граница. По-младите сигурно се подсмихват. За тях казаното от мен е неразбираемо. И по-добре никога да не разберат какво можеше да ти се случи на границата, ако те заловяха, че пренасяш инкриминирана литература ( а тогава такива бяха и беседите на Учителя!).
5.
Предоставиха ни един луксозен апартамент до „Риджънт парк”, в самия център на Лондон. Беше навръх Коледа. За първи път вдишвах атмосферата на най-големия християнски празник в една свободна страна. На първия ден след Рождество Христово сякаш животът в многомилионния град бе замрял. Транспортът не работеше. Извървях пеша цялата „Бейкър стрийт” на Шерлок Холмс до обления в светлини и с величествена коледна елха „Пикадили Съркъс”. Гледахме по телевизията ужасяващите кадри по убийството на румънския диктатор Чаушеску (ликвидиран, разбира се, от собствените му хора, за да не се разприказва).
Ние обаче последователно гонехме нашата цел. Майка ми всеки ден се срещаше с преводача на книгата Джон Бърнет, доказал се с преводите си на Йордан Йовков на английски. Той също работеше на добра воля, от идейни съображения.Ходехме и при печатаря, който даваше безценни съвети по оформлението на изданието. И ето, в началото на 1990 г.,то бе в нашите ръце. Значително по-обемно и съдържателно от немския му вариант от 1982 г. Освен беседи от Учителя, разкриващи същността на учението, имаше и обширни материали за възникването му, историята на Изгрева, беше поместена и музиката на Паневритмията. И снимките, които бях донесъл. Истинска малка енциклопедия! Чувствахме се горди, че чрез нея бяхме изпълнили поне отчасти съпричасността си към великото учение за Всемирното Бяло Братство.
Как се опитаха да заличат Изгрева
(Хроника на събитията от 1957 до 1972 г.)
Веднага след военния преврат на 9 септември 1944 г. и окупацията на страната ни от съветската армия правителството на ОФ започва да се опитва да подчини Братството и да му отнеме всякаква собственост. Властите се страхуват от неговото влияние в обществото и се стремят да заличат техния духовен центътр – Изгрева. В решение на Политбюро на ЦК на БКП от 21 юли 1948 г. се казва: „Да се вземат специални мерки срещу дъновистите, баптистите и другите религиозни секти, които вършат вражеска пропаганда и шпионаж“. Отговорник: Руси Христозов. В случая с дъновистите тези мерки бяха насочени към одържавяване на имотите, спиране на печатницата им, финансово изтощаване чрез закупуване на облигации към 1 300 000 лв. и други ограничителни мерки. Интересното е, че когато е бил в нелегалност, Руси Христозов, член на Политбюро на ЦК на БКП и бъдещ министър на вътрешните работи, се е укривал на Изгрева. А сега е трябвало да проведе в изпълнение това жестоко решение на Комунистическата партия. Както и да участва в насилственото унищожаване на опозицията. Изпит за него, а и за останалите комунисти от Изгрева, каквито е имало.
Хвърлих поглед върху съдържанието на преписката по одържавяване на изгревските имоти – тя съдържа десетки страници. Процесът е протичал в два етапа: 1) да се ликвидират символите на Бялото братство: поляната за Паневритмия, молитвения салон, околните сгради и дори малките частни къщички 2) да се премести „мястото на Учителя”(братята и сестрите никога не си служат с думите „гробът на Учителя”), за да не се превърне то в сборен пункт за поклонение. Използват се всякакви правни трикове. Отказват да признаят Братството за юридическа личност, а земите на Изгрева се приемат за „ничии” и съответно подлежащи на одържавяване. Братството се бори. Изпращат възражения до кого ли не: Общината, Министерство на комуналното стопанство и благоустройството, Министерсткия съвет, лично до Антон Югов и Вълко Червенков. Напразно! На 16 октомври 1958 г., след одържавянето на имотите на Изгрева, пристига служебно лице от Министерство на транспорта и съобщенията, на което е отредена тази територия, и предупреждава да я освободят в разстояние една седмица. На 11 май 1959 г. започва съдебният процес и последвалата присъда срещу Борис Николов и Жечо Панайотов, знакови личности от Бртството, с което завършва разправата с него и разрушаването на Изгрева.
