По повод поредната отрицателнителна кампания към новата му пиеса
….Какво в крайна сметка представлява „Аленият остров“ – „жалка и бездарна пиеса“ или „остроумен памфлет“?.
Не се наемам да съдя, доколко моята пиеса е остроумна, но съзнавам, че в нея наистина се изправя зловеща сянка и това е сянката на Главния репертоарен комитет. Именно той създава илоти, панегиристи и подплашени „услужливци“. Той е, който убива творческата мисъл. Вреди на съветската драматургия и ще я погуби.
Не изказах тези мисли шепнешком в ъгъла. Вписах ги в драматургичен памфлет и поставих този памфлет на сцената.
Съветската преса, застъпвайки се за Главния репертоарен комитет , писа, че „Аленият остров“ е пасквил за революцията.
Това е несериозно бръщолевене. Пиесата не е пасквил за революцията по много причини, от които, поради липса на място, ще посоча само една: изключителната грандиозност на революцията не позволява да бъде написан пасквил за нея.
Памфлетът не е пасквил, а Главрепертком не е революция.
Но когато немският печат пише, че „Аленият остров“ е „първият призив за свободата на печата в СССР („Молодая гвардия“, бр. 1, 1929 г.), той казва истината. Съзнавам това. Борбата с цензурата, каквато и да е тя, и когато съществува при каквато и да е власт, е мой писателски дълг, също както призивите за свободата на печата. Аз съм горещ поклонник на тази свобода и допускам, че ако някой от писателите намисли да доказва, че тя не му е нужна, той би се уподобил на риба, която публично заявява, че няма нужда от вода.
Октомври 1924 г., Москва Автобиография
Роден съм в Киев през 1891 г. Учих в Киев, през 1916 г. завърших Медицинския факултет на университета и с отличие се дипло[1]мирах като лекар. Съдбата отсъди така, че не можах да използвам дълго нито това звание, нито отличието си. В късна есенна нощ на 1919 г., докато пътувах с един раздрънкан влак, на светлината от малка свещ, пъхната в бутилка от газ, написах първия си разказ. В града, където ме докара влакът, занесох разказа в редакцията на един вестник. Отпечатиха го. После ми отпечатаха и няколко фейлетона. В началото на 1920 година захвърлих полученото с отличие звание и започнах да пиша.
Живеех в далечната провинция и поставих на местната сцена три свои пиеси. Впоследствие, когато през 1923 година в Москва ги препрочетох, побързах да ги унищожа. Надявам се никъде да не е останал нито един екземпляр от тях.
В края на 1921 г. пристигнах без дрехи и без багаж в Москва, за да остана тук завинаги. В Москва живеех трудно и дълго време, за да поддържам съществуването си, работих по вестниците като репортер и фейлетонист, докато не започнах да неневиждам тези професии, лишени от отличие. Едновременно с това ненавиждах и редакторите. Ненавиждам ги и в момента и ще ги ненавиждам до края на живота си.
В продължение на две години писах големи сатирични и хумористични фейлетони в берлинския вестник „Накануне“. Не на свещ, а на мъждива електрическа лампа съчиних книгата „Записки по маншетите“. Книгата купи от мен берлинското издателство „Накануне“ и обеща да я публикува през май 1923 година. Обаче изобщо не я публикува. Отначало това много ме обезпокои, а после ми стана все едно.
Отпечатах поредица от разкази в московски и ленинградски списания. Година писах романа „Бялата гвардия“. Обичам този роман повече от всичко друго, написано от мен.
18 май 1926 г. Москва
Молба от М. А. Булгаков до Обединено държ. полит. управление
/ бел. пр – специален орган за държавна сигурност/.
от Михаил Афанасиевич Булгаков, литератор, живеещ в гр. Москва, переулок Чисти (бивш Обуховски) №9, ап. 4
При обиск, направен у нас от представители на ОГПУ на 7 май 1926 г. (заповед №2287, дело 45), от мен бяха иззети и съответно вписани в протокол моята повест „Кучешко сърце“ в два екземпляра на пишеща машина и три тетрадки, които съдържат записани на ръка чернови на мемоарите ми със заглавие „Моят дневник“. Предвид това, че „Кучешко сърце“ и „Моят дневник“ са ми нужни спешно за по-нататъшната ми работа като литератор, а също така „Моят дневник“ за мен представлява много ценен личен материал, моля да ми ги върнете.
