Подир Летящите думи на София Бранц
„Преди да се затворят времената“, събрани стихове от Соня Бранц,
изд. Да, 2020, 137 стр.
Родена 11 декември 1949 г., починала 21 ноември 2015 г.

Тази книгата е специална, защото е съставена от три много различни
стихосбирки, писани сякаш от три близначки: първата дебютира в
„Трима млади поети“ с късни средношколски и ранни студентски
стихотворения, втората е преходна – не е едносъщна, но третата е
онова, което заслужава не само да се прочете, но и да се препрочете
няколко пъти.
Браво на хрумката на издателите да постъпят смело и да съберат
всичките налични стихотворения на Бранц, дори и онези, които са
останали извън книгите и`. Защото едва ли някога ще бъдат отново
върнати към нов, трети пореден земен живот.
Идеята да бъдат привикани под един картонен покрив всичките лични
състояния носи риск, защото по-ранните неща тук съжителстват със
зрелите. И са несравними като опити за самопознание – едните са
изсвирени нехайно и приповдигнато, но и със заразителна тоналност, в
последните настроението постепенно преминава в безгранична ирония
и автоирония. Такива са и странно изречените прогнози и особени
диагнози за онези дни, а вероятно и за днешните. Кръвообращението
като цяло се сгъстява, емоциите се усложняват, изказът става все понадменно мрачен, неудовлетворението от себе си и от света, който
обитава, макар и временно, става все по-малко прикрито. Но стилът
е достатъчно сдържан и съдържателно сложен за бързо възприемане.
И докато разгадаваме арабеските на мисълта, увлечени от тази
особена, но самотна игра на криеница с читателите, те катастрофират
челно с поредица от предчувствия, финалното от които е предстоящата
кремация.
Сега това е шокиращо. Но някога – едва ли…
* * *
Предстои ви срещата с не много на брой, но много особени текстове,
които допреди този сборник са стояли разпръснати в различни години,
векове, режими, че чак и епохи. Редакционното решение да се
препечатат последователно текстове и от трите издания – „Кладенец“,
„Ръката пише“ и „Върху написаното“, е логично – така нагледно се
проследяват съзряването и узряването на този вид нетипична поезия –
повече емпирична и логична, отколкото ясна, прозрачна, достъпна.
121
* * *
Нещата в „Кладенец“ (забележително е едноименното стихопопадение)
са най-ранните по време и школовка. В тях все още преобладава
девойчето, набъбва женското, но ги няма нормалните любовни
тръшкания, а преобладава весело-ироничното подушване на света.
Тук има сърдечност, която по-нататък изчезва, за да отстъпи мястото
си на „безсърдечна“ разсъдъчност. Но и тук, в ученическите и`
опити, очичките не сълзят, а гледат скептично, леко презрително, а
разочарованията, които все пак съществуват, хапят с острите си зъбки.
* * *
За да видим, че във втората и` книга, „Ръката пише“, тази момичешка
игривост изчезва, тръгва се към космическото, появяват се първите
прояви на привидната студенина и отдалеченост. Умът заема мястото
на сърцето и започва да работи като сърце. Това все още е междинен
етап на преформатирането на същността, на светоусещането, началото
на вътрешното глобално разместване.
В „Ръката пише“ „сърцето от пръст“ понякога е мъртво, понякога
живо, но започва да става все по-умно и по-иронично, самоиронично,
самонаблюдаващо се сърце. То вече не е метафорично-анатомичен
орган, а другото име на душата, осенена от дух. Неслучайно мотото
„Човекът – ад и рай“ е от О. Манделщам: „… Но разве сердце – лишь
испуганное мясо?“.
В тази стихосбирка са се заселили словесните инерции от
междувремието, през което окото на „Кладенец“-а се е обърнало
към небето, към битието на генеалогията, към историята на рода и
произхода на индивида. Включени са, според мен за пълнеж, няколко
„нормални“ за соца текста, пренесени от дебютната и` тетрадка, плюс
едно-две на ръба.
Но колкото повече нагазваме в забранените треви на тази книга,
толкова контекстът става по-шеметен. Тук е хапливото до кръв,
посветено на поета хамстер, тук са Булгаков („Какво направихме
за него… / Когато тръгна, го настигнахме / и вместо сбогом го
ударихме…“), Бабел („Сънувах Бабел във оригинал, / и хълцах цяла
нощ, и цяла нощ / се смях, / и като восък се стопи душата ми, /
безпомощна от жал.“).
122
Тук освен духовните сенки и духовните общения с Андрей Платонов,
Арсений Тарковски, Манделщам са и „Песен на песните“, както
и емблематичното „Безмилостно“, което дава всички отговори на
незададените ни въпроси.
С една дума – преводачът Бранц започва да самопревежда същността си.
* * *
Най-цялостна и съвършено завършена е антологичната „Върху
написаното“. Защото е 1995 г. и е издадена в „Свободно поетическо
общество“, в което нямаше никакви извънлитературни съображения.
