Пет разказани стихотворения, или видения, или сънища от Света гора и от Зограф, от Николай Милчев

Преди няколко години бях в Света гора атонска. Живях в Зографския манастир, видях Хилендар и Ватопед. Преминах по много пътеки в Градината на Света Богородица, както наричат Атон. Написах стихосбирка за този мой атонски живот – „Прелъст и светогорски стихотворения“. Сега ви представям няколко разказа или разказани стихотворения, или видения, или сънища от Света гора и от Зограф. Правя го с преклонение пред тази свята за източното православие земя. Преди време в продължение на пет дена публикувах по един лиричен фрагмент от моите преживявания.
Днес Факел.бг ги препубликува отново.

ПО ПЪТЯ КЪМ ЗОГРАФ

Чувал съм да казват, че морето те викало и те дърпало за краката и дрехите и искало да се върнеш при него, когато слезеш на брега. Освен ако морето не иска да те прати нагоре по пътя към планината.

Бялото море на Атон прави точно такива работи – бута те нагоре по пътя към Бога.

Надявах да не споменавам името божие още в началото на тези писания, но не ми се отдаде. Никога не ми се е отдавало нито да споменавам божието име, когато искам, нито да го затаявам, когато е за затаяване. Такъв си е Господ в моите уста – прави с думите каквото си иска. И най-вече прави така, че ме изненадва.

На пристанището в Атон, от което се тръгва за Зографския манастир, камъчетата са се протегнали и пръснали поне на петдесетина метра навътре по брега. Вълните не стигат до тях, а само си играят на гоненица. Сякаш камъчетата за тях са деца. Ако камъчетата са деца, а в това нямам никакво съмнение, тогава Бялото море какво е? Тяхна по-голяма сестра, майка, учителка – всичко може да е вярно. Но морето тича към камъчетата, плаши ги наужким и тъкмо да ги прегърне и дръпне към себе си – изведнъж спира.

Това спиране на морето винаги ме е учудвало. Не че няма сили морето да направи още няколко крачки – има, разбира се. Но спира изведнъж и с това показва, че е жив човек и че се залисва и си играе. И морето има нужда, като излезе от морето, да поспре малко и да се огледа пред самите камъчета.

Аз и моите приятели слязохме от кораба и тръгнахме по пътя от пристанището за Зографския манастир.

Как точно тръгнаха те, не зная, но аз първо тръгнах със стомаха си – стомахът ми се беше свил на топка и това негово свиване първо почна да върви нагоре. Направен съм от такъв материал, че виждам не толкова с очите си, а с кожата си. Когато нещо ми е много важно, го гледам с кожата си и в такива моменти температурата на тялото ми пада до трийсет и три градуса. Хората завират във важни моменти, а аз изстивам.

И тогава с кожата и стомаха си аз видях пътя за Зограф, помирисах сенките и умората на Зограф, които бяха някъде в края на пътя.

Не се опитвах да запомня какви са дърветата нагоре към манастира. Не че ги познавам добре, но ми напълниха очите големите кипариси, борове и ели, наметнати със зелени, светлозелени и тъмнозелени дрехи. И почнах да кръщавам дърветата с имена. Като открия някое красиво дърво, и го кръщавам с човешко име. Една млада тополка я кръстих Светла, но веднага се сетих, че на Атон не идват жени, и се смутих. Светла беше първата ми любов.

Друго дърво го кръстих Илиян – приятелят ми от детството. Това дърво сякаш дойде при мен и ме хвана за ръка.

После дадох име на един чинар – Светослав, момчето, което ме научи да пуша цигари. Чинарът в онзи следобед много ми приличаше на цигара, завита с бяла хартия.

Да ме пита човек за какви цигари си мислех на Света гора, ама си мислех за Светослав и за цигари. Пушило ми се е от страх и от притеснение.

Много ми се ще да бях кръстил някой гигантски дъб Паисий Хилендарски, ама къде у мене такова чувство за история, и то за История славянобългарска? Слаба е човешката душа, слаба е – бяга от духовното и нетленното и все към греховното тежи. Така е, признавам, и затова гигантския дъб по пътя за Зограф не го кръстих Паисий Хилендарски, а Йочо Дървото. Кръстих го на един мой съученик, когото биех и тормозех непрекъснато, за което дълбоко и искрено се разкайвам. Честно казано, момчето Йочо порасна голямо дърво, но това е предмет на друго изследване на човешката душа, природа и растеж. Кръстих това дърво така от срам, че съм бил лош, а сега вече исках да съм добър.

