Тук азбучно са подредени и криво-ляво обяснени думи за феномени и физиономии, познати (нерядко до болка) на повечето пълнолетни и непълнолетни български граждани, потребители на културни, субкултурни и медийни продукти, жертви на социални мрежи и асоциални мечти. Затова надали има нужда от речник; освен че може да се допълва до безкрайност, по природа той е преходен, дори когато е насочен към бъдещи читатели и изследователи на отминаващите съвремия; речникът е само опит да се препредаде преходността. Основното тук се съсредоточава най-вече в продължаващите промени на последния хронично зациклящ преход след 1989 г. При повечето обяснения се прибягва до предишни, вече трудно разбираеми значения и смисли, както и с асоциации, идващи и призрачно, и епидемично от забравени времена с възкръсващи или съвсем нови словоупотреби. Зад обясняваните думи и словосъчетания изпъкват преходни понятия, образи и лица, в които, казано хегелиански, човек се оглежда (за себе си) и вглежда (в себе си) дори тогава, когато огледалото е криво (само по себе си). Но тъкмо кривите огледала нерядко помагат да се видят по-ясно различните преходни черти на времето, изчистено от грима и претенциите за чиста – и затова проста – истинска история.
ПРЕДГОВОР в помощ на бъдещите археосоциолози с извинение, предупреждение и молба към днешни и утрешни читатели, зрители и слушатели Тук азбучно са подредени и криво-ляво обяснени думи за феномени и физиономии, познати (нерядко до болка) на повечето пълнолетни и непълнолетни български граждани, потребители на културни, субкултурни и медийни продукти, оплетени в социални мрежи и асоциални мечти. Затова надали има нужда както от предговор, така и от какъвто и да било речник, който, освен че може да се допълва до безкрайност, по природа е преходен. Но тъй като този предговор е насочен преди всичко към винаги бъдещи читатели и изследователи на отминаващи съвремия в България, т.е. към „археосоциолозите на българските преходи“, той е необходим: все пак тия преходни периоди са няколко през ХХ и ХХI в., а със сигурност предстоят още, които също ще потънат в късопаметността на настоящето. Макар тук словесният материал да се черпи най-вече от последния след 1989 г., при някои обяснения няма как да не се прави връзки и с предишни преходни, трудно разбираеми значения и смисли, както и с асоциации, идващи и призрачно, и епидемично от забравени времена с възкръсващи словоупотреби.
Така зад думите изпъкват преходни думи, образи и лица, в които, казано хегелиански, човек се оглежда (за себе си) и вглежда (в себе си) дори тогава, когато огледалото е криво (само по себе си). Накъсо и учено: речникът (като такъв) е феноменологично-физиогномичен и само опасението да не се обърка след хилядолетия с „Характери“ на Теофраст и „Философски речник“ на Волтер възпира да се прибави „характерофилософичен“.
За жалост нямаме подобни речници на досегашните български преходи, всеки почти трийсет и три годишен, колкото доскоро се даваше на едно поколение.
Сега поколенията се сменят толкова бързо, че десетгодишните фенове на Minekraft смятат за дъртаци ония, които си падат по Хари Потър и вярват, че динозаврите са живели между Съединението и Перестройката, защото като бебета са гледали „Джурасик Парк“, а и са минали през няколко образователни реформи и дигитални устройства. За едните и другите обаче поговорката „Храни куче да те лае“ изразява нещо съвсем логично и различно от това за майките и бабите им: няма как да не те лае, щом го храниш, т.е. караш му се според новоговора. Те трудно биха разбрали спецификата на българския преход към демокрация, ако прочетат, че едно от нейните хубави лица казало в Ловеч „Нахранете журналистите!“. И ще се оплетат като патета в кълчища, когато видят как изразът „ББ нахрани мисирките“, сиреч „Бойко Борисов се скара на журналист(к)ите“,
блюдолизки се тълкува от сегашни „врабци и цанцугери“ (вж. Хр. Ботев, „Длъжностите на писателите и журналистите“, в. Независимост, бр. 52 от 12 октомври, 1874) с позоваване на ацтеките, според които пуйките били свещени птици, макар да не са (вж. „Стресиран, Бойко към журналистки – 2015 като пуйки; 2020 като мисирки“, в. 24 часа, бр. 05.02.2020).
