Проф. Галя Симеонова – Конах е завършила висшето си филологическо образование в СУ „Св. Климент Охридски”, от двайсетина година живее в Полша, където е специализирала журналистика. Тя е доктор на хуманитарните науки в областта на литературознанието на Ягелонския университет (Краков, Полша) и е единствената българка с докторат от този престижен европейски университет. У нас е защитила голям докторат (дфн) в Института за литература – БАН. В момента проф. Конах е преподавател по българска и южнославянски литератури, теория на функционалния и художествен превод в Познанския университет „Адам Мицкевич” (Полша)
След избухването на демокрацията у нас Галя Симеонова – Конах е известна на по-широк кръг от обществото като публицистка и кореспондент (от 1989 г.) на в. „Демокрация”, „Век 21”, а по-късно й като дългогодишен кореспондент на БНТ и БНР в Полша. През 1995 г. получава наградата на Полската информационна агенция, присъждана на чуждестранен акредитиран журналист за „Обективност в журналистическата дейност”. Няколко поредни години е специалист към българското посолство във Варшава по въпросите на масмедиите, връзките с тях и public relations.
След спечелен конкурс е назначена за директор на Българския културен институт във Варшава (1998). Като директор на БКИ, след прекъсване от едно десетилетие, Галя Конах инициира създаването и разработването на българската галерия „Сердика” (открита през 1999 г.), която функционира и досега като средище на българската култура в полската столица.
На полските читатели тя е позната с публицистичните си текстове, както и с посветените на културата и българо-полските връзки статии, публикувани във формиращите общественото мнение издания „Газета Виборча”, „Жечпосполита”, в списанията „Res publica” и „Опции”. Също така сътрудничи на полските TV и радио по теми свързани с България и Балканите.
Проф. Конах има над петдесет научни изследвания. Издала е книгите: „Поетът и лилията. Християнски идеи в творчеството на Николай Лилиев» (София 1999). Изданието е наградено на литературния конкурс Южна пролет за критическо изследване (2001). Полско издание: Poeta i Lilia (Варшава 2001).
Галя Конах много активно популяризира българската литература и култура в Полша – като преводач, редактор и ииздател. Съвместно със Сдружението на варшавските творци „Факт Абстракция” (FABS) осъществява поетическия сборник Koniec mitologii (Край на митологията, 2006) с преводи на избрани стихове на Румен Леонидов. През 2007 г. във Варшава издава първата, след 25 годишно прекъсване, антология на съвременната българска проза – Człowiek o wielu imionach. Antologia prozy bułgarskiej przełomu XX i XXI wieku (Човекът с многото имена. Антология на българската проза от прелома на XX XXI век,). В нея са представени произведения на Алек Попов, Георги Господинов, Емил Андреев, Емилия Дворянова, Теодора Димова, Деян Енев и други автори, дебютирали главно след 1989 г. Превеждала е на полски език творби на Борис Христов (Черни букви върху черен лист), Румен Леонидов, Емилиян Станев, Емил Андреев, Георги Господинов, Емилия Дворянова и други български писатели.
Последната ѝ книга „Постмодернизмът. Българският случай. Наблюдения върху художествената проза ХХ и ХХI век“ излезе с марката на изд. „Факел
За своята дейност е удостоена с най-високата награда на БАН за чуждестранна българистика „За заслуги към българистиката” (2008). В мотивацията за награждаването е изтъкнато, че се присъжда за „принос в развитието на чуждестранната българистика, в изследванията на съвременната българска литература и развитието на българо-полските културни връзки”.
Поезията е магически пръстен, който превъртян надолу/свети с невидимия дар на свободата.* Винаги е съществувало убеждението, че поетът има свободна професия. Но има ли професия поет? От поезията очакваме свобода на мисълта, на убежденията, на въображението, на словото. Поставянето им в някакви граници противоречи на природата на поезията, живееща от оригиналността на думите и техните съчетания, много често иконоборчески, а когато са истински духовни – разтърсващи. Вземайки в ръка книгите на Румен Леонидов се оказва – въпреки годините – че поезията му е като нестареещия портрет на Дориан Грей, поетът се е посветил на литературата до такава степен, че изследването на неговия живот и ангажираност извън нея, ни се струва безпредметно. Избраните творби, озаглавени Румботавър, са ключ към твореца, човека, приятеля, противника, пресъздават атмосферата, преживяванията на българския интелектуалец от последните три десетилетия…, многостранния, колоритен образ на поета от околностите на „Сам дойдох”… Той принадлежи към най-значителните и оригинални автори на литературното поколение дебютирало през осемдесетте години на ХХ век. Неговата стихосбирка Край на митологията, без съмнение е една от емблематичните книги в българската поезия от прелома на века, период на трудни обществено-политически трансформации, когато българското общество направи голям исторически завой в своето развитие, с всички човешки и обществени последици от това.