Имената на дърветата винаги са съществували – имам предвид малките им имена. Дърветата винаги са си знаели човешките имена и са говорили на човешки език. Затова никак не се учудих, когато една смокиня, навярно прабаба на моята любов Светла, се обърна към мен по име:

– Николайчо, погледни в пропастта край пътя, миличък! – Така ми каза тази евангелска смокиня, чието име няма как да не е било също Светла.

Повика ме смокинята по име и ме накара да погледна в пропастта край пътя. И аз погледнах и видях очите на Бога.

Сега вече мога спокойно, дълбоко и синьо да произнасям думата Бог и да казвам очите на Бога. Защото долу – на дъното на речното корито, във вид на сини локви трепкаха очите на Бога.

Когато бях ученик в прогимназията, ни заведоха на екскурзия до Карлуково да видим Очите на Бога в една пещера. Като погледнеш в тази пещера нагоре, и над главата и съзнанието ти, сякаш кацнали във въздуха, виждаш две очи. Виждаш две огромни дупки в свода на пещерата, пълни със слънце и светлина, и с бръчки около тях от огромни паяжини и сенки на птици.

Тогава – в тая карлуковска пещера, се уплаших, защото очите бяха каменни и празни, а сега на Атон потънах в Божиите очи, защото бяха водни и трепкаха.

Никога, ама никога не бих предположил, че Божиите очи могат и да са локви. Докато ги гледах от пътя, видях как от тях излита ехото на моя поглед, как се отразяват и размиват блещуканията на резедавите листа, как разстоянието прави очите да се смаляват или разширяват. И видях колко силно ти се иска да си пийнеш от тях.

Не издържах и слязох при светогорските Божи очи, които си бяха локви на дъното на реката.

И като слязох долу, усетих, че Бог лежи и си почива – зелен и пролетен, разцъфнал и слънчев, Бог си почиваше, легнал по гръб. А очите му се меняха – ту сини, ту зеленикави, ту светли, ту тъмни – когато някой облак прелетеше над тях, ту изпълнени с височина. И се наведох, и отпих от тях.

После от високия бряг на реката се търкулнаха камъчета – същите като камъчетата на морето– цопнаха в локвите и кръговете им бяха весели и безкрайни.

Само да не се уплашите, че тези камъчета ще почнат да глождят Божиите очи. Бог си знае работата и ако това се случи, той почва да плаче с всичките облаци на своята мъка. И реката приижда, и камъчетата изчезват от очите му.

Преди да потънеш в тунела на християнските сенки – преди да опреш във височината на Зографския манастир, има един каменен мост, обрасъл с огромен копър. И за какво му е на моста този огромен копър – сигурно за да пази сянка на мравките, които като мене отиваха в Зограф.

Зеленият и хладен тунел преди манастира е от клони на дървета, които цял живот постят. Тънки, много тънки дървета, просветнали от постене, и тънки клони, които са изплели сенчестия тунел. Това аз наричам тунела на религиозното предчувствие. Знаеш, че след една секунда ще зърнеш този каменен светец, че след секунда ще си в нозете му и предчувстваш, че няма да ти стигнат думите, за да го опишеш.

Алеко Константинов, царство му небесно, е описал Ниагарския водопад. А аз сега трябва да описвам една застинала каменна Ниагара. Трябва да опиша велик водопад, който не пада от небето, а се ражда от земята.

Няма по-красива къща на света от Зографския манастир. Къщата на Бога е това. Манастирът се е слял с хълма наоколо, станал е нещо като невиждано голяма скала, надвесен над речната долина и над Бялото море даже.

Камък, мъх, плочи, дърво, желязо, пак камъни, пак мъх и въздух, и слънце, и светлина, и север и юг, и изток и запад, и врати и прозорци, и тераси и покриви, и гълъби и врани, и гущерчета и бръшлян, и хлад и сенки, и вятър, и ветрец – това почувствах, като видях Зограф. И не го видях, а го усетих.

И когато се приближих и го пипнах с пръсти, почувствах, че е хладен и сенчест, напечен и топъл, притихнал и смирен, вглъбен и милостив. И сигурно температурата на тялото ми е станала трийсет и три градуса.

Докато пипах камъните по стената на Зографския манастир, видях как едно тънко гущерче пълзи нагоре и ми маха с ръка, и е облечено с мъничко зелено расо.

И пристъпих към входа на манастира.

ЗАД ПОРТАТА НА ЗОГРАФ

Ако можех да легна по корем и така – по корем и пълзешком, да вляза в манастира, щях да го направя, но ме досрамя. Досрамя ме да не си помисли някой, че се престаравам и разигравам религиозни пиеси, в които за добро или за лошо – никога не съм вземал участие. Не съм от най- вярващите, по-скоро съм срамежливо вярващ, но омаята на Зографския манастир ме залепи за земята. Да стоя повече прав беше изключено и затова веднага седнах на една пейка в двора на Зографския манастир. И видях скелета на една яребица – много голяма яребица.