Така между все по-сгъстяващите се поколения зейват пропасти в разбирането, а преходите се изпразват откъм заслужаващи запомняне образи и събития, защото са описани с клишета, минаващи за очевидни истини за съвременниците, неразбираеми за следващите ги. Тая празнина е стабилна основа на множество лични спомени и проекти на учени в университетите и БАН, НПО-та, активисти, инфлуенсъри и партийни визионери. Извън политическите забрави и разправи с тежкото минало, при които човек се чуди как изобщо са оцелели днешните герои, тук успешно се пробват лаици в най-различни обяснения на думи от новоговора с характерните за всеки преход улична свобода и подражание на езика на поредния вечен съюзник. Към тях се прибавят далеч по-влиятелни вицови сюжети, в които вчерашните герои за заместени от днешни звезди. Всичко това натрупва материал, който ще доведе някой ден до обичайното изкривяване на историята в учебници, медии, политически речи и научни изследвания, подпрени на патериците от подбрани документи, случайни авторитети и мимолетни значения, претендиращи да представят настоящето като такова, макар след време винаги да е онакова.
Този преходен речник е опит донякъде и да се подготви, и да се избегне най-вероятното бъдеще на съвремието: сериозността му ще бъде забравена най-неочаквано и внезапно така, както отново неочаквано за пореден път свърши поредният преход с коронавирусната епидемия и лозунговата смешка „продължаваме промяната“. Тъкмо затова някои маргинални моменти си струва да бъдат запазени, колкото и да не са важни, с оглед на епидемии, войни и цивилизационни избори, всеки от векове за векове, но все с нашенска продължителност от около 30–40 години.
Иначе всичко за преходите е известно още на първобитните хора, събрали в едно клон, камък и жили, за да разбият я черупка, я нечия глава. Те са имали по-сериозни занимания, за да си губят времето в описания на промени, поради което са се задоволявали с ясно-неясни знаци в пещерите си. Транзитологията, както напоследък наричат научните писания по подобни въпроси, за пръв път прекрасно е представена преди хилядолетия от александрийските преписвачи, преводачи и библиотекари, все хора, които са имали свободно време да се забавляват с писменост. Методът им, известен като „плуване между приливи и отливи“ или „въртене около нещо според ветровете в главата и чашите вино“, тук се следва поради постоянното му повторение в историята, която иначе никога не се повтаря. Когато искали да си починат от прашните свитъци, досадното злободневие, езиковите и религиозните спорове, те играели на твърде поучителна за ловците на преходната истина игра; в това приличат донякъде на първобитните. Избирали едни и същи имена в различни текстове от двайсет-трийсетгодишен период, като се опитвали да си представят как и какво ще разбере един читател след хиляда години, ако от цялото писмено свидетелство останат само тия случайни (дали наистина случайни?) папирусни откъслеци. Те били убедени, че при всички опити за писмено опазване на цялости като свидетелства за времето остават частици; не е никак задължително това да са части от някога най-значимото. За тях историята била поредица от колажи, чиято единствена връзка са някакви инициали, действия и страсти. Илюзията за непрекъснатост се осигурявала от наставящи се разкази, в които тъй здравата опора от записани и следователно уж истински спомени на едно поколение е миг в хилядолетието. Затова текстове от различни времена, преписани в последователност, можело да се четат като една история. Някои дори разбърквали в делви отделни славни имена и изречения от едно минало с такива от настоящето; най-смелите се пробвали в митове, като ги представяли за историята като такава или обратно, т.е. като онакава. Почти всички текстови парчета били с битово, сексуално и политическо съдържание – все неща, интересуващи винаги хората. Сред тях имало много легенди и поверия, записвани както от съвсем неуки хора, така и от твърде учени, които почти винаги не разбирали старите думи, но ги употребявали с безкрайна сериозност. Но не само в това приличат на днешните постмодерни. Понякога прибавяли в играта описания на древни предмети с неясна употреба, измисляйки предназначението им с позовавания на египетски йероглифи и разкази за неуки и безписмени, но мъдри тракийски прорицатели. Александрийците избирали един да ги тълкува като Платон с поглед към небето, а друг, който подражавал донякъде на Аристотел, се втренчвал в земята и в злободневието на града, носещ името на великия му ученик. Те не подозирали, че след петнайсетина века вече под името
Атинска школа някой си Рафаело ще използва подобен сюжет за фреска в Апостолическия дворец във Ватикана. Никой не би могъл да предположи, че след нови пет века тя ще цъфне на пода във входа на бл. 4 на Философския факултет в София, кампус „Изток“, Четвърти километър. Това несъмнено има – или няма – връзка с факта, че Четвърти километър за по-старите столичани се свързва с лудницата, макар че думата „лудница“ вече не бива да се употребява за лечебно заведение. Някой хубав ден е напълно възможно софийското копие на Атинската школа да мине за оригинал, ако варварите доста по-успешно разрушат Рим, а запазят града под Витоша, неслучайно наричан в един исторически период с гръцката дума за мъдрост.
