Занает Исаилев, Седма част, разказва Ивелин Любенов

Занает Исаилев, Седма част:Сремски Карловци, Православаната митрополия, 1923 г.

Месец Листопад, октомври, както тук му казват, беше топъл. За Митровден се държа сияйна литургия в старата черква, макар едната й певница да беше пострадала още от войната. Новата катедрала не е напълно готова, но ще бъде величествена, с две високи кули-камбанарии, каквито не съм виждал другаде. Драго ми е, че и аз, скромният копаничар, участвам в нейната уредба, режейки амвон за нея.

Миряните бяха весели за празника, сякаш никога не е бушувала война.

Чудя се, кога се е променило дотолкова и хорското облекло? То нали се навъдиха граждани, къде ги старите занаятчии и сточари, с ония рунтави кожуси, чиновници и началници правят калабалъка в черквата, а дрехите им са поръчвани все при френк-терзии. И съвсем проста им е кройката, като да са направени по един и същ тертип. Аз помня от едно време имаше някои кокони, толкова суетни, та с наредени жълтици чак и на папуците си. И безсрамно си влизат така дори в черква. А сега вече не една-две, повечето жени открито се кипрат със златен филигран, а башка дето си държат и едни чадърчета, дъжд да вали, слънце да пече, без разлика. Прав беше старият кир Харалампие, куюмджиски устабашия, златна му уста, като ми велеше: И всички занаяти да умрат, момче, куюмджийството ще си остане вечно. Само не беше предвидил, че с фина машинка ще може и изящни накити да се режат, а няма да е за чудо, ако един ден и машина ушите дупчи или бисер в зъбите слага. Дано само и в мозъка не пробват да проникнат, щото пъкълът ври от такива напредничави человеци. Ама няма и да се дивя чак толкова, да ви призная, щото приятелят ми Иво, който насъне ми разказва за техния 21 век, ми призна, че са стигнали до намерение, да поставят и някое зрънце, чипче го казват, в мозъка, и ето ти на теб, свършен си, техен си. Ама чий? Господен ли? Господен, ама друг път. Само моят тъст, Хаджи Йован, балабан-кафалъ (с огромна глава, дебелоглав), лека му земя, предаде занаята си, затвори куюмджийските си дюкяни, и то що, да отвори пивница! Хем, оказа се, че още повече пара завъртя. Да станеше дедо Йово, да видеше тука всички увеселителни шантани, с австрийска чалгия – полки, па валсове, чардаши, па чифутски клезмери, ще му се пръснеше, вярвам, жлъчката от завист! У гевезлиците са сега парите. И още се сещам – при толкова виногради (лозя) в околността на цялото градче, при толкова добри вина и ракии, сега на някои разглезени мъже им пристигат вампори (параходи), пълни с шишета баварско пиво (бира). Иво ми каза, че и сто години отсега насетне, яко се пиело пиво на всяко кьошенце. Дали е забъркано това модерно питие от билки някакви, не знам, не смея да пробвам, за мене си е чиста химическа смрад. Имахме едно еврейче-хекимче в Солун, то продаваше силна дрога – тинктура някаква, от билки за мазане. Ама пък да пиеш тая дрога за кеф, ми изглежда още по-голямо пропадане в подземната огнена река. Айде да си мълча, че заради такива приказки посетителите на пивниците на бой ще ми налетят. Затова имам страх от този объркан свят и ме тегли мощно към другия, подредения горе. И някак съм разкъсан по средата. Не знам как да служа на Бога, без да плащам данък на господаря на този земен мир грешний.

От града има много млади момчета, погинали в последната война, хем долу, по нашите места, но ето, порастнали са техните деца, зреят бързо, а за предишното хич и не искат да питат и да знаят каквото и да било. Ех, джанъм, чунким с тях почва всичко. На тези юнаци повече им отговаря, ако ги въздигаш до звездите. Тогава си им братиньо, ще те черпят с пиво.