През следващите години, особено във връзка с неудобната близост на гроба на Учителя с новоизграденото съветско посолство (също на изгревска земя!), властите непрестанно търсеха повод да го премахнат оттам. Спомням си, че когато в редакцията на вестник „Септемврийче”, където тогава работех, дойде „по размяна на опит” една колежка от съветския пионерски вестник, първото нещо, което помоли да й покажем, бе „гробът на Учителя Петър Дънов”. Заведох я и я оставих там сама с мислите й. А може би и с молитвите ? Още тогава Беинса Дуно имаше вече международна известност и все повече симпатизанти (включително и в Съветския съюз).Тази територия е била отредена за изграждане на японското посолство. Проектът бил готов, дори японският посланик заедно с архитекта идвал да огледа терена, но след като се срещнал и разговарял с хора от Братството там, японците се отказали да строят на „едно място, където е погребан свят човек”. Парцелът обаче останал в регулация и всеки момент там можело да „щръкне” нещо. Приятели от Франция се обадили във френското посолство и културното им аташе заявил, че ще се повдигне международен въпрос. Последвали срещи с Людмила Живкова (известна е нейното благоразположение към източните мистични и окултни учения) и други висшестоящи ръководители на комунистическия режим.
6.
В края на 70-те години на миналия век сред хората от Братството се разнесъл слух, че се подготвя тайно, през нощта, с булдозер да разкопаят гроба на Учителя, като поставят всички пред свършен факт. От „свои хора” в милицията обаче учениците разбрали за този подъл план и започнала епична борба за спасяване на святото за Братството място. Телеграмата от Георги Димитров от декември 1944 г. и последвалото писмо на Антон Югов, с което се разрещава Учителя да бъде погребан точно тук, вече не правели впечатление на висшестоящите. Но по това време се случило, че на поредно посещение в България бил дошъл престарелият генерален секретар на КПСС Леонид Брежнев, който идвал на лечение у нас. Срещнали го със свързания с Братството, както вече стана дума, природолечител Петър Димков, който успял някак си да го позакрепи. Казват, че благодарният Леонид Илич го извикал и го попитал какво може да направи за него. Димков отвърнал: „За себе си нищо не искам, само ви моля да оставите гроба на Учителя на мястото му”. Разправят, че оттогава никой вече не посмял да повдигне въпроса за премахване на гроба на Учителя. Други хора от Братството са убедени, че в спасяването на свещеното място участие е взела и пророчицата Ванга, която според свидетелства и на майка ми е изпитвала огромен респект към Учителя. Може би ще остане загадка кой точно е изиграл решаваща роля за отстояване на парцела. Но истината е, че в това истинско чудо са участвали много хора.
Какъв е юридическият статус на „мястото на Учителя” в момента? Въпреки че през 2002 г. пред съда е представен нотариален акт от 1926 г., който удостоверява, че „имотът е закупен със средства и за сметка на Великото Бяло Братство, ръководено от Петър Дънов и ще се владее от Братството, което е действителен собственик, а вписаните купувачи се отказват от всички права върху имота, дадени им от закона”, оставят парцела във владение на държавата. В брой 25 на Държавен вестник от 1998 г. „гробът на Петър Дънов – Учителя” е обявен за исторически паметник на културата. Днес това е последната шепа земя от стария Изгрев. За тези, които не знаят: намира се в столичния квартал „Изток“, срещу Руското посолство, сред тиха, подредена градина, с цветя, овощни дравчета и много гълъби. Вратата винаги е отключена за всекиго. Самият гроб е във формата на елипса. На надгробната плоча е инкрустиран пентаграм – символът на Бялото братство. В него са изписани петте християнски добродетели – Любов, Мъдрост, Истина, Правда и Добродетел. Знакът е в окръжност, която символизира божественото, а в нея пише: „В изпълнението волята на Бога е силата на човешката душа“. Това според Дънов е символ на пътя към усъвършенстване на душата, по който се стремят да вървят последователите му. Всяка година на 22-ри март, денят на пролетното равноденствие, който е свързан с обновителното действие на слънчевата енергия върху цялата природа и началото на нов живот, последователи на Бялото братство посрещат изгрева край „мястото” на своя Учител. Видяхме, че то е било също свързано със съдбата на Изгрева. Днес е в непосредствена близост до площад „Петър Дънов – Учителя”.
