Празникът на мъртвите будители

Къде е днес националният ни духовен елит? Къде са Новите будители? Къде потъна завещанието на българския възрожденец от Охрид Григор Пърличев, поет и преводач, който продължи популярното верую „Свобода или смърт“с гениалното прозрение: „Духовно съвършенство или смърт!“?

В съседна Македония го тачат и милеят, а у нас малцина са чували за него.
И никой редови българин не се сяща да продума името му поне. А колцина познават сторенето за народната свяст от двамата братя Миладинови, колцина са научили нещо за трагичната им участ? Имаме улици на тяхно име, няколко училища, и толкоз. Улици много, исторически личности всякакви, но у нас, за разлика от съседите, няма литературни награди, нито на името на тези светли двама братя, нито на апостол Пърличев.

Григор  Пърличев е български учител и писател от Охрид. Той е между най-дейните участници в битката с гръцкото духовенство за въвеждане на българския език в българските училища и българските черкви в града. Това става през 60-те години на XIX век.  Преди да изиграе ключовата си роля като водач на българското движение срещу гърцизма в Охрид, като студент написва на гръцки език поемата си „Сердарят“ и печели Голямата награда на ежегодния конкурс за гръцка поезия на Атинския университет (1860). Отличен е с „Лавров венец“, но отказва предложената му от Университета стипендия и се връща да даскалува в родния си град.
В творчеството си Пърличев се определя като българин. Съвременниците му от Македония го описват като „доблестен български патриот“ с „огнен дар на словото“, чиито речи „текли като огън и лава“.

………………..

На 1 ноември отново ще отбележим тържествено делото на стотиците именни и безименни будители, но това дали е достатъчно? Почитаме ли наистина святото им дело или всичко някогашно, пък макар и свято, днес ни изглежда архаично, непотребно минало, по-скоро нещо чуждо? Има ли смисъл да се обръщаме назад, когато сме затормозени от проблемното ни всекидневие и несигурното утре?

Не превърнахме ли и този празник в Ден на мъртвите будители, с формалното си отношение, с отмятането му като дежурно мероприятие? Защо на масовия българин много-много не му пука за читавите човеци от Възраждането, което ни се е случило благодарение на тях, на стотиците родолюбиви и боголюбиви люде, на десетките ученолюбиви учители, одухотворени духовници, будни монаси, преписвачи на историята българска, черковни ваятели, събирачи на народни песни, предания и приказки…
Но защо днес масовият българин не го е еня за онези, които са съхранили и възвисили българския дух? Онези, които отново запалиха златното кандилце на националното ни просвещение и пренесоха пламъчето му в угасналите за просвета души на забравилите що е род, родно четмо и писмо несретници и невежи…

Духовният елит на нацията ни никога не бил от политолози и социолози, а от словесни  бунтари – поети, журналисти, писатели, публицисти, преводачи, печатари, словослагатели, издатели на газети, списователи на буквари, писачи на учебници, преводачи на евангелски текстове и псалми, книжовници, книжари, драматизатори, самодейни театрали, писари, всинца са послушници в храма на изкуството.

Имената на повечето от тях са незнайни за неблагодарните поколения и техните непросветени властници, защото тихият духовен подвиг не предполага гръмовни оценки, висотата на изкуството не върши работата на нито една идеологическа пропаганда, но за сметка на гореизброените черноработници на духовността, по-известните са онези лица и личности, които не с таланта си, а с живота си са подписали смъртната присъда над тиранията и безправието.

Те са хвалените през различните политически режими, те са по-удобни за масови публични процесии, за митинг зари, а имената и делата им се изучават в училищните учебници, портретите на неколцина висят в коридорите на родните школа. Още през годините след Освобождението те са респектирали  пробудените ни сънародници  с онова, което прави разликата между тях и те. А тя е отчайващо голяма.

Ето защо масата от наведените и блеещите и досега не милее за онези  луди глави, обречени въстаници, хора не на перото, четката и резеца, а братя на пушката и револвера, сродници с духа на бунта и барута, верни на кръста и куршума. И сред тези стотиците съзаклятници, четници, войводи, обикновени и необикновени хъшове сме имали своя Христос на Свободата,
имали сме Поети апостоли и Апостоли дръзки като поети. Те вляха завинаги своето кръвообращение във венозната система на заспалата във вековен сън нация.

През същото нова историческо време духовното и материалното са вървели ръка за ръка и докато едните с остра кама в ръка са къртили камък подир камък от крепостната стена на разпадащата се империя, другите не с лъвче, а с разпятие на челото си са градили темелите на бъдното самосъзнание.
Това са гениалните уста Кольофичовци, майстори на храмови зидове и сводове, на камбани и камбанарии, на домашни иконостаси и селски параклиси… Това са стотиците български майстори дюлгери, архитекти от Бога, ваятели на мостове, къщя и черкви, като и уникалните ни резбари – марангози, за които не искаме да знаем. Нито за топлото им изкуство вградено в душата на дървото, изрязано в безмълвната плът на дъба, липата, ореха, елшата, чемшира, дивата круша, дряна, бука,мурата, явора.