По тукашните земи са станали и други големи промени, имат направенa една нова Кралевина (Кралство), с Крал, който умее да говори по наше, използва словенски език, и към която голяма Държава спада и моята малка, а мила Дебърска държава.

Почитам Димитрия, добра светия, още откогато бях в Солун. Там му е голяма славата. И в България всеки трети мъж е я Митар, я Димче. Също и при нас в Миячията голям беше празникът му, тогава се връщаха печалбарите от странство! Братята ми ни донасяха много дарове, па каква радост беше, какво щастие, особено за сестричките ми, по онова време още съвсем малечки! Ето и аз съм в пуста чужбина, колко вече, има 40 години. Никак не са малко, 40! Веднаж само съм си бил дома и това ми е и останало като спомен, да ме грее в дългите зимни нощи, когато се чуват вълци по Дунава река. Дома станува (живее) сега, и слава Богу, да не се строши къщата, едната ми сестрица, която има, вярвам, даже внучета. И аз трябваше да съм одарен вече с такива, ма нямах този късмет. За какво е борбата цял живот, ако не се изстъпиш на широк чардак и от радост, за добит син или щерка, внук или внучка, да пуцаш с мерак в кристалното небо! Барем веднаж ми отреди тази радост, бре, мили мой Боже!

Един ден владиката ми рече, позасмян:
– Хайде, прошетай се из целия град. Наслади се, има всичко – и смеячка, и лютило! Не съм те аз поробил, та само да ми робиш (работиш)! Да си хизметкяр (слуга), не си хизметкяр, уметник (художник) си надарен! Нима не ти се здодея (не ти омръзна) от дървото?

– Очите ми са изнежени, пълни са с хубаво дърво, друго не гледам! Треска ме тресе как ще го събера (сглобя) трона, нали да е готов за празника напролет?

– Трески и аз дялам всякакви! Но ти нямаш нищо за дялане, читав си, чедо миячко! Па ако са ти очите с трески, доктор си търси, ние лекуваме други погрешки.
– Абе треските са ми от дъските!

– Щом даже дъските ти не виждам, как па да ти ги съзря треските? – смее се той, а смехът му кънти в свода.

Перачка има една, която се грижи за нас, еден ден ме завари в работилницата да режа.

– Тако ти бога, Друже Чурич – ми каза тя – Не си носил нищо за пране вече втора неделя.

Засрамих се. Не съм и усетил времето, тънейки в работата. Ние сме чисти люде, как се изоставих така! Дори не съм се и бричил тези дни. Тя остави легенът с изпрани кошули (ризи), и си отвърза забрадката, та си приглади влакната (косите) и ми рече:

– Влизай в кацата, ще те избаняме и тебе!

Сакън! Стреснах се от тази приказка, да не се окаже тя четвъртата любов в живота ми, както ми беше пророкувала врачката. И я поогледах – хубава, бре, калеша (вакла, черноока), ама на гърло – тънка. Или не! Не я ща. Не търся такива искри. Нямам потребност от занимавки с човешки слабости, докато работя в Негово име. Имам си всичко!
– И не сум Чурич аз, а Чучурковски, – й казах – От „чучур”, нали знаеш, кога водичката църцори от шупурлето?
– Гайле ми е, все е от „чур”, чурац-курац.

– Такива моабети не в манастира! – й казах.

А тя се не отмята:
– Айде сега! Монасите са в шумата (гората). Тука е градска митрополия, църква, школа, конаци, освен светци, като тебе, щъкаме и нормални хора.

– Повикан съм тук за уметничество (изкуство), не за кривване в тази посока.

– Алал ти вера уметничеството! То ще пострада ли някак от това? Можеш само да го заякчиш още повече!
– Празни приказки – рекох й аз – само като да си чешаме езиците!
– Със стари хора не се жежам (не се майтапя) аз – смееше се тя и излезе, па тресна даже и вратата.

Скочих по нея и й извиках:

– Да се не спънеш, че ако се претръколиш по тази вита стълбица, ще пропаднеш чак во тремовете, пълни със зверове, раззинали паст.