Вляво от входа едно от крилата на манастира беше изгоряло и сега приличаше на скелет на яребица. Баща ми беше ловец и бях виждал кости на яребица, затова изгорялото крило на Зограф ми напомняше нещо такова.

Обикновено след пожар костите на сградите са черни и опушени, но тези бяха бели и снежни. Няма начин, когато гори манастир, да не стане някое чудо – я дъжд ще завали, я сняг ще падне, я някой светец ще спре огъня и после въглените не са просто въглени и пепел, а знамения и знаци.

Затова изгорялата част на манастира ми е приличала на скелет на яребица – защото тук птиците са на особена почит. Света Богородица Мария, която е покровителка и игумения на Света гора, не може да не е обичала птиците. И кокошките и пиленцата, и врабчетата и славеите, и лястовиците и яребиците. Помнете ми думата – Света Богородица гледа на манастирите като на божии пилета и затова е направила така – изгорялата част на Зографския манастир да ми прилича на скелет на яребица. Нещо като мощи на света Яребица Зографска.

И какво да правя, като в живота ми до святото и свещеното винаги са вървели делничното и земното, и опиващото, разбира се.

– Това е зографска ракия! – Каза ми монахът, който продаваше в магазина след входа на светата обител.

Първото нещо, което ми показа този божи човек като ценност, беше ракията – тъмножълта и гъста като зехтин, със сила четирийсет и два градуса и половина и греховна, както продължиха разсъжденията на монаха.

В магазина на Зограф имаше свещи, икони, иконки, синджирчета, кръстчета, библии, мед, билки и ракия, за която казах, че беше спомената първа.

Нещо много тихо имаше в този религиозен магазин, много тихо и слънчево. И на мене ми стана леко и радостно. Никакво, ама никакво смирение не ме обвзе тогава.

– Медът прилича на жена – продължи монахът продавач. – Услажда устата и тялото и наврежда на човешката душа. – И монахът завъртя един буркан мед в ръцете си. Вдигна го към прозореца и погледна през него. – Ако хапнеш една лъжица, добре. Но после ти прилошава и едва се оправяш. Медът е много бъбрив, много му е бъбрив езикът – И монахът продължи с асоциации и метафори за меда и жената, като стигна и до приказката за меда и жилото.

Личеше, че нещо много дълбоко в него го караше да ми говори против жените. Вярно, на Света гора традицията не позволява да ходят жени, но този човек нещо лично се беше опарил по женска линия и сега просто не можеше да спре.

На Света гора жени не се допускат, а пък закрилница на всички манастири и игумения е тъкмо Божията майка Света Дева Мария. Не мога да си обясня как може да се говори срещу жените така. Има ли друго същество на света с две сърца като майката? Веднъж с нейното сърце и втори път – със сърцето на детето си. Ами Богородица – тя колко сърца има?

Същият монах – продавачът в магазина, се оказа и с послушание да настанява гостите в манастирската гостоприемница – архондарика.

Дали от пътя, дали от очите на Бога, дали от изгорялото крило, дали от приказките за ракията и меда, но той усети, че съм напрегнат.

– Закъде бързаш? – попита.

–Уморих се.

– Е?

Дигнах рамене.

И тогава последва великата проповед за времето, което е в себе си, и за всичко останало, което е в себе си.

Както ни водеше към архондарика, монахът се спря:

– Тук всичко е в себе си. Църквата е в себе си  – никъде не ходи и е в себе си. И кипарисите, и те са в себе си. Пътят, по който сте дошли, е в себе си, щом не ви е завел на друго място. Работниците, дето реставрират изгорялото крило, работят в себе си, макар че не го знаят. И братята, и камбаната, и гълъбите – всичко е в себе си. А вие сте се разбързали, закъде?…

После ни сипа по една малка ракия в стаята, където си записахме имената, и ни даде одеяла и чаршафи.

Стаите, в които спят гостите на Зограф, са на последния пети етаж. Смисълът е, докато се качваш по високите стълбите, да разбереш колко е мъчно да вървиш към вярата си – стъпало по стъпало, стъпка по стъпка.