В изяществото на тези майстори цветорезци се е събрала божествената растителна природа на изваяните с длетце и златни ръце  цветя, вейки, клонки, лозини, ябълкови цветове, крушево листо или дъбов лист, наречен мешово перо. Това изкуство и до днес диша в черковните иконостаси, владишките тронове и амвони. Наред с дърворезбарите от трите обособили се школи – Тревненската, Самоковската и Дебърската, от недрата на народната памет избликват като чисти извори цели семейни родове зографи, забележителни иконописци. По пети ги следва неизброимо малцинство от малоимотни и заможни ктитори, от замогнали се будни занаятчии еснафи, будни търговци, пробудени производители… Все живи светилници сред мрака на спяща в тъпотата си тълпа, типична за всяка империя.

Повечето от старите и читави българи, възрожденци, за разлика от нас, са имали пред себе си общението да живеят с по-малко залъци хляб, но с повече глътки опияняваща свобода… Живеели са с възроденото чувство за чест, за лично и национално достойнство, за лично и национално самосъзнание.

След Освобождението и те са били принудени да живеят сред общото обкръжение от неосъществени несретници, сред чедата на материалната слепота и нихилистична стихия, но не са се оплаквали от продължаващата духовна ограниченост и безпросветен мързел.

Но в оная млада държава, освен морално разложени партийци е имало и държавници, прозорливи политици, повечето от които вече не са премълчавани, защото да били буржоази лидери, но на практика те са завинаги извадени от всенародната почит и признателност.
Въпреки че са не само будници, но и първостроители на нова България…

Какво още са имали предишните българи?
Ами имали са истински офицери, истински генерали, истински войници и поручици. Има ли са не просто попове, а обречени на вярата свещеници, писмовни духовници, следовници на Спасителя и Създателя, има ли са в себе си и над себе си светци и светии…

А ние какво имаме днес?????

Имаме племе, което като цяло живее в будна кома. Съзнанието му е отнето от преживяната катастрофалната тоталитарно-демократичната травма. Народонаселението формално изглежда будно, някаква част от мозъка му спи, но като общоност не показва нормални реакции към света. Повечето рефлекси са непоследователни , понякога се забелязва трепване, щом си чуем името. Или следим само с очи всеки уж ярък предмет появил се в сферата на достъпното ни зрение, нещо, което в социалната патология се квалифицира като „минимално съзнание“.

Изглежда някои разделени на групи български граждани разбират какво се случва около тях, докато са поставени в безтегловност, но не могат да го изкажат. Или предпочитат да мълчат. Или най-вече – да мучат. Всъщност вегетират в общественото си безсъзнание и от време на време автоматично отварят и затварят очи. Явно отделни части на обществения ни разум се активизират и тези части си мислят, че могат да контролират движението на общата ни мисловна дейност.

Други региони на сивото вещество, свързано с националния ни организъм, искат да участват в мнимата навигация, но са най-последователни в регистрацията на партийните сривове и пикове.

И въпреки че външните дразнители стават все по-груби, кората на главния ни общ мозък остава все така гладка, спящите клетки се прозяват механично,  няма никакви други свидетелства за по-сложен ментален процес. Или ако все пак го има, той е изцяло дезорганизиран.

Лечението е скъпо, много скъпо, при това скъпотията не гарантира, че поне може да е ефективна.

За разлика при медицинските случаи на будна кома, когато безсъзнателните същества са затворници в собственото си тяло, така наречената обществено-политическа апатия е може би преодолима.

Един Бог знае, какво ще се случи, ако един ден на будноспящите българи им бъдат внезапно изключени  поддържащите системи. Тогава, онези от тях, които се правят на дремещи, ще трябва да скочат на крака, да потърсят друг изход към себе си и към света или  да продължат  да следват комплексите си, страховете си, болното си въображение, както и вродена завист, плюс придобития статус на невежи люде.

Така че частичното спасение за някои от нас е съвсем близо. Останалите или сами ще се освободим от себе си,
или битието ще се освободи с удоволствие от нас.
Но е време да оставим на спокойствие мъртвите ни будители,
Бог да ги прости, те така и не разбраха, че за будните българи са се сбъднали като национален елит. Може би още не разбраха защо никой не продължи недовършеното им дело. Защо никой не вмени на народонаселението, нарочно и съзнателно, че естеството на наднебесения им дълг е изхарчен за предопределението да бъдем българи. Но не за пет минути.

Те започнаха Възраждането, което остана недоосъществено и което не от днес се изражда във фалшиво политическо целомъдрие и претенции за възвратима девственост.

Бившите будите обаче  успяха в най-важното, те скроиха модерното държавно бъдеще на страната, въпреки дремещите сънародници около тях. Но вместо от скроеното да сторим байряк и да го издигнем над себе си, ние от кройката за нова държавност си ушихме поредните потури за душите.

Честит празник на всички живи на небето и мъртви под земята ни Будители!
Вечна им памет!

Румен Леонидов!