– Айде, оди си дреми тогава! – ми махна тя с ръчица – Па ако размислиш, остави ми някое малко нишанче (знак) на пенджерето! Хем не ачик-ачик, ами само аз да го забележа.

Добре де, отговорих й серт, ама цяла нощ не съм мигнал. Ясно ми е, че самият сатана ми я е изпратил, да ме изпита. Иначе да сте чували някоя жена самичка да се предлага някому така непристойно? Или така ще е вече, трябва да питам Иво, ще стават ли женорята все по-окумуш. Да не почнат и да и коландрят накрая.

Един ден съблазънта пак дойде, както си бях в новата катедрала. Изми целия каменен под, без да ме погледне дори, мълвеше си сама нещо. После си излезе уж, но пак се върна доста бързо, преоблечена и хубаво наружена (начервена), като за празник, доближи се и ме заговори открито:
– Какво режеш сега?
– В момента меря трети път, не, четвърти. Виж как съм драскал по аршина! А все ми се струва, че бъркам мерките. Гледай – църквата е безкрайно висока, не притисната, като нашите, а тронът стои вътре някак дребен и резбата – миниатюрна. Кой ще я зазира.
– Отлично – веднага схвана какво ме мъчи тя – така и трябва да бъде. Не се върти дюнята (светтът) само около твоя  мурафет (умение). Зер на Отца ни не Му е тронът най-важен, а дворовете Му!
– Дворовете казваш, и во право си, там сме се прихванали самите ни. И ако дворовете Му са пълни с плевели, що ще ни чини?
– Е па, ето, гледай, защо този от иконата, свети Илия, е със сабля? Ай, обясни ми. Да сече плевели.

Гръмовник е свети Илия, а мене и гръм да ме тресне, не се сещам какво иска тази сгодна перачка. А и за пръв път някой да се вгледа в самата ми работа:

– Виждам, режеш птица, както кълве змия? – застана жената зад рамото ми и заразглежда

– Птицата е горе от небото, държи за Господа, – й обясних аз – а тази извита твар е от нашата земя, от пъклото. Същите сме като нея.

– Верно ли земята е пъкло? Никой път не се ставам (съгласявам) со тебе. Мигар животът не излиза от земята? Жито не вършееш ли, хляб не ручеш ли?

– Ех, ама и ти! Все си на кестерме! Какво ти пречи в живота? – подразних се аз – Защо с мене се дърляш?

– Така, щото вървя подире ти! Да мета и да мия, за друго още не знам. Пък ти, ако си ме обележил, изрежи ми от мерак дребно подаръче – кутийче някое за белилото, щеш ли?

– Разбира се. Ама с какво да го украсим? Херувими ли да изрежа или серафими? – а всъщност се зарадвах, че са й харесали моите резби.
– Грозде ми изрежи, кисело при това! Можеш ли? Лисича муцунка да го допира. И гарга също, съвсем рошава!

Хвана една метла, па ме подгони с нея, полите й се развяха, и пак се смее, а всичко отеква във високия купол, в който е зографисано детето Христос Емануил – Спасител!
– Не смей да се смееш, смехът не за в църква! – я сгълчах аз, а гласът ми отеква, като да идва от небето.

– Не псувай, не смей се! А какво, да рева целодневно, че пуста е опустяла Земята?

– Па без Сина, опустяла е!

– Опустяло е само теглото! А теглото е от крива наредба. Кой го нареди този свет?
– Кой? Падналият!
– А какво, Нашият дремал ли е в това време?
– Той има Недреманное Око, ето го там на зида, погледни фреската, от зографска умела ръка е писана. И както уж дреме, вижда всичко. Четеш ли написаното: «Аз сплю, а сердце Мое бдит».

Тя погледна зографията с тригодишния Исус и каза:

– Вижда всичко, но пък леко се е засмял, а? Като да си бие шега с нас. Забеляза ли или си кьорав? Отпусни се малко, ей, спеченяко! Животът е хоро, а човекът – играорец.