Трезвомислещите вярват, че цялата ни представа за история и култура е следствие на такива замествания, измествания и размествания, разбъркващи пространства, времена и образи. По-встрастените в играта библиотекари и преводачи знаем, че плод на подобни занимания са свещените книги, истинските истории, музеите, политическите идеологии, почти всички философски системи, обществени и хуманитарни науки – или знанието и съзнанието изобщо. Както по времето на александрийските книжовници и тракийските прорицатели, така и днес подобни игри са полезни, защото помагат да се успокоят неврозите, предизвикани от битовите, религиозните, политическите и общокултурните спорове на съвременността. Така човек може да погледне и безстрастно, и с добродушно разбиране към случващото се, представяно нерядко с нахалната претенция за историческа истина.
За по-нагледно нека изиграем тая стара игра с два текста, описващи два преходни периода в българската история – преходното към комунизма развито социалистическо общество и последвалия го преход към демокрация, който – изненадващо за непознаващите александрийския метод – свърши с извънредно положение, предизвикано от пандемия и придружено с характерна медийна истерия „за“ или „против“ маски и ваксинации.
Бъдещите хора надали ще знаят, че единият текст е обобщение на научна статия в сп. „Социологически проблеми“, посветена според задължителното резюме на сегашния lingua franca (обикновено правено с google translator) на so-called Dimitrov’s ‘Child of September’ Pioneer Organization as well as of the related ideological discourse; другият е част от репортаж за едно от най-масовите, циклично повтарящи се събития в София, а и в други градове в България. Съберем ли ги по правилата на александрийците в един монолитен текст, както – нищо чудно – ще стане след хилядолетие, пред бъдещите изследователи ще лъсне това, което четете сега:
Корените на пионерската организация в България се проследяват от възникването на скаутската организация до пренасянето є на нова почва в социалистическите страни под формата на политическа организация за деца. Макар и да наследява традициите на скаутите, Димитровската пионерска организация получава по-различна задача от първообраза си. Тя социализира децата в идеологическата публична норма, превръщайки ги в равнопоставени на възрастните субекти. Това съдейства пионерите да бъдат мислени през призмата на бъдещото им осъществяване като комунисти, т.е.идентичността им винаги е трансцендента спрямо самите тях. С ерозията на идеологическата норма като фундамент на идеологическата публичност започва постепенно автономизиране на детето от идеологическите му функции и свързаното с него представяне чрез приписване на самостойно и самобитно светоусещане.
10-годишни момиченца с къси поли и тежък грим пеят с пълно гърло поредния хит на Ивана. Случката е от снощи, а поводът е грандиозният концерт „20 години „Пайнер“. Над 10 хиляди фенове на поп фолка се събраха пред храм-паметника „Св. Александър Невски“, за да отбележат юбилея. Началото постави Галена с песента „Знам диагнозата“, а след нея на сцената се качиха Глория, Ивана, Камелия, Преслава, Анелия и останалите звезди на димитровградската музикална компания.
Само който не е ходил на подобен концерт, не знае какво да очаква, а то винаги е едно и също – оскъдно облечени певици, призиви „Хайде да ви видя ръчичките горе!“ и поне два часа фолк музика. И този път най-скандално облечена бе Камелия. Полугола, тя буквално взриви публиката още при появата си, а екзалтираните тийнейджъри без свян є споделяха на глас мокрите си сънища с нейно участие.