Поетът се самонарича Румботавър и този необикновено изразителен неологизъм вярно предава качествата на лирическия Аз и художествената му чувствителност. Метафората на Румботавъра е изведена като изконна идея и образ в поетическата книга, стихотворенията са подбрани и композирани в нов мисловен ред, който извайва двуделния характер, класическата синергия на „румботавърската” поезия, от една страна – разкъсвана от емоции, от морално безпокойство, страстна, полемична, безмилостна в преценките. Докато в дълбоката си художествена структура, това творчество притежава истински класическа вътрешна подредба, хармонията на една душевност и преживяване на света и човешкото, които ни предоставят неочаквана възможност за разгадаване знаците на Руменовата Арс Поетика, а посредством нея и човешкия универсум. Новият ключ към неговата поезия, извън литературните и битови стереотипи, позволи тя да бъде структурирана в няколко тематични и семантични цикли: Mithos, Signum Rerum, Varia, Umbrae, Milenium, Post Scriptum. В изданието са включени творби от различни творчески периоди на автора, акцентът в подбора е поставен върху митологическите и философските пластове в неговата поезия, въпросите на изкуството и творческия акт. В лабиринта на съвремието Поетът върви през живота самодив, същевременно е творец, чувствителен към моралните и обществени проблеми, който не признава компромисите със съвестта си и притежава все по-редкия в наше време дар на личността, наречен гражданска смелост. Има силата да говори за неща и събития, които другите не виждат или се правят, че не виждат и чуват, чужд му е грехът на премълчаването и неангажирането, комформизмът, инфантилността на консуматорското общество. В „пълнолудието” на съвременността виждаме трите огледала на неговата поезия, изправени едно до друго и едно към друго – с отразените сенки на предишните две – огледалото на съня, на мрака и нощта, на обществото и историята, и третото – на най-съкровените и искрени образи и емоции, изведени през душата на Поета.
Авторът коментира опустошенията от комунизма, състоянието на съвременното изкуство, изследва днешната стойност на ценностите, отделя истината от фалша, предлага на младите рецепта как да се опитат да живеят истински. От всяко ежедневие се създава действителност т. е. автентичност… И в поетическата Домашна книга са намерили място и стихове с по-интимно звучене, посветени на Вивиан или на перспективата за приближаващия се „отсрещен бряг”. Мотивът на творческото Благовещение – показва осеяния с противоречия, съмнения, невъзможни ситуации път на твореца, който „изпълва с думи пустотата”, границата на творческите възможности, вярата и невярата, възможния изход от диспропорцията между „силите” и „намерението”. Тук пред нас е поетът – присмехулник, саркастичен, играе ролята на неангажиран наблюдател, подиграва се на „прелестите” на политиката и масовата култура, комерсиалните забавления, сервирани в лесно смилаем американски сос, поставя диагнозите на Прехода, човека и поетите, пиещи вино, отдадени само на самите себе си… Стиховете му са свидетелство на несвършващите лудости на века, иронически пастиш на бездуховността, изследване на ужасите на новата „ценностна” система и култура, политическите игри. В неговата поезия, лишена от илюзии, въпреки силните емоции, няма нито ненавист, нито спокойствието на абсолютната резигнация… В нея има страдание, съпричастие, безпокойствие, нужда от творчество. Не се спасява с цинизъм и нихилистично отрицание…Чувства се изгубен, своето разочарование изказва с език привидно сух, понякога грубиянски, защото смята и поезията за убито изкуство. Опитва се да разшифрова човека с екзистенциалните му проблеми и метафизически страхове, с чувството на отчуждение и обърканост в прелома на века, общочовешкия милениум.
В творчеството на Румен Леонидов съществува особен дискурс на възможностите да се говори за Бог, извън реториката на неизразимото. Неговата същност не може да се сведе до конвенционалната употреба на главна буква, защото съществува извън хоризонта на писмеността, знанието, присъствието и презентацията. Не може и чрез интерпретация да се даде еднозначен отговор – в поезията му се проявява радикалното присъствие на Бог или пък Той става измислица, видение на езика, празно наименование без десигнат. Някои дълбоко христологични произведения, укрити под „мантията на вярата” са опит да се спаси интегралността на субекта, Словото на Човешкия Син прозира в мълчанието, както и в противопоставянето на ужаса на ежедневието. Показва света лишен от историческа памет и моралност, и колкото повече светът става жесток, толкова повече е важна срещата с човек чувствителен, добър, смел, изпълнен с въображение…, защото не само злото съществува между хората, но и доброто. В такъв смисъл той е повече поет на битието, за който поезията трябва да бъде ангажирана, да носи спасение, катарзис, морална обнова, вглеждане в себе си, да се твори извън конвенциите. Но също така, това е творчество на културата, на традицията, в която се оглежда неокласическия източносредиземноморски митологизъм, заченат от Кавафис. В него битува по най-естествен естетически начин поетиката, преобърнатата от поета метафорика на българския експресионизъм („жертвите пеят, а убийците плачат”), иконичната красота на размисъла. Предлаганият подбор на творбите е опит и интелектуално изкушение/удоволствие да се разкрие класичността на едно поетическо творчество – необикновено съчетание на „архаична” органика и подредена „римска” класичност, изконната същност на дионисиевското начало, органичната симбиоза на Club Méditeranée. Да се видят нещата извън външността, извън привидностите, отвъд автоматичността на клишетата и баналностите, да се достигне естеството на изкуството, както това прави истинската поезия, едновременна еманация и на чувството, и на интелекта.