На площад „Петър Дънов – Учителя”
7.
Ако пътувате по Първа линия на метрото в посока „Младост” , слезете на станция „Жолио-Кюри”, и тръгнете по едноименната улица в посока към гората, а после покрай оградата на виетнамското посолство свиете в първата стръмна пресечка вдясно, ще стигнете до малко площадче, което в момента е задръстено от автомобили и се използва като паркинг. (Звучи сложно, но повярвайте ми, лесно е за ориентиране). Ако искате обаче да разберете как се нарича това площадче, едва ли ще научите. Няма никакви табелки, а и хората наоколо не знаят. Но аз знам. Това е площад „Петър Дънов – Учителя”. А откъде знам ли? Ами аз предложих да го наименуват така… Разбира се, не директно, а чрез моя приятел инж. Велизар Стоилов, който в периода 2003 – 2008 г. бе заместник кмет в Столичната община от квотата на СДС. Никога не съм си представял, че нещо такова може да се случи. Един ден той ми каза: „Натоварен съм да предложа някой виден, но пренебрегван досега българин, чието име е достойно да бъде дадено на някоя улица или площад. Веднага се сетих за Учителя Петър Дънов, основателя на този квартал, чието учение за Всемирното бяло братство вече се ползва със световна известност. Подготвихме необходимата документация, която бе представена пред специалната комисия на общинския съвет. Предложението бе прието единодушно и така едно малко площадче в община „Изгрев“, в квартала на „дъновистите“, съвсем близо до градинката на Учителя, получи неговото име.
Сега стоях на това площадче, горд, че съм негов своеобразен кръстник. Отсреща растеше новостроящата се сграда на Международния братски център, за който вече бе предсказано преди десетилетия, дълголелеяна мечта на учениците от Братството. Работеше се доста усилено. Според традициите нашенските майстори бяха развели вече на покрива българския трибагреник. Средствата за Братския център се набавят главно от последователи на учението от чужбина. Разгледах архитектурния план на зданието. Тук трябва да се създадат условия за четене на беседите на Учителя и на окултни лекции, да се изнасят концерти от братска и духовна музика, да се осъществяват срещи и обучения. Да се основе библиотека, която да приюти съхраненото през годините слово, да се изучава и практикува Паневритмията, да се предоставят възможности за гостуване на братя и сестри от България и чужбина. В най-високата част на Центъра ще бъдат изложени съкровени вещи на Учителя. Запазил съм поверени ми от майка ми и съпруга й Светослав Славянски три реликви, които ще предам в този музей.
Колко е хубаво да видиш мечтите си осъществени! Предсказанията на Учителя се сбъдват.
Текст към снимки – Изгрева
-
Учителя е приемал много свои последователи и симпатизанти на Изгрева (снимката се публикува за пръв път).
-
Учителя по време на един от традиционните летни лагери на Братството на Рилските езера (снимката се публикува за първи път).
-
Сватбената снимка на майка ми и Светослав Славянски
- Въпреки десетилетните усилия на комунистическата власт да премахне гроба на Петър Дънов от Изгрева, днес „мястото на Учителя” се посещава от многобройни последователи и симпатизанти на Бялото братство от цял свят.
-
Ето така ще изглежда Центъра, след като бъде построен.