Който е майсторил коридорите на Зографския манастир, е обичал широките пространства. Много, много широки коридори, по които през деня можеш да срещнеш светлината и вярата си, а нощно време да се разминеш със съмненията и страховете си. Широките коридори са пълни с вятър, със сенки и копнежи, с крушения, възторзи и далечина. И съм абсолютно убеден, че този майстор, дето е обичал широките коридори, ги е правил не от дърво, а от птичи пера – висят във въздуха леки и ефирни и никога не падат.

Стаята, в която легнах да спя, беше бяла. Пролетта я беше белосала с топлия си беломорски въздух и тя сияеше, сякаш е запалена свещ. Огледах я бавно от долу до горе. Както си лежах, разгледах тъмнината на белите ѝ стени, разгледах ъглите на стаята и тяхната внезапна близост – ъглите винаги са вътре в себе си и са близко един до друг. Видях прозорците и стъклата им, разделени от дървени кръстове, видях сладката си радост, че съм в Зограф. Най-накрая зърнах умората си и заспах.

На сутринта в стаята ми имаше лястовиче гнездо и в него се бяха накачулили едно до друго три лястовичи муцунки и три човки – сладки и жълтеникави. В стаята ми през нощта се беше родило лястовиче гнездо и беше излюпило три лястовичета. Три дечица си имаше това гнездо.

Зарадвах се толкова много и даже не помислих, че вечерта нямаше никакво гнездо в стаята, че прозорците бяха затворени и че за една нощ нищо не може да поникне току така. Не може, ако не си в Зограф.

А аз бях в Зограф и както стана ясно, Света Богородица Мария много обича птици.

НОЩТА СРЕЩУ ЦВЕТНИЦА

Нощите в пролетния Зограф са копринени. Това може и да не е най-подходящият плат за монашеските раса, но като определение за светогорска нощ – става.

Мракът идва отвън, отвън стените на манастира. Влиза през каменния свод на портата и се вейва навсякъде. Сградите се свиват и прегъват рамене, калдъръмът изчезва, а църквата е вече предчувствие.

Службите на Атон са дълги. По-дълги са от живота на монасите, от живота на Византия са по-дълги и от разстоянието между камбаните и звездите също.

Нощта срещу Цветница е от големите празници тук. Не мога да съм полезен със сведения от религиозен характер, но се надявам да ви поднеса усещанията си за зографската Цветница.

Часът е два след полунощ. Манастирското клепало не удря, а пука и леко пращи. И пукането му се плъзва по стъклата на килиите.

Когато чух клепалото в онази априлска нощ, си помислих, че това е кълвач. Помислих си, че из манастира крачи голям черен кълвач и удря с клюна си по дървената дъска. И както се разхожда този кълвач и удря с дървеното чукче, пъди червеите на съня от мозъците на монасите.

Евангелието разказва една притча- за десетте девици.Смисълът е, че трябва да се будува и да се чака Младоженеца, а не да се спи, защото никога не се знае кога Синът Божий пак ще дойде на земята.

И как да не си каже човек, че в два часа през нощта само кълвачът на спасението може да буди душите и така да ги спаси?

Всяка нощ, и в тази Цветнишка нощ също, зографските монаси в два часа през нощта започват службата в централната църква на светата обител.

Когато влезеш в църквата, копринената нощ става безмълвие. Нищо не се чува, нито нещо се вижда. Монасите са свикнали да бъдат невидими и невидимо да се разхождат и в църквата, и във въздуха, и до небето. И каква е тази нощна походка на монасите само! Не е походка или ходене, ами е прелитане. Монасите не стъпват, а прелитат, сякаш са птици и прелитат, за да се поклонят от икона на икона. Нито обувките им са летящи, нито имат пера по ръцете, а прелитат. И никаква метафора не е това, никакво стихотворение, а самата истина.

За монасите – добре, те не ходят, а прелитат, ами аз? Аз едва се домъкнах до една стасидия (място за сядане) и опипом можах да приседна на много тънката ѝ седалка. Сега съм сигурен, че магията – ах, каква неточна дума за църква – идва от мрака и от лилавата светлина на полилея под тавана. И свещиците трепкат, и иконите проблясват, и монасите шумолят  и нещо пеят, но мракът и лилавата светлина приближават обикновения човек като мене до Бога.

Не съм се опитвал да внимавам какво правят монасите, какво четат, какво и как пеят. Оставих се на течението на тази божествена светлина, наречена мрак, здрач, полумрак, копринено мълчание и каквото искате още. Оставих се на лилавия полилей.

Зографските монаси не се кръстят, както се кръстят хората, а сякаш се приковават сами на кръста с пръстите си. Толкова отривисто, ясно и силно се кръстят, че просто изтръпваш. Как е възможно това почти изтрито и прости ми, Господи, замазано в света движение, каквото е кръстенето, тук да бъде и ясно, и силно, и спиращо дъха? Като издигне дяснато си ръка монахът, и ти виждаш, че вдига сърцето си чак до мозъка, а после го сваля надолу, а после вдясно – върху самото си рамо, а после го връща на мястото.