Това е поезия, според мен, важна и генетически свързана с българския авангард, с неговата поетика и език, с усета към фрагмента, динамиката на образите, показва любовта към експеримента и така тя осъществява пряката връзка с пост-постмодерните търсения на осемдесетте и деветдесетте години. В нея откриваме пиетет към наситения със значения детайл, бързото улавяне на образа или факта, тяхната регистрация в движението на улицата и събитията. Все повече ни се струва, че от перспективата на времето стиховете му припомнят фотографии: словото, събитията, епизодите от живота, с извадения от тях смисъл… И най-неочаквано обикновеното, ежедневното придобиват измеренията на епифанен унес! По разбитите на късове поетически фрагменти – можем да възстановим и разчетем истината за времето, те носят повече информации, отколкото историята, претендираща за обективност, защото са пречупени през чувствата, изпълнени са с импулсивни поетически жестове, някои от които са останали осъществени само във въображението. Поетът е страж на града, интелигентен и верен наблюдател на нощните улици, неоновите светлини, пазарите с битката за препитание, на политиката и обществото, и все по-дълбоката тъмнина въобще на света.
Стихосбирката представя разнообразието на творческите инвенции и езика, показвайки художествените търсения процесуално, образно-езиково, отваря класическите, митологически и философски дълбини на поезията. Леонидов пише и твори настроение за да ни разкаже нещо, а фактически да ни сигнализира нещо много трудно за улавяне. В неговия свят всичко се разиграва сред мигновени светкавици на флешовете: нощта на продавача, изникнала в спомените от познат аромат и изведнъж – връщане към действителността. Един от големите парадокси на поезията е, че единствено тя, в разхвърляните и алогични фрагменти на действителността, е в състояние бързо и точно да улови истината за човека и нашата екзистенция.
Румен Леонидов е един от първите, който показа кризата на словото, описващо действителността, той загърби официалния, високия език на изказа, неадекватен за променената действителност. С вкус и умереност използва словото на улицата и така създаде своя „лингвистична” поетика, без тя да е нахална или измислена. Най-изразителният неин знак е въздействащата сила на поетическата метафора, създавана от деформациите на фразеологическите съчетания – промяна на единия от елементите или допълване с нов („деветият кръг на рая”). Оковите на езика поетът ги разбива с нови образи и предназначение на думите, кара ни да мислим, да излезем извън контрола на клишетата или безразличието, като стандартните и не стандартните елементи в стиха описват манипулациите в употребата на езика, не толкова в неговата натура. В поезията му демистификацията на словото отключва демистификацията на действителността, работи против автоматизма и стереотипите в мисленето. В подобен контекст като фигура на живота и творчеството, както е известно, израства вавилонската кула, езикът/говорът за нещата, стават тесни за описанието на действителността. И поетът се превръща в поет на парадоксите: на свободните поетически изкази, а същевременно ограничен от материята на своето дело, носейки съзнанието за лабиринтната езикова природа. В творчеството на Леонидов няма нищо automatique, зад всички езикови „игри” се крие желанието за собствена поетическа идентичност, а в политическия дискурс – индивидуалният прочит на обществената действителност. Покоряването на границите на езика е покоряване на границите на самия себе си и възможности за рецепция. Това са рамките на лирическия Аз, преминаването на забраните и заповедите на политическия конформизъм, които от деца ни се налагат, а поетът никога не е спазвал…
Песимистът би казал, че …е изминал половин век – светът продължава да бъде жесток, а Румен Леонидов – да пише поезия… Любовта става невъзможна в най-лошия от световете, но неговата любов и афирмация на света са като противовес на катастрофата. Въпреки че поезията му е изпълнена и с тъмни тонове, години е смятан за неуравновесен „румботавър”, развалящ спокойствието на деня, неуморим изследовател на злосторничествата на силните, но и на слабите, днес го виждаме и като творец, стоящ пред дверите на Тайната и на нещо огромно, прекрасно, извън зоната на словото и битието. Всеки стих, поезията са едновременно фрагмент и цялост, вечна творба, невъзможна да бъде завършена, за щастие – „няма край”, тя е единствено – размисъл за живота, поезията и човека.
Галя Симеонова-Конах
Варшава 2013
* Чеслав Милош, Поетически Трактат.