Михаил Булгаков
1919, Перспективи за бъдещето
Сега, когато нашата нещастна родина е на самото дъно на позора и бедствието, запратена там от „великата социална революция“, на много от вас все по-често и по-често започва да хрумва една и съща мисъл. Тази мисъл е натраплива. Тя е тъмна, мрачна, появява се в съзнанието на човек и властно иска да получи отговор. Мисълта е проста: а какво ще стане с нас по-нататък?
И всички, чийто ум най-после се е избистрил; всички, които не вярват на жалките приумици, че нашата злостна болест ще се прехвърли на запад и ще го порази, ясно ще схванат този мощен, световен подем на титаничен труд, който ще издигне западните страни на невижданите досега висоти на мирното могъщество.
А ние?
Ще закъснеем…
Толкова много ще закъснеем, че сигурно никой от съвременните пророци няма да каже кога най-после ще догоним Запада и ще го догоним ли изобщо. Тъй като ние сме наказани
И ето че докато там, на запад, потракват машините на съзиданието, у нас от край до край в страната ще трещят картечници.
Безумството от последните две години ни тласна по стра[шен път и няма спиране, няма възможност да си поемем дъх. Отпихме от горчивата чаша и ще я изпием докрай.
Там, на запад, ще просветват безброй електрически огньове, летците ще се носят през покорения въздух, там ще строят, ще изследват, ще публикуват, ще се учат…
А ние…
Ние ще се бием.
Защото няма такава сила, която би могла да измени това. Ние ще воюваме за собствените си столици. И ще ги отвоювам е.
А едва когато вече бъде твърде късно, отново ще започнем да градим, за да станем пълноправни, за да ни допуснат отново в залите на Версай.
Кой ще види тези светли дни?
Ние ли? О, не!
Може да ги видят нашите деца, а може това да са и внуците ни, защото размахът на историята е голям и в продължение на десетилетия тя дава наставления със същата лекота, с която ги дава и за отделни години.
А ние, представителите на несполучилото поколение, умирайки, както се полага, от жалки банкрути, ще бъдем принудени да кажем на децата си:
– Плащайте, честно плащайте и вечно помнете социалната революция!
1919 г.
Съветската инквизиция
(От бележника на репортера)
I
Зад последното заключително злодеяние, извършено от палачите на ЧК – да разстрелят наведнъж 500 души, – някак успя да се скрие онази дълга поредица от престъпления, с които изобилстваше в Киев работата на чекистите в продължение на шест-седем месеца. Съобщенията в болшевишкия печат дават за Киев цифра, която не надхвърля 800–900 разстрела. Но извън имената на онези, попаднали в кървавите списъци, всекидневно са разстрелвали десетки и стотици хора. При това повечето от жертвите са останали неизвестни и безименни… „Имената им ти сам, Господи, знаеш…“ /бел.пр. – читат от „Синодик на загиналите“, 1583 г., по указания на цар Иван Грозни, изброяващ поименно убитите при неговото управление, помилвани посмъртно./
Освен вече привляклото общественото внимание помещение за изтезания на „Садовая“ №5 според разказите на хвърлени в затвора арестанти повечето убийства са извършвани в тъмното мазе под градската къща на княз Урусов на „Екатерининская“ №16.
Водели нещастните жертви една по една в мазето, където ги карали да се събличат голи и да лягат на студения каменен под, целият – в локви от човешка кръв, пръски от мозък, размазани с ботуши човешки черен дроб и жлъчка… И в легналите ничком голи хора, заровили лица в земята, стреляли от упор с куршуми дум-дум, които изцяло откъсвали черепната кутия и обезобразявали до неузнаваемост.
Много от арестантите между другото разказват за страшилището на киевската Чрезвичайка / бел.пр. – чрезвычайная комиссия – ЧК/ матрос Терехов, който най-много от всичко обичал да държи дълго време жертвата си в смъртен страх, за да трепери на прицел, преди да я довърши. Както Дребосъка Скуратов /бел.пр. – Малюта Скуратов, любим помощник на Иван Грозни/
и съветският матрос стрелял в обречените, като нарочно не улучвал и едва подир десетки изстрели им пръскал главите с последния куршум…
Често практикували изпращането в ужасното мазе като особен вид изтънчено мъчение с цел да измъкнат от арестувания нужните признания или показания. Оставяли изтезавания да лежи гол на студения и хлъзгав под под прицел и
„неуспешно“ стреляли по него час или повече от час… Подир това често се случвало млади хора в разцвета на силите си да се връщат в килията като побелели старци с треперещи ръце, посърнали, бледи лица и помътнели очи…
Това бил начинът, по който вземали показания от арестуваните. А ето и един случай, от който се вижда какви мерки предприемали в ЧК, за да пресекат опитите за бягство на арестантите. Веднъж извели за разпит затворения в една от килиите Д., приятел на някакъв прокурор, а той направил опит за бягство и бил застрелян от конвоиращия го. За назидание на останалите затворници от същата килия трупът на Д. бил обесен отвън, над самото прозорче на килията и останал да виси там няколко дни с надпис: „Това ще сполети всеки, който се опита да избяга“.
