Последното интервю с големия поет преди „Часът на участта“

  Михаил Калдъръмов

Настоящето интервю  го направих наскоро след рождения му ден, когато навърши 57 години. Заключих вратата на работната си стая и му казах: „Повече никакво отлагане!“. Без да подозирам, че наистина не е оставало време за отлагане… Днес, десет години оттогава, все ми се струва, че пак ще го срещна по някоя кюстендилска улица, ще седнем някъде да изпием по една ракия и той разпалено ще ми разкаже за някоя от своите щуротии. Не познавам по-естествен човек от него. Мисля, че той прекрачи отвъд също по един естествен, по един категоричен начин. Просто взриви сърцето си… Шегуваше се, че има две сърца, но, и така да беше, пак не биха издържали на изпитанието Поет. Непременно с главна буква.

Михаил Калдъръмов — 57 години… Възраст, в която човек е преминал средата на моста. Време ли е за една равносметка и в житейски, и в творчески план?
Биньо Иванов — Това ми звучи малко като укор, че чак пък толкова години съм навършил. И на мен не ми се вярва, а равносметката винаги идва дълго време, след като те няма. И зависи дали има на какво да правиш равносметка…
М.К. — След толкова години на литературен труд, след толкова викове на „Осанна“ и „Разпни го!“ по твой адрес, разбра ли докрай какво всъщност е поезията?
Б.И. — Поезията, ми се струва, нито начало има – нито край. Тя има нещо между края и началото. Ти не знаеш кога е започнало това нещо, нито пък знаеш кога ще свърши, дали изобщо ще свърши. Това е нещо, което хем го има, хем го няма. И най-хубавото на поезията обаче е, че има нещо елитарно в най-благородния смисъл на думата. Не е за всеки. Едно време, повлиян от училищните програми, си мислех, че истинското изкуство е това, което, абе първият срещнат на улицата, трябва да го разбира. Иначе не е изкуство… Отдавна съм се простил с тая, ама много смешна, импотентна хипотеза. Напротив, изкуството… В края на краищата и в Библията е казано: Има си кой да хвърля камъни, има си кой да събира камъни…
М.К. — Неусетно стигнахме до творческия процес. Аз знам, че при теб стиховете дълго време зреят и понякога с месеци, дори с години не ги завършваш… (Както е при една Ана Ахматова, например). Това може би е една високо вдигната летва, една взискателност към стиха, към себе си?
Б.И. — Хм… Ама то не знам колко е взискателност, но съм сигурен за едно нещо – до голяма степен от мързел. От мързел и от страх. Аз като гледам пишещата машина и ми иде да взема и да я хвърля през прозореца, без да го отварям. Просто я чувствам тая пишеща машина като враг № 1. Буквално! И мързел… Просто си казвам, абе сега, ако седна да препиша това нещо, дето съм го написал на ръка… И нещо ме мързи…
М.К. — А машината сякаш те предизвиква…
Б.И. — О, тя направо те псува! Аз съм имал случай и съм го казвал това нещо. Един път като бяхме в Хисаря с Блага Димитрова, аз нарочно бутнах едно там нещо, което спира шейната, не може да се движи. Блокирах я нарочно, за да си намеря оправдание, защото бях обещал на Блага да й представя към обед това, което тя видя написано на ръка. Тя чака. „Ти носиш ли ми стихотворението, бе?“. Викам: машината блокира. Край. И тя идва в стаята, моята, и почва да гледа. А аз си викам, сега ако разбере как съм бутнал това нещо… Ами Блага, поне 20 години преди мене е започнала да пише на пишеща машина. Но не можа да разбере и извика Веселин Андреев, моля ти се. Бай Весо гледа, гледа, па поклати глава: „Нещо е станало с тая машина!“. А аз си викам, ега ти, ама си викам на акъл, ега ти големите писатели, не могат да разберат, че мен ме мързи да пиша и затова си намирам оправдание. Бай Весо се обърна към мене: „Па ела на мойта машина“. А, викам, не! Аз на друга машина не мога, просто ще си изгубя вдъхновението, съвсем сериозно. Те си отидоха и аз си викам, абе що не си отида до близкото заведение, там може да се сетя къде съм бутнал и какво съм бутнал в машината, разбираш ли… Та в голяма степен това си е въпрос на… абе това означава обаче: в сърцевината, в основата на тоя мързел стои едно нежелание. Нещо не съм много сигурен в това, което мисля да напиша, защото като не съм сигурен… Ами аз един път се опитах да напиша нещо за комунизма, ама положително, става въпрос…
М.К. — Като млад поет вероятно ?
Б.И. — Абе, моля ти се – прощъпулник! Имах една друга машина, много стара от един евреин. И като блокира – край! И нещо започна в ушите ми да пищи… Викам си, абе тая машина май ме псува… И се отказах от намерението си.
М.К. — Значи машината е блокирала от самата тема на стихотворението?