– А кой е поръчал музиката? – заяждах я аз

– Ама па нали има радост в игрането! – отговаряше тя

– Не думай шашкънии в Неговия дом! – й казвам аз.

– И в очите ще му кажа – и тя вдигна глава към купола – Сине Божий, онемило ли те е?! Извикай мощно, да охладиш нефелните, от страх да превтасат отведнаж! Остави ни радост на свестните, прочисти ги несвестните. Извади сабята, както този, другия…
– Свети Илия Гръмовник – донадих аз
– Като Твоя светец! Плеви, жъни! Мий, пери! – махашще ръце нагоре тя

– Не се пèри пред Господ па и ти! – й шепнех – Kой е наперен, ще си я сведе главицата!

– Абе нека Той лично си ги изпере всички оваляни халища! Ние какво? Ние сме малки, даже своя мръсен гъз не можем да изперем!

– Перачката търси и Господ на перачка да се претвори? Ясно! – нервирам се аз

– Зер не? Хвърлян ли си в тепавица? И чист излизаш накрая. Кой те опрал – Той, Господа.

А може да е права. В който и катран да сме се овърголили, може наистина чисти да излезем от този свят най-накрая. Господ винаги ни нуди (предлага) спасение, в каквото и тежко положение да сме! Докато Жената какво има да ни предложи? И как мене жена би ме спасила?

Може да съм го изрекъл това последното гласно, защото перачката ми рече:
– Обвиняваш ли ме за нещо? Аз нищо не ти предлагам. Кълни си се само в Господа!

– Името ти как е? – промених аз приказката

– Гръдно (грозно, отблъскващо) ми е името – змия лютица – каза тя – Защо ти е важно да ми знаеш името, ако не те ухапя.

Рече и отведнъж запя една стара песен:
„Пукнала, майко, треснала,

Защо ме роди убава,

Не можам д’одам чаршия …”

Ха, не било много хубост за хубаво, така си е. Да запиша ли нощес в тефтерите тази песен, както ми заръчваше преди Барон Врангел, дали ще се заинтересува някой от нея някога в иднината?

Беше минал цял месец оттогава. Чуден сън бях сънувал веднъж. В него перачката ме питаше за Наса, жена ми:

– Още ли се сещаш за нея? – и ме стрелка в очите – забрави я! И ти си сам, и аз съм сама!

– Никога не съм сам, – й рекох – щом си говоря с небото. А и венчан съм.

– Венчан си ти, а жената ти е трудна (бременна).

Призля ми, щях да повърна. Приказки на луда жена, какво друго да кажа. Грам не й вярвам!

– Тази червена линия не трябваше да минаваш!

– Тряба да се съочиш с истината, ако и да боли – ми казва тя.

– На кого се позоваваш ти? Свидетели въобще има ли?

– Трен знаеш ли какво е, трен? Пристига тука от Цариград! И носи горещи вести, още парят.

– Жена ми е у Вратца, у Бугарске. Ни трен минава в онази клисура, ни дявол!

– Хохо – пак кънти гласът й в църквата – Где ти е жената? В някаква си Вратца? Тя, глупчо, в Цариград с търговия се занимава, дюкяни върти, жълтици гълта. Добре се е наладила по терка на времето. Но друго й се е случило сега, нали разправиите с гърците бяха уж свършили? Беше ги изпотрепал твоят приятел Мустафа Кемал. А сега ги е изгонил всички. И твоята е побягнала с керваните за Солун.

Трепнах при споменаването на Солун, едва си затраях.

– Пак касапница, пак губилище? Пак кервани бегълци? Не се ли отрезви тоя свят? Все същият мор?

– Тепърва ще се доунищожава светът!

Бързо пресметнах още веднъж дните, откакто Наса побягна. Точно 376! Много са, няма как да се е заплодила сама!

– Може и тебе да те потърси! С чуждото дете на гърди. И чуждите мъда семе носят, друже Чурич! – прокоби перачката

– И това не го вярвам! – рекох – Закълни се!