Археосоциолозите от 3020 г. с пълно право ще го обяснят така: Преди хиляда години децата в България били организирани от някой си Димитров от Димитровград в особен инициационен култ с две разклонения, за което говори българското разночетене на едно и също име, идващо вероятно от раннопротестантски, хугенотски първообраз за скаутски жертвоготовна, пътепрокарваща дейност в неизвестното в името на общност (комуна, вкл. военна) – пионери и пайнери. Пионерите изповядвали мистична любов към бъдещото единение с общността – комуната – и се правели на по-възрастни, т.е. на осъществени комунисти, пеейки „Комунисти, комсомолци, пионери, заедно във труд и бой…“. Като разбирали, че това е невъзможно, те се превръщали в пайнери. Пайнерите несъмнено били повече и се събирали с хиляди пред храмовете, за да славят жриците на Димитровия или Димитровградския култ. Въпросните жрици със страстни песни и движения показвали на децата начина, по който се постигат самобитни усещания.
Така те ставали възрастни по-бързо, отколкото пионерите, и разказвали сънищата си с участието на най-разголената жрица на култа. Не знаем какво е станало по-нататък с тоя култ. От находките около руините на споменатия храм, разкрити през 3019 г. при строежа на подземен паркинг за ЛПС (летящи превозни средства) по трасето Пловдив (Филипополис) – София (Сердика) – Перник (Димитрово), може да се съди, че култът е продължил доста време: археолозите намират вместилища на течности, с които пионерите, alias пайнерите, вероятно са се подкрепяли, странни кутии с изображение на червен бик, лапа на бронзов лъв и бронзова глава на мъж със светещи очи.
Разбира се, това е хипотеза, но мога да се обзаложа, че след хиляда години никой няма да знае, че поради интереса към масовите преходни явления в архивите на Ватикана ще стои маргиналия за същата седмица, когато е проведен гореописаният пионеро-пайнерски концерт: човекът, заемащ най-старата щатна длъжност в света на книгите, префектът на апостолическата библиотека – кардинал Рафаеле Фарина, станал почетен доктор на Софийския университет с лекция за Евсевий Кесарийски и Константин Велики. Лекцията му за книгите тъжно звучала в празната аула на тоя храм на знанието, което позволява още по-добре да се разбере, че историята не е това, което съвременниците си мислят. Както и никой археосоциолог няма да си спомня, че в тази аула са се провеждали заседанията на Първи състав на Народния съд от 1944–45 г., с което започва преходът преди прехода към сегашния преход. Според някои той също ще свърши със съд, като за целта може да се ползва спортната зала „Арена Армеец“, естествено гласена покрай името и размера си за военнополева болница при мерките срещу пандемията в началото на 2020 г.
Повечето от обясняваните тук думи и медийни клишета нямат такова съдбовно значение, което за изкушения от драматизми читател може да е доказателство за историческия преход от трагедията към фарса, а по-нататък и към буфонадата. На тоя читател следва да се напомни (и ще се напомня), че исторически по-често се осъществява преходът от буфонада през фарс към трагедия. Ето защо в смешното е необходимо да прозира трагичното и обратно; в противен случай историята става прекалено еднопластова.
За неизкушените от разни науки слушатели и зрители, на които поради архаичността на читателското умение някой друг ще чете и играе статиите, няма защо да се споменава, че феноменология тук се употребява в кротко, почти буквално значение – думи за явления или явления – думи, а не например в смисъла на Хегел от „Феноменология на духа“ или в тоя на Хусерл от „Феноменологията на наука“. Това не означава, че по-мнителни читатели, слушатели и зрители не трябва да търсят в следващите статии Хегеловата хитрост на разума и Хусерловата интенция към ретенция и протенция на времесъзнанието, но все пак ние се обръщаме преди всичко към хора без особени интелектуални увреждания. Същото се отнася и до физиогномика: моля да не се правят аналогии с отречените от сериозната наука, а също така и от още по-сериозните криминалистика и киноиндустрия хипотези и хипертези на Гал и Ломброзо за черепите, лицата и мутрите. Извинявам се, ако някой се е подвел да тръгне по тая пътека на възможни научни и псевдонаучни тълкувания, които се потвърждават в преходните образи. Трябва да го уверя, че това не е търсено съзнателно; напротив, търсено е несъзнателно, както биха заключили фройдистите, които също няма как да минат за духовни бащи на този труд, макар някои статии да се отнасят до изтласкване на сексуални недоимъци, принизяване на свръхазове, създаване на тотеми и сквернословно нарушаване на табута при бягство от натиска на реалността. Тук е мястото да се отбележи, че където се появява 16+ и 18+, следващите пасажи са предназначени за по-възрастни читатели, слушатели и зрители. Моля да не се приема за дискриминация, а за грижа за доброто възпитание на подрастващите. Ако нямате доверие на подобни предупреждения, съветвам там, където има опасения пасажът да попадне пред очите и в ушите на по-млади, той да бъде изрязан, забелен или почернен по подходящ начин. Там пък, където има –13, се предполага, че частта е предназначена за по-малките, макар да е полезна и за по-големите, ако искат да са отговорни родители и възпитатели преди тази възраст.