Зографските монаси се кръстят не с пръсти, а със сърце.

От стасидията си виждах как се сменят да четат, как някои от по-старите монаси сядат или се облягат, виждах как някои коленичат и остават на пода през цялото време на службата.

Постепенно очите ми свикнаха с тъмнината и провидях, че тъмнината е светла. Видях олтара, иконите и ковчежетата с мощи на светци. Десетки мощехранителници с мощи на светци, между които и частици от мощите на свети Йоан Кукузел.

Като споменах Йоан Кукузел, няма как да ми се размине непосилната за ръката и ушите задача да опиша биенето на зографските камбани. Казах ви аз, че съм недостоен, недостоен съм, щом приемам описанието като задача и щом си позволявам да напиша, че камбаните бият.

Преди камбаните на Зограф да започнат да пеят, да трептят, да летят и да се възнасят, нека ви кажа нещо за лилавата светлина. Лилавата светлина в главната църква на Зографския манастир идва от един огромен полилей, който виси под самия купол. Лилавата светлина, ако питате мен, е от звездите, които първо са се окъпали във водите на Бялото море, а после са дошли тук да блестят. Лилавата светлина идва и от очакването за зората, която винаги влиза в църквата по време на служба. Лилавата светлина блика и от мощите на светците, и от иконите, и от въздуха, който се пълни с думи, молитви и песни.

По време на службата полилеят бавно започва да се спуска от купола. Спуска се бавно, тържествено и лилаво и накрая застава срещу образа на Христос.

Сега ако ме изправят пред Библията и ме накарат да се закълна, че всичко по време на службата е било така, няма да посмея да го направя. Няма да посмея, защото изобщо не съм сигурен, че съм бил на тая служба и че съм видял храма, монасите и лилавата светлина.

Но когато лилавата светлина все пак озари иконата на Христос, тогава камбаните идват и започват да отнасят всичко със себе си. Казват, че тези песни на камбаните ги е написал самият Йоан Кукузел. А пък аз казвам, че светецът музикант е написал и думите, и музиката, и всичко и самият той удря камбаните на Зограф всяка нощ. Особено тази, в която аз бях там на Цветница.

Тези камбани не могат да бъдат управлявани нито от един, нито от трима, нито дори от дванайсет души. На тях може да свири само Йоан Кукузел. Музиката идва от всички възможни посоки – тънка музика, музика, която мълчи, после вика, после ти влиза под кожата и в душата, после те изповяда, после плаче, после ти трие сълзите.

А после – тин-тин-тин – вали-вали-вали.

А после – там-там-там – някой идва-идва-идва.

А после – ах-ах-ах – цъфтят цветя, листата зеленеят.

А после – къде-къде-къде – и тръгваш някого да търсиш.

А после – звуци, звуци, звуци, звезди и цветове.

Не знам колко са камбаните на големия храм, но въжетата им трябва да са хиляди и всички да са вързани с единия си край на небето.

Пак ви казвам – там бях, видях и чух, ама не съм сигурен – може и да ми се е причуло, може и да ми се е присънило. В Зограф тези служби са в два часа през нощта, а тогава всичко се случва и нощите са копринени.

МОНАХЪТ С ПРАЗНОТО ШИШЕ

На Атон монасите ядат само по два пъти на ден, а в петък и не вечерят. Да постиш и да изтезаваш тялото си без храна тук винаги е било добродетел.

Като не ядеш с дни, лека-полека просветваш, главата ти се отделя от тялото, земните ти мисли намаляват, докато изчезнат изобщо.

Преди много години, още като студент, спрях да се храня. Бях станал над осемдесет килограма и реших да отслабна. Пепел ми на езика, но оттогава, та и досега, когато съм постил или съм се въздържал от храна, главно съм се надявал да отслабна. Глупав съм бил и маловерен и не съм имал понятие, че въздържанието от храна и постенето избелват мислите на човека. И сенките на съмненията се разбягват.

В онова първо мое гладно лято ядох само дини. Два месеца – само дини и четене на българска класическа литература. Отслабнах доста, а от родната ни литературна класика не запомних много-много.