Историята на чиновника Солнцев прилича на неясно бълнуване по време на треска. Без всякакви улики и основания Солнцев бил заподозрян
в намерение да взриви складове със снаряди и барутни погреби в местността Дарница. В продължение на няколко седмици ден след ден той би подлаган на чудовищни, нечовешки мъчения и изтезания, вследствие на които загубил разсъдъка си. След това, болен и с помрачено съзнание, умиращ и мятащ се в последен стадий на безумие, Солнцев бил разстрелян в присъствието на група задържани, арестувани по същото дело…
Младият студент Бревер, чието име било публикувано на четиринайсето място в последния списък, в духа на червения терор бил осъден на разстрел като син на заможни родители. Над нещастния младеж безжалостно издевателствали като над „истински потомствен буржоа“; в последните дни няколко пъти се шегували, че го пускат да се прибере у дома, а в самия
ден на разстрела дежурният комендант му съобщил, че „окончателно и наистина го освобождават“ и го накарал да събере вещите си. Пускали го на свобода… Но едва зарадваният и успокоен младеж прекрачил прага на страшната тъмница, когато със злостен смях го върнали обратно и го повели на разстрел.
По всяка вероятност подобни факти са десетки и стотици. Те трябва да бъдат разкрити от комисия, разследваща кървавите престъпления на чекистите, да бъдат събрани и да представят пълната картина за инквизиторската „работа“ на съветската опричнина / бел пр.- специална войска на цар Иван Грозни (1530–1584) за упражняване на масов терор в борбата му с болярите. Чекистите са наричани „съветските опричници“./
II
В „работата“ на чекистите поразява не само присъщата им рафинирана изтънчено-садистична жестокост. Поразява всеобщата и изключителна безцеремонност в боравенето с живия човешки материал. Палачите от ЧК не виждали нищо по-евтино от човешкия живот.
По разказите на лица, попаднали в Чрезвичайката, нерядко се случвало да разстрелват хора само за да закръглят общия брой за деня, та да се получи четно число, и т.н.
Много често имало и случаи, когато арестуваните били разстрелвани изобщо без да ги разпитат. Понякога арестуваният оставал месец, месец и половина и повече в затвора, но никой не го разпитвал и никой не си спомнял за него, докато в един прекрасен ден неочаквано не го викали и не го повеждали веднага на заколение…
В канцелариите на ЧК имало постоянно деловодство с две книги – едната наричали „книга на приходите“, а другата – „книга на разходите“. В първата вписвали имената на арестуваните по реда на задръжането им, а във втората – имената на лицата, разстреляни от Чрезвичайката.
Съвсем отделно правели списък на пуснатите на свобода. Съобразно това в речника на палачите от ЧК не присъствал глаголът „да се разстреля“; наместо него в жаргона си чекистите въвели глагола „да се изразходва“ – еди-кой си бил „пуснат в разход“, били го „изразходвали“ и така нататък.
В съветските затвори имал място и разстрелът „погрешка“. По този съдбовен начин например според показания на близките бил разстрелян народният учител украинецът от Василковския уезд Антон Прусаченко вместо мъжа със същата фамилия – Андрей Прусаченко, обвинен в бандитизъм.
На селската еврейка Дорфман било издадено удостоверение от Централния изпълнителен комитет, че се „ползва с правото да получи еднократна помощ от съветската хазна в размер на 5000 рубли“, защото мъжът ѝ случайно (sic!) бил
разстрелян от киевската губернска Чрезвичайка. Дорфман, арестуван за спекула с „царски“ пари, бил разстрелян вместо някой си Дорстман от немската колония, обвинен, че е бил в един от партизанските отряди във Волинска област. Грешката била поправена с това, че щом я открили, за втори път изпълнили присъдата – този път за истинския Дорстман.