Като всеки речник, и този е непълен, неточен и предпочитащ едно за сметка на друго. Той няма претенциите на политическата коректност и научността,
речниковоподобно представени напр. от Яна Генова и Георги Господинов в „Инвентарна книга на социализма“ (Прозорец, София, 2006), Ивайло Дичев в „Културни сфери на политическото“ (Просвета, София, 2019) и от Стефан Попов в „Животът на кухите фрази. Критика на политически метафори“ (НБУ, София, 2020). Няма и литературните достойнства на „Хазарски речник“ на Милорад Павич, макар на места скромно да се опитва да ги надхвърли най-вече с помощта на автентични цитати от изказвания на цар, партийни лидери, министри, престъпни босове, депутати и други шоумени и гърли. Без тази автентичност няма как да се онагледи споменатото насам-натамно движение на трагедията и фарса към особено характерната за „постмодерността“ буфонада. И все пак основният патос е оптимистичен:неслучайно започва с „адреналинка“ и свършва с „юпи“, както и не обръща особено внимание на твърде сериозни теми или ако ги засяга, е доста бегло в сравнение с други.
Затова също се извинявам, като предварително благодаря за всякакви допълнения, препоръки и критически бележки. За тях в края има два бели листа, на които отговорният и все още можещ да пише читател нека нанесе в ръкопис (и по възможност – краснопис) свои или чужди допълнения и да ги изпрати на автора и издателя за второ подобрено и допълнено с немуниемите липси издание. Ако не може или не иска, да ги разкаже някому, защото verba volant, scripta manent, сиреч думите отлитат (стигат до мнозина), написаното остава (за малцината четящи).
Виноградец/Карамусал, в махмурлуците/
влюбванията около св. Трифон Зарезан/
св. Валентин и извънредните положения,
обстановки и карантини през 2021 – 22 г.
сл. Хр./1442–43 по хиджра.
За автора
Димитър Денков завършва философия през 1981 г. в СУ „Св. Климент Охридски“, където след специализация по социология на знанието работи като асистент, доцент и професор по история на философията, ръководител на катедра „История на философията“ и декан на Философски факултет в периода 2011–2019 г. Има 16 успешно защитили докторанти от България, Германия, Чехия и Ирак; изнасял е лекции в университети в Германия, Турция, Чехия, Сърбия, Китай.
Автор е на 7 историко-философски, политически и публицистични монографии, сред които: „Мартин Хайдегер. Онтология на трагичното“, „Що е Просвещение? – текстове, жанрове, контексти“, „Въведение във философията“, „17 юни на Симеон Сакскобургготски“ и др.; съавтор е на няколко учебника по философия на средното училище, както и на програми и антологии по философия; преводач е на основни произведения на И. Кант, Г. Хегел, К. Маркс/Фр. Енгелс, М. Хайдегер, Х.-Г. Гадамер; под негова редакция са и някои от българските издания на Лайбниц, Ницше, Фройд, Ръсел, Хусерл, Маркузе и др. Ръководил е множество национални и международни приложни и научни проекти: концепция на държавни зрелостни изпити, финансиране на системата на висше образование, рейтинга на български университети (заедно с Ч. Найденов), обучение и преквалификация на учителите в средното образование, ромските училища в България, междукултурен диалог и др. Има над 80 научни статии в наши и чужди научни списания на немски, английски, испански, френски, унгарски, полски, гръцки и към 400 публикации в периодичния печат, най-вече във в-к „Сега“, чийто колумнист за съботно-неделното издание е между 2004 и 2019 г.; част от тези статии са събрани в книгата „Гледки от българския вагон“.