Б.И. — Ами тя като разбра какво мисля да пиша… Нещо като ода на Партията. Нещо да съм млад Хр. Радевски…
М.К. — Как си обясняваш това активно участие на литератори в политическия живот?
Б.И. — Това е съвсем естествено. Един човек, който се занимава с литература, да кажем изобщо с изкуство, че това е обществена дейност. Политиката влиза в обществената дейност. Аз не виждам как може един човек, който живее в това общество, да не се занимава, ама той няма нужда да се занимава, тя го занимава, политиката го занимава. Той не може да бъде индиферентен. Абе искаш-не искаш – това е положението!
М.К. — Т.е. творецът не може да бъде аполитичен?
Б.И. — Няма начин. Той може да се преструва… Ама ние имаме един пример от- преди 80 години, да кажем. Мисълта ми е за Оскар Уайлд. Той, дето непрекъснато е симулирал, че е така извън нещата и се присмива на всички, та било писатели, та не знам какви си, че се занимават с обществена дейност. Ами аз пък не виждам някъде в творчеството си да е извън обществените работи. Колкото повече приказва един творец, ако е кадърен, става въпрос, де, против политиката, то толкова повече самият вече е вътре в нея със самото си приказване. Ти не можеш да се изолираш. Ти си така и така в блатото и гледаш, ако си намериш сламка, да се придържаш донякъде…
М.К. — Това „придържане“ всъщност е творческата, личностната позиция. Какво ти костваше нейното отстояване? Не е тайна, че си създавал главоболия не само на литературните началници, но и на органите от Държавна сигурност. Какво те крепеше в това опасно време за авторите-дисиденти?
Б.И. — През всичкото това време аз си спомнях и си го повтарях винаги на акъл един много известен израз на един от моите любимци в нашата литература – Петко Рачев Славейков: „Не сме народ, а мърша!“. И това ме крепеше. Аз си казвах така: Щом като на един такъв страхотен патриот като П. Р. Славейков не му пука да го каже това нещо в лицето на тоя народ, това значи ли, че той е извън и против народа? Тъкмо обратното. Той просто е разбрал, че любовта към народа се изразява не в това да му кадиш тамян и да го заблуждаваш, че е най! Че сме гостоприемни, е, прекалено сме гостоприемни. До такава степен, че можеш да го пуснеш да ти оправя жената, и то пред тебе, и ти да се правиш на разсеян от гостоприемство. Много добре знам къде живея, просто рано го разбрах и усетих. И затова много изненади ми бяха спестени, сам си ги спестих.
М.К. — Знаеше ли, че има хора, които донасят за теб „където трябва“?
Б.И. — Те не са един и двама… При случайни срещи днес аз се чувствам по-неудобно от тях самите. Абе мен ми е неудобно да го погледна в очите, защото очаквам, че като го погледна и той ще почне да се извинява, което пък ще ме доубие. Ама няма такова нещо – той те гледа съвсем открито и честно. И колкото по-големи мръсотии ти е правил, толкова по-открито и честно те гледа и май чака от тебе извинение… Ти си му създавал грижи, разбираш ли. Неслучайно съм казвал на Шипаров, тогавшния шеф на ДС, викам: „Георги, вие да сте благодарни на мен, трябва да ми давате на мен премия, а не на докладчиците. Защото, ако се преместя примерно в Пловдив, там ще увеличат бройките с 1-2, а тука ще ги съкратят, нали…“.
М.К. — Нека сега пак да се върнем към творчеството. Над какво работиш в мо- мента, аз зная, че имаш готов ръкопис, каква е неговата съдба?
Б.И. — Предстояща… Мисля, че пак ще се върнем на това нещо за мързела…
М.К. — Нека го наречем „творчески мързел“. Самият Томас Ман пише как с брат му по цял ден пушели тютюн, без да правят нищо, без да напишат ред. Оказва се обаче, че точно в тази привидна леност и безделие са се избистряли големите творчески идеи…
Б.И. — Да, това е нещо като акумулиране. Тия, моите работи, са доста отдавна и мен вече някак си ми е неудобно пред мене си. Все се убеждавам, като че ли убеждавам не знам кого си, че е крайно време да се препишат, да се изпратят. Обещал съм ръкописа на пет места…
М.К.
 — Какво заглавие ще носи бъдещата книга?
Б.И. — „Часът на участта…“.

P.S. На погребението видях, че Биньо е само по пуловер. До мен стоеше Ек. Йосифова, прошепнах ѝ: „Виж, той е без костюм.“. Тя ми отвърна: „Биньо няма костюм…“. Поетът така и не дочака последната си книга. „Часът на участта“ излезе от печат в издателска къща „Жанет 45“ месец-два след неговата смърт. Приживе авторът определяше тази книга като венец на своето творчество.

Предишна статияБиньо Иванов на 81, дано Господ да го е помилвал…
Следваща статияОчите на Йерусалим