– Не се кълна аз. Па кой разбрал – разбрал, а кой не – значи не му и трябва.

Тежък сън беше този! Добре поне, че сънищата не показват всичко съвсем точно.

Повика ме спешно един ден барон Врангел, който иначе нямаше много време да си приказваме.

– Пристигнали са червени от България. Комуняри им викат. Вдигнали въстание там, а побягнали. Да знаеш, такива са и моите душмани. Да не контактуваш с тях те моля, ако ще и злато да ти предлагат. Предполагам, че ще продължат или за Париж, или за Лондон.

– Защо са вдигали въстание? Не изгониха ли турците още преди?

– Желаят да вкарат България в друга цивилизационна орбита. Без господар, без Бог! Те не й помагаат, даже й пречат.

– Как без Бог? С рогата напред? Никак не правят добре!

Чудно ми е, че този свестен приятел Иво не ми се е появявал скоро, да го питам него за това, той би трябвало да знае. За него всичко е безболезнено, неща, останали в миналото, чел е единствено по книга за нашите мътни времена.

– Обещай ми да не помагаш на комунярите! Българи са, ще те потърсят – повтори ми генералът – Лошото е, че си благ, ама сега задължително трябва да си твърд.

А пък аз се чудя, на каква разкръстица (кръстопът) съм се спрял, та един напред отива, друг назад се връща и все оттука минават.

Не знам дали предишният сън е показал точно, но втори сън ме връхлетя следващата нощ:

На 55 години съм! Кога литнаха – не знам. Остави това, то не интересува никого. Но глас чух архангелски: с дете ще се сдобия от перачката, Воислава й е името. Чувате ли? Ще ми изскочи сърцето! Слушам как гълъбиците нежно гукат навън. Хайде, летете в Мусомче, да отнесете хабера на мама и тато, на моите тетки и стричеви, на моите укеве и сватове, че очаквам мъжко чедо. Син. Някой ме попита: А защо родителите ти са по-млади от тебе? А аз отде да знам – такива ги помня, такива ми се явяват! В същия сън казвам на Иво:

– Кажи ми, приятелю, някое име хубаво, заедно да го избираме, знаеш, че името краси човека! Какво ми молчиш като мушмула под кошула (риза).

– Па, виж – замисли се той – харесва ли ти Дабижив? Или Благоя, Сладун, Златан, Мирче, Доброта, Перица. Или па …

– Ако е черничко, като перачката – ще го кръстим Негрия, ако е бяло и хубаво, като тебе – Белчин!

– Отлично! – шегува се приятелят ми – Ще ти подаря биберон за пеленачета.

Хубаво е, нали, че някак си съм го намерил този човек за приятел. За неговите времена може да е доста непригоден, ама за нашите все ще даде някой съвет и акъл.

– Дойди, Исаиле – ми рече строго един ден владиката – погледни ме! Знаеш ли кой е Перица Станиславльевич, един молер, художник наш добър? Е па, венчавме го полани, той на 60, а жена му на 25! Ти си ми казвал, че Света Елисавета е твоя закрилница! Е, тогава да знаеш, че женитба ти се позволява. Ако дотам опре, ще имате от мене благословия!

И ми подаде да му целуна ръката.

– Не е редно, женен съм – отказвам аз

– Зависи от кой ъгъл го гледаш това? Жената ти е избягала. А може да е и убийца.

– Изобщо не е – му рекох ядовито – Не е, чухте ли?

Преди Петровден било, някой майстор далече в града Беч (Виена), за проклетия, паднал от скелето. Стар ли бил, какво ли, потрошил си кокалите. Грабнали го чираците и право при доктора. Лечили го 3 месеца там. Дали му чак някакви опиати. Не можал повече да се вдигне на нозе, па едвам изрекъл:

– Носете ме долу, в родните простори се умира най-сладко.

И го вдигнале с керванчето – от Беч, през Будимпешта, стигнали в градчето ни.