Все пак няма да бъдем справедливи, ако кажем, че човешките глави не са стрували нищо на Чрезвичайката. Когато червеноармейските отряди към ЧК взели да отказват да изпълняват твърде зачестилите смъртни присъди на своето началство, била сформирана специална група от разстрелващи, в която влизали предимно китайци и латвийци, както и четири жени: „прословутата“ Роза Шварц, някоя си Егорова и две латвийки, чиито фамилни имена още не са установени. На кървавите „специалисти“ се полагало да вземат по сто рубли за всяка глава и сред тях имало такива, които понякога за нощ „изкарвали“ от 1000 до 1500 рубли. Някои затворници споменавали китаеца Ниен Чу, който с такъв „труд“ натрупал доста сериозен капитал…
Достойна за вниманието е една съвсем нова за настоящето време, но известна през средните векове история: чисто инквизиционна, процесуална форма на разследване, широко практикувана от следователите на ЧК. Предявявали обвинение не само за едно или друго реално извършено деяние, не само за покушение или доказан умисъл, но и за напълно неизвършено престъпление, което според известни предположения само „можело да бъде извършено“ от даденото лице.
Ето за пример разпита на местния професор историк С., когото държали повече от месец във Всеукраинската чрезвичайна комисия [ВУЧК] по подозрение за връзки с щаба на генерал Деникин /бел.пр. – А. И. Деникин (1872–1947), изтъкнат белогвардейски военачалник/ :
– Известен ли ви е лично генерал Деникин*, познавате ли го, или не го познавате? – пита следователят.
– Както на всеки интелигент, името на генерал Деникин ми е известно от вестниците; нямам честта да го познавам лично.
– Да, но званието и положението ви не изключват това, макар че може и да не се потвърждава достатъчно от фактическите данни.
По-нататък следователят чекист прочита целия списък от лица, заемащи важни постове в щаба на главнокомандващия.
– А тези лица познати ли ви са?
– За пръв път ги чувам.
– Всъщност аз не разполагам с конкретни данни, говорещи за това, че сте познавали тези лица и сте поддържали връзка с тях, но и нямам основателни доказателства, че изобщо не ги познавате. А, съгласете се, при това положение не е изключена такава възможност, защото вие сте можели…
– В какво всъщност ме обвинявате? Как формулирате обвинението към мене? – прекъснал го професорът.
– В това, че като познат на генерал Деникин, намиращ се във връзка с него и с най-близките му сътрудници, вие сте му предоставяли сведения за военното положение. Може казаното фактически да не се потвърди, но работата е там, че вие сте били в състояние да го направите. След като сте професор, а – както е известно – по своите убеждения професорите не са по-леви от кадетите, значи, че вън от всякакво съмнение сте деникинец, поради което е
повече от вероятно да сте били във връзка с генерал Деникин и да сте му предавали нужните сведения.
Няколко дни след този разпит единствено на основанието на тези толкова двусмислени логически конструкции С. получил присъда разстрел, от която се спасил благодарение на съвсем неочаквано стечение на обстоятелствата, които нямали пряко отношение към неговия случай
……………………………………..
СЪДЪРЖАНИЕ
От дневниците на писателя …………………………………………..7
Писма………………………………………………………………………………………….. 21
Документи……………………………………………………………………………….. 51
Публицистика и проза ……………………………………………………. 85
Перспективи за бъдещето (1919) …………………………………………. 85
Съветската инквизиция (1919)……………………………………………… 89
Сънувах сън (1925) ………………………………………………………………… 97
Московски картини (1923)………………………………………………….. 107
Жилищен трактат (1926) …………………………………………………….. 115
Нападение (1923) …………………………………………………………………. 123
Разговор между плъхове (1924)…………………………………………… 131
Кучешки живот (1924)…………………………………………………………. 133
По въпроса за голите…………………………………………………………….. 135
Говорещото куче (1924) ………………………………………………………. 137
Безопасни игли (1926) …………………………………………………………. 142
Шпрехен зи дойч? (1926)…………………………………………………….. 143
Гнилата интелигенция (1922) ……………………………………………… 146
Спиритически сеанс (1922) ………………………………………………… 148
Тайната на огнеупорния шкаф (1926)………………………………… 157
Пияният локомотив (1926) …………………………………………………. 164
Нов начин за разпространение на книги (1924) ……………….. 168
Работата сред жените (1926)……………………………………………….. 170
Жилищна площ на колела (1926)………………………………………… 171
Главполитбогослужение (1924)…………………………………………… 174
Египетската мумия (1924) …………………………………………………… 177
Ботуши невидимки (1925)…………………………………………………… 180
Аленият остров (1924)…………………………………………………………. 184
За писателя………………………………..…………………………………………..20