Истината е, че от неяденето умът ми стана много чувствителен. Сетивата ми се изостриха и можех например да подуша шоколадова вафла „Морена“ още от улицата пред магазина. Краката ми омекнаха и не ходех, ами плувах по улиците. Не ми се правеше нищо, не ми се говореше и виждах в бяло. Не в мъгла, а в бяло. Стаята, в която живеех на квартира, избеля, състудентите ми избеляха, Търново избеля и остана само историческият му въздух. Ще поясня, че изострените ми сетива ме поведоха в друг, непознат и непонятен за мен, свят на глада.         Глад не е точната дума, защото след десетина дена неядене няма глад, а само желание да те оставят на мира и никой за нищо да не те закача.

Стиховете, които се опитвах да пиша, станаха безплътни, а тяхната същност – невидима. И аз, и стиховете ми се реехме навсякъде. Добре, че не се разболях. Тогава още ги нямаше великите днес гладолечителки да ме поведат по хълмовете на отслабването и здравето.

Един ден, както си вървях, почувствах страшни болки в слабините. Пребледнях, студена пот ме заля и едва не колабирах на улицата. Когато после се премерих на едно улично кантарче след свестяването, стрелката се разтрепера на шейсет килограма – бях отслабнал за няколко месеца двайсет и пет килограма. Луда работа, но и поетична.

На мене гладуването ми е близко и познато и напук на всичко даже след онова шантаво лято много пъти после пак спирах да ям. А като не много редовен екземпляр и досега най-често се храня само по веднъж – вечер.

На Света гора всичко е друго и различно. Тук въздържанието от храна не е с телесна цел, а с духовна. Не ядеш, защото си пречистваш духа. За монасите на Атон въздържанието е нещо най-естествено – въздържание от движение, от говор и общуване, от пиене на вода, от храна. Нещо обикновено е така нареченото тримерене, което означава да не ядеш три дена. Гладуването може да продължи и девет, и дванайсет и много повече дни.

Като не се движиш, не говориш, не общуваш с никого, като не се храниш и не пиеш вода, няма начин да не преминеш тънката граница, след която започва или божественото, или кой знае какво друго. Не казвам, че отвъд тая тънка граница могат да витаят и демони, и състояния на прелъст и самозаблуда, защото не се чувствам подготвен нито да говоря за това, нито даже да разсъждавам. Защото ако аз в своите гладувания и постения съм целял главно отслабване, то монашеските гладувания и постения би трябвало да водят към светлина. По-точно – към Светлината.

Понякога съм си мислел, че монашеското постене и неядене е свързано с усилието да се умъртви тръпката на плътта, да се убие желанието за любов, страстта да се убие. Сега съм убеден, че е така – че е борба с демоните, но ми се иска това да не е главното и същественото. Иска ми се, ама като не съм сигурен и като не знам…

Щом си гост на Атонски манастир, ядеш с монасите безплатно. Поканен си с тях на трапеза.

Трапезарията на Зографския манастир е срещу главния храм и прилича на голям коридор. И защото ви казах, че в Света гора за мен нищо не е било реално, може пък трапезарията да е била в ъгъла на манастирския двор или кой знае къде.

Ще започна отначало за трапезарията. Тя не прилича на голям коридор, а на храм, в който седиш, надвесен над храната.

Седях надвесен над храната аз, защото си бях глътнал езика от притеснение, че съм в Зографската обител и че съм на обяд с монасите, но монахът до мен наблягаше много на яденето и най-вече на сладкото. Бяха пости и моят съсед по маса сигурно е бил изтощен и отслабнал от постите, сигурно е имал нужда да се подкрепи физически, но ядеше много и най-вече – сладко.

В Зограф искам да знаете, че само се обядва и вечеря.

На масите имаше шишета с червено вино, но никой не пиеше. Позволено е само ако игуменът отпие пръв – ако изобщо отпие. Самият игумен седеше в дъното на трапезарията с гръб към прозореца, от който някой невидим ангел сякаш плискаше светлина. Светлината се носеше над чиниите и паниците, пълни с ориз, сготвен със сини сливи, над нахута, зелето, портокалите и ябълките и главно над сладкото от смокини, което монахът до мен поглъщаше. Много беше гладен този монах и както ми се видя – отчаян и бледен.

Разменихме дума и той ме попита в коя стая сме отседнали в архондарика.

Може и да преувеличавам, може и да ми се привижда, но на този постен предвеликденски обяд тогава, в Зограф, аз забелязах около масата накацали птици. Не казвам гарвани, а птици – тъмни птици, които с леко разперени криле се хранеха на обяд. От време на време някоя птица прошушваше нещо на друга птица, а през цялото време на обяда една специална тъмна птица четеше пред всички поучителни истории от Атон, събрани в патерик.