Беше надвечер, още видело навън, гугутките още се надпяваха. Тъкмо си сгъвах кошулите за в гардероба, когато се изтрополи по дървената стълбичка. За момент си помислих само: Тя е, перачката. Но се тресна силно и, без да изчака, нахлу хаосмайсторът.

– Гръден абер (лоша новина) ти нося: возят болен чоек, Исаиле! – рече ми той – Ваш бил, мияк. Но го напуска душицата вече. Дай да се опитаме да го лечим с билки? Или попът да му изпее една ектения, ама още сега. Иначе тука ще го копаем, под чимширено дърво.

Като чух, че е наш, рипнах и се затичахме към хана, близо до Дунава.

Гледам го, и никак не мога да позная. Може да е Тресончанец, може да е от Битуше, от Лазарополе, от всяко от нашите села. Мустакът му бял, а под носа – жълт. Челото сбръчкано, косата – окапала. Кога си отлепи очите, мигом сякаш видях моя тато. Извиках от изненада:

– Мойсе!

– Исаче! – пророни он – Хладно е. Бистра планина… Ягленисани (овъглени) греди… Дай му рушвет, ке ме ослободит.

Уплаших се! Кокорил съм се, ми казаха после, като отровен от гъби. Собственият ми братец умира! Прегръщам го, на гърди си сълзи роня, но знам също, че на смъртта-душувадница рушвет не минава. Как да го отнесем долу? И кой ще се грижи там за него? Сестринците ни (племенниците)? Да тръгна с него? Керванчето ще мине през Ниш, но оттам ще завие за София, ние как ще го прехврълим за друго керванче към Дебър?

– Прекъсни си работата, тя няма да избяга, и търси начин! – ми казва владиката – Дъските са ти почти готови, ще ги сглоби все някой.

– А кой ще ви изреже лъвовете за владишкия трон, за краката му? Не съм ги почвал дори, канех се зимата да ги режа.

– Друг майстор.

– Как така? Какъв е моят кабахат? (тур. вина) – по-добре гръм да ме беше ударил – Как ще се вклини друг в моята работа?

– Гледам само за в твоя полза – рече Владиката – но така е най-добре.

Но думите му не ми дават мира. Може ли двама майстори да мислят еднакво? Може ли и двамата да се вълнуват по един и същ начин. Няма да допусна друг, си мисля аз, но не смея да го кажа пред Владиката. Аз нямам незавършена работа в моя живот! А той постави ръка на главата ми и тихо рече:

– Нощес в молитвата ми се яви един сияен млад човек или вероятно ангел, два еднакви гривести лъва вървяха след него. Като ме доближиха, лъвовете станаха дръвени и той ги понесе под мишници като перушина. И ми каза: Аз ви ги поръчах, но те сами се направиха, по Господната воля, готови са. А Исаил ще го моля за друго – да ми изреже и царските двери, и амвона, когато се върне.

Опулих се, ама и радост ме обхвана, че са ми забелязали работата от отгоре.
– Тастамам (точно така). – му отговарам – И дверите ще резбовам.

– Значи, нямаш силен притисък от времето – се включи и барон Врангел – Така че аз ти заповядам! Ще заминеш!

– Ще си заповядваш на войската, приятелю! В копаничарството аз съм генерал!

А генералът ме изгледа като треснат.

– Брат ти е – намеси се и казакът, другият ми приятел от врангеловците, строобрядникът – по-важен е от еден лъв, какво като е царска твар!

Не че не исках да съм до брат ми, но не можех. Казвам им:

– Всичко, което режа, е за Божия слава, а ако брат ми умре, ще влезе право при Бога.

– Ако тръгна с тебе, ти тръгваш ли? – предложи изведнъж перачката.

Как е попаднала пък и тя тука? Нима и в тази ситуация търси своя си кяр? Ама не, не съм прав, ако не ме обичаше, ще се осмелеше ли на такава стъпка? Значи наистина нейното сърце блика. Но тръгнем ли заедно, едва ли ще се върнем повече тук. Ще си свиваме долу гнездото. Как ме изкушаваше тази мисъл. но същевременно строго я гълча:

– В чуждо гръне сол не слагай. Аз си очаквам жената, ще се върне, будала не съм!

