Цанко Серафимов за Румен Леонидов и „С острието на езика”, „Факел”, 2023 г.
В началото на 2023 г. новоучредената Академия „Иван Давидков” обяви първия носител на наградата за литература – Румен Леонидов. В обосновката на журито се казва, че това отличие му се дава за открояващата се творческа самобитност, обществена ангажираност, нравствен стоицизъм, усилия за обогатяване на българския език и за отстояване на националната идентичност.
Много точна характеристика на творческия и гражданския профил на Румен Леонидов!
Ново потвърждение за ярко присъствие в българската словесност е „словенската” книга на поета „С върха на езика”, която излиза под редакцията на проф. Людмил Димитров. Нарекох книгата „словенска”, защото тази антология на поетичното дело на Румен Леонидов за първи път бе издадена през 2009 г. в Любляна, Република Словакия, в превод на Намита Субиото, Метод Чепар и Борут Омерзел. Именно тази книга през 2012 г. донесе на автора най-престижната награда за литература в Словения – „Кристалът на Виленица”.
Съставителите на „С върха на езика” проф. Людмил Димитров и Людмила Малинова – Димитрова са поставили за въведение есето на Румен Леонидов „Към къщата на съновиденията”, писано през 1982 г. Онези, които познават творчеството на автора няма да се изненадат, че той нито за миг, вече четиридесет години, не се е отклонил от мисията си на поет, чието призвание е да бъде ВЕСТИТЕЛ: „Поетът е вестител – изповядва Румен Леонидов, – предопределен единствено от съдбата, той идва да съобщи, да предупреди, да предскаже, да възпее, да възневиди, да се опълчи, да бъде разпънат, за да остане с митичната си реалност в паметта на историята. Моята представа за поета се покрива с онзи вестител, който донася лошата вест…”
Защо достойното е да си носител на лоша вест?
Защото за това се изисква смелост, поемане на риск, дори саможертва. Не такова е кредото на носачите на хубави вести! Защото те са устремени към пиедестали – държавни постове, синекурни длъжности, места в президиумите, благоразположението на управниците, медийно ухажване. Именно тези поети превърнаха поезията в домашна прислужница, в послушна слугиня, в жена за забавления. За носителите на лоши вести, според Румен Леонидов, са подготвени ешафоди. Ще добавя: ако се отърват от публична екзекуция, очаква ги доживотно интерниране в българския Диарбекир, където ще износват овехтелите си шлифери и костюмчета…
„Аз съм от поетите, които рискуват” – заявява Румен Леонидов в далечната 1982 г. – „И буквите на ереста/ по твоя гръб димят.” Неслучайно има няколко стихотворения, посветени на Константин Павлов, неговият учител и събрат по дързост. В „Край на мълчанията” четем:
„Да откриеш собствената си душа
в една бутилка,
да превърнеш мисълта си в тирбушон
и влизайки във себе си да се отвиваш
до онзи миг,
когато
собственият ти дух изскочи, за да извика:
Край!
И да натика единствената си душа
в една бутилка.”
Особено актуално, на фона на гнусната война на Русия срещу Украйна, звучат стиховете в „Знаци”:
„О, призрак е това джудже!
Не е ли то седемдесетгодишното детенце-чудо,
закърмено със синя кръв?
Не е ли то поредното джудже, в ботушите на поредния генералисимум?
Не е ли то най малкото братче, юначето, несвикнало
да плаче, а да ни разплаква?
Не е ли пратеник на края?”
Не може да не се съгласим с проф. Людмил Димитров, който в послеписа си към „С върха на езика” определя Румен Леонидов като „един от най-провокативните и неочаквани съвременни български поети”, „мислител, успяващ едновременно да бъде и изцяло потопен във всекидневието, и достатъчно дистанциран от него, така че не просто да го обобщи, но и да предвиди, а понякога и да сбъдне различни събития с дълготраен ефект върху обществото.” В „Когато календарите се слеят в един” Румен Леонидов е безкомпромисен в своята категорична позиция спрямо ролята ни в историята и в определянето на своята съдба:
„НИЕ чакахме векове, скъпи старци. НИЕ чакахме… НИЕ…
Времето тръгна нагоре към своите извори.
Религиите развенчаха своите богове!
И огънят си спомни за искрата!