На този обяд не чух тропане на чинии и паници, вилици и лъжици. Имало е, разбира се, и тропане, и тракане, но аз не ги чух. Чувах само как въздиша хлябът, с който монасите се хранят. Чувах как хлябът се чупи на парчета и как изчезва от масата, а хлябът беше кръгъл, тъмнокафяв, със златиста коричка. Виждах и чувах хляба, но виното така и не го опита никой. Игуменът, седнал с гръб към прозореца, не си наля в чашата вино и остана само хлябът, който въздиша и изчезва.

Вечерта най-ненадейно моят съсед по обедно хранене дойде в стаите, в които бяхме настанени с останалите приятели. Носеше голямо празно шише и свенливо го загръщаше с широките ръкави на расото си. Пиенето в манастира е забранено и пушенето също, но кой ти обръща внимание на такива дреболии в Зограф.

Ние си носехме от България за всеки случай и за „комка“ ракия и вино. Мога и да спестя това, че с нас имаше и две малки момчета – синове на един от поклонниците, но няма да го спестя. Нека да видите на какво е способен българският религиозен дух и как се изявява той даже пред деца.

Иначе – да не драматизираме. Момчетата са с нас в Зограф, малки са, ще видят монаси, църкви, светлини, друг живот, а ние седим вечерта и разпиваме пред тях. Не е най-големият грях на света, нали?

Монахът с празното шише започна да закача момчетата – научи им имената, нещо им разказваше. След това започна да пие. Пиеше бързо, почти светкавично и все говореше за света, все питаше за родината. Разбрахме къде е роден, къде е бил монах, преди да дойде в Зограф, и все такива работи.

Ракията започна да го хваща и той се престраши –извади празното шише и започна да прелива от нашите питиета в него. Наливаше ракия, после върху ракията вино, после дори малко водка – каквото имаше, сипваше в шишето. Ръцете му трепереха, разливаше от пиенето, докато го пресипваше и смесваше. Накрая шишето се изпълни и той каза:

– Аз не трябва да съм тука. Братята ще разберат и ще ми се карат. Те ще разберат, ама…

Сега ако кажа „толкова мъка имаше в думите му, че токът угасна“, ще е ефектно, но няма да е вярно. Просто човекът знаеше, че монасите ще разберат, че е идвал при нас, че е пил и така нататък. Знаеше и че ще го накажат по техните канони, но беше дошъл и си напълни шишето с всичко, което имаше за пиене.

Стана ми смешно и се смутих, че точно смешно ми стана от случката с пиещия монах. Ама аз какво съм очаквал – че като съм на Атон, тук живите същества не ядат и не пият? Монасите какви са – ангели до един? Има и ангели, имаше и един с празно шише.

Главата ми се въртеше страшно и веднага си легнах. Въртенето продължи доста дълго, докато в мрака не чух лястовичи глас. Пак тези лястовици бяха влезли в стаята. Монахът си отиде и лястовиците от първата нощ се върнаха. Ами ако се е върнал самият монах с мъките и с разкаянията си?

Какви зографски сънища само.

Днес публикувам последния от моите очевидно недостойни опити да ви представя усещанията си за Света гора и Зограф. Благодаря на тези, които издържаха да ги прочетат.

И честит 24 май на всички!

КАК Е НАПИСАНА И РАЗПРОСТРАНЕНА „ИСТОРИЯ СЛАВЯНОБЪЛГАРСКА“

Ако щете ми вярвайте, но когато преди години се наредих на километричната опашка пред Съдебната палата в центъра на София, за да се простя с „История славянобългарска“, си мислех, че съм на погребение.

Нашите служби откраднали от Зографския манастир Паисиевата история, но правителството беше решило да я върне на гръцките власти и на Зограф, където е била дописана.

Хората бяха унили, отчаяни и мълчаха до пръсване. Аз също.

Като я видях нашата светиня – една малка такава, изправена на нещо като стелаж и под стъкло, и се разпилях. Толкова ли нямаме сила и мъжество да я защитим тая книжица, си мислех тогава, да не я връщаме тази история на гърците? И псувах наум правителството и държавните глави, които в България винаги са три-четири най-малко.

Но после, когато отидох в Атон, разбрах колко съм грешил. И да не си помислите, че са ме обзели някакви дипломатически съображения и балкански политики? Нищо подобно. Светът на Света гора, въздухът, тихото и спряло време ме накараха да усетя, че мястото на Историята е тук, в Зограф. Тука е нейният дом, къщата ѝ е тука.

Учил съм я тази История цял живот. Откакто се помня, все образът на Паисий, дето нищо не знаем за него, ми е бил пред очите. И все го рисуват с една светогорска торба, по-голяма от него самия, и крачи този образ на Паисий в студ и вятър и разнася книжицата си из Българско. А пък това: „Ти, българино, знай своя род и език…“ ми е като майчино мляко и като песен – ту сладка, ту скръбна.