Не че напълно го вярам, но нарочно така й говоря. За да се определи от този момент, наистина ли е готова да се свърши (да се омъжи) за мене. И аз искам жена, накрая и аз съм човек, и аз не искам чужденец в чужбина да ми склопи очите.

От олтара излезе и самата Света Елисавета, леко премина през иконостаса и ме гледа благо, а си мълчи. Но аз разбрах какво искаше да ми каже – сам да си реша по сърце. Ако ще си вземам невеста – сега да отсека.

А ето че и Иво се показа зад завесата посред бял ден. Вероятно той даже знае какво се е случило, нали е от бъдещето време, може и в книга да го е прочел някъде. Макар че аз вече нямам колебания и за съвет няма да го питам. Иначе съм му благодарен, че идва от грижа за нас, неговите предтечи.

И ето какво реших: ще натоварим брат ми на керванчето, няма какво да се умува тука! А аз ще остана, да си доизрежа всичко, както трява, докле мога и докле имам виделина.

– Това ли е крайното ти решение?– рече някой. Кой го каза това, нито тогава разбрах, нито някога – Ще платиш ли и цената му?

А цената аз не я знам, но знам, че ще отсъдят какво да се плати, когато ти поставят душата на везната.

– Оставете ме сега всички, – замолих аз верните ми другари – кротко да се простя с братеца си. Па ако оживее – да ни посрещне в Мусомче с моята нова невеста. Ако не – да ме срещне в широките Му небесни дворове. Да нареди столове, и сам Господ на средният стол да седне. Да отсъди какво още му дължа!

Някой постави на масата и бохчата на брат ми, вътре с инструментите му и сметководния тефтер. Имаше навито и едно масурче – като го погледнах – това му беше китапът, че е признат за майстор от копаничарския руфет (еснаф). Колко би бил горд тато с него! А ето, аз и заради всички тях трябва да си оставя душата в дървото. Каквото режа занапред, ще е и от твое име, Мойсе. Какво е името? Всичко, което имаш – единственият бисер, който цял живот вадиш от калта. Или си го валяш в калта. Ти си решаваш, ти си му господарят.

Рано сутринта бях при керванджиите, па заръчах на момчето:

– С такова керванче тръгнах и аз едно време от нашето село. Кротко води кервана! И кажи на тези, които поемат брат ми за надолу, когато стигнат Мусомче, да гръмнат с пушка, и да е жив, и да е умрял, душицата на Мойсея ще се радва дома да си стигне. Лек път!

– Сполай ти, майсторе – рече момчето и поведе.

И жална песна запя, заслушаха се бюлбюлчетата (славейчетата). Като се скри зад скалите и последният кон, бюлбюлчетата отведнаж зацвъркаха, Дунав се белна, градчето се будеше. Хаосмайстерът щеше да  загаси газените фенери, ханжийката ще си легнеше, перачката ще ми е забелязала нишана, Владиката ще запееше от нов амвон, Врангел ще ближеше стари рани. Най-подир и Мойсе ще стигнеше дома, жив или умрял.

Всичко лети бързо. Дали ще остане нещо от нас?

А Иво цяла нощ ми казваше стихове. Запомнил съм този:

„Диря дирите си, за да видя друг дали ги е подирил

И намирам само ненамерените дири”

Моите дири са в дървото. Реже се трудно, а гори лесно! Братята ми са копаничари, и чичко ми, и дедо ни, но аз съм, засега, последният. Да пея лебедовата песен.

А последната песен е като последната сметка – най-важната!
Ще заръчам на Иво да ги поздрави всички от бъдещето, които ми прочетат бележките. А може и аз лично:
– Ай, бъдете ми всички от сърце поздравени! Сполай ви!

Лето господне 1823 у Сремски Карловци, Сръбска кралевина, кога брат ми се куртулиса, а аз се залибих.

Край на седма част.