Наистина ми се плачеше някога, когато връщахме Историята, но като влязох в Зограф, просветнах и се успокоих.

Докато бродех из светогорските пътеки, все се питах – това мостче дали помни Паисий? В този камък дали пък не се е спъвал светецът? Дали е слизал до тази рекичка, дали си е мил очите в нея, дали е пил вода?

И най-много от всичко се питах как е написал Историята. Това се питах най-много в началото на моето кратко светогорско време.

В Хилендар, където се е замонашил, където е бил проигумен и е започнал да събира и да пише тази велика книга, има два огромни кипариса. За тях съм сигурен, че помнят Паисий – кипарисите са много паметливи дървета. Като ги видях, пълни с врабчета, си помислих, че врабчетата са като буквите. Прескачат се, чуруликат, местят се и винаги са си птичета и говорът им е сладък.

Така е и с буквите – какво ли не правят да се предреждат, да се надпреварват коя да бъде отпред, с коя да свършва думата, коя да даде глас на думата, а никоя буква не може без другата.

Паисий пише, че не е учил много – аз не му вярвам изобщо. Но като е видял тези врабчета в кипарисите, сигурно си е казал: Трябва и аз да направя като врабчетата – да си подредя буквите и думите, които имам в главата, да ги чуя заедно и да напиша една песен за България.

В Хилендар расте и една чудна лоза. Стара е колкото християнската вяра и нейните гроздови зърна имат чудодейна сила. Зърната ѝ са пълни със захар, сок и семки, дават живот и продължават живота.

Всяка есен тук идват стотици мъже, чиито жени не са им родили деца. Игуменът на манастира им откъсва по едно узряло гроздово зърно, те го носят на булките си и децата идват, и родовете се продължават.

Ами ако Паисий е видял в гроздовите зърна нещо друго? Представете си само как си е помислил, че България трябва да си роди История. И книгата като гроздовото зърно да роди България отново.

Неясна работа, легендарна, но на мен ми харесва „История славянобългарска“ да се е родила от едни врабчета и от едни гроздови зърна.

По пътя от Хилендар към Зограф видях много църквици, скитове, каливи и пещери, които от векове са били свещици на вярата. И пак започнах да фантазирам: Ами ако тези църквици, параклиси, скитове и каливи са му изглеждали на нашия Паисий като разпилени листове? Какво да направи, освен да ги събере тези листове в една книга и да тръгне да ги разнася.

Работата с разнасянето на „История славянобългарска“ също много ме е вълнувала. Как не го е било страх да скита сам по тези несигурни, опасни, разкаляни, напечени и опръскани с кръв пътища и пътеки, как не се е страхувал?

В една светогорска книга прочетох, че в Атон се подвизавали монаси пустинници – куфалити, живеещи в хралупи на дървета, най-често големи дъбове. Други пустинници се криели и живеели в големите стволове на маслини и се наричали елеити, други – в бадеми – амигдалити, и още, и още.

Като прочетох това, и ми олекна – ето как и Паисий е разнасял своята История между хората. Стигне до някой дъб, преспи в корубата му и сънува началото на българската държава, и му идват сили да продължи. Преспи в смокиня и някоя евангелска притча го подкрепи в пътя му нататък. Стигне до ябълка, задреме под нея и си спомни младостта, и му стане топло и светло. Легне под бадем и любовта му към род и родина разцъфне.

Сигурен съм, че така му е било по-леко да обикаля България. Дърветата най-много са му давали сила.

Докато пиша тези работи за Паисий, се сещам за един светогорски таралеж и една светогорска костенурка. На върха на хълма, разделящ на две пътя от Зограф за Ватопедския манастир, има малък параклис. Пред параклиса има лабиринт от сковани дървени греди, които пречат на дивите животни да влизат и рушат параклисчето. На дивите свине това им дай – да рушат.

И както си мислех колко добре са постъпили монасите, като са направили тази странна криволичеща ограда, видях таралеж и костенурка. Пълзят си таралежът и костенурката под предпазния лабиринт и нито се лутат, нито нищо, ами направо отиват към параклисчето. А над тях една сврака ги поздравява и им сваля шапка.

Това е, казах си, и Паисий ги е видял тези същите животни – таралежа и костенурката. И се е сетил, че ако стъпиш здраво на земята и ако вървиш и не спираш, стигаш до параклисче и до Историята си.

А сврака, която да ти свали шапка, може и да няма.

Николай Милчев