Бранц сама подбира (прецизно) и по съвсем инакъв (иновативен?!?
хаха!) начин подрежда приключилия си космически безпорядък.
Отделните цикли преливат като скачени съдове, намираме малко
стари, но и много нови свободни упражнения върху съзнанието и
подсъзнанието на читателя. Забележителен е изцяло непознатият
последен скачен съд, наречен „Скрупули“, в който от своя страна има
трио съсъди: Изтоци, Лечения, Послания.
Въздухът в този нов вид поезия е необичаен до стъписване, а
авторката приживе никога не се афиширала за писач, а единствено
като преводач… Има нещо световно в манталитета на това писане,
на неказване, а само с подсказване, преминаващо през линията
на мисълта, на допирателната, докосваща непристъпната зона на
закодираните емоции.
Усеща се диханието на някаква странна и необикновена ледена смес
от разтопяващ се огън, който не те топли, но и не те ожарява, а само те
озарява. Но от просветлената му светлина не придобиваш сянка, която
да те продължи поне в земното измерение. Четящият остава учуден,
усамотен, озадачен: възможно ли е в тази неизвестна поетическа
планета да няма нито едно живо същество?
* * *
Има, но то не държи да ти диша в душата, да ти въздиша в ухото, да те
забавлява с рев и ревности, а по-скоро се забавлява с теб, с твоето
любопитство да проникнеш там, където не си поканен.
Това същество не е от свръхвещество. То е от плът и дух, но не иска нищо
от теб, дори да го четеш. Нито като утешение. Нито като възмущение.
А тогава защо е написано? Защото не е било възможно да бъде спряна
ръката, която пише. И която се движи от друг, постигнал праведност и
123
невидимост. (Ръката, която реди ред по ред, всъщност записва онова,
каквото нежно и` се нареди.)
* * *
Получила се е странна смесица от искрен свян и не/престорена
срамежливост, въвлечени сме в неподозиран поетичен език и
непоетични интонации. В някои от тях има закачливост и игривост,
в други преобладава тежкото алгоритмично познание. А се знае, че
осъзнатото познание, когато преминава в системност, води интуицията
на твореца към по-малки или по-големи открития. В случая не
математически, а поетически… И те тук не са рядкост. (Да припомним,
че Бранц първоначално следва две години математика, баща и` е
философ на науката, физик, а майка и` е инженер химик…)
* * *
Какво наблюдаваме? Игра на ума. Какво чуваме? Говорене със себе
си. Изреченото е уж с небрежно-шеговит тон, а когато обръщението е
насочено навън, то почти винаги е саркастично, скрито меланхолично,
обгорено от дързост, замаскирано с остроумия, игрословици,
асиметрични асоциации… Стига се дори до откровени подигравки и
подигравчици с четеца. Този присмех почти винаги е безкомпромисен,
но не подминава и не жали себе си. Което едва ли е мазохизъм, поскоро ще е сюрреализъм.
* * *
Има ли страдание в тези страници? Между привидните признания
се усещат загатната скръб, самота, ехо на не/прежалими загуби, но
те веднага биват отричани, те бързо бягат и се гмуркат стремглаво
в дълбокото, а на повърхността на стиха остава само отблясъкът на
мимолетното признание.
Следват девет кръга водна гледка, миг тишина и едва сдържан
присмех, дори кикот към мъжа, към света, към любовта, към вечността,
към всички, които се взимат на сериозно.
* * *
Обикновено, когато ръката не пише, а пишещият сам мести писалото,
това позволява на чувствата да си играят с него, да го превземат и
обсебят. Тук е видно тъкмо обратното – записващият си играе със
собствените си чувства, прави им смешки, разведрява ги, забранява
124
им да говорят, да се изразяват, шегува се с тях, държи ги на разстояние,
защото амазонската участ не позволява разсъбличане на душата,
разголване на болката, изваждане на показ дори на моментна слабост.
* * *
Затова тази поезия изглежда безсърдечна. Туптящата и` сърцевина е
невидима, умът, хладният до бяло ум, чувства и говори вместо мускула,
който денонощно движи кръвообращението ни.
Ще кажат, и може би с право, въпрос е на лично светоусещане,
че тези откровения нямат душа. Може би нямат, ако под това
разбираме поредното, познатото словесно хленчене, призивно
мяукане, простосърдечно кудкудякане. Ако под душа разбираме
лесно римуваните битовизми, нестинарски фолклоризми, сополивите
сърцеизлияния…
Не. В тези уж разсеяни редове има повече дух от допустимото.
И привлекателното му присъствие не иска да се натрапва. (Затова
разказва за себе си, както стана дума, с недомлъвки, с недоизказки,
със своя мисловна метрика и светкавичен синтаксис.)
Тук е полето на динамична одухотвореност, пренесена през времето от
особен характер. Затова чуваме откровения след откровения, но те не
откровеничат с нас, не ни допускат до себе си, нито в себе си. А иначе
ни ангажират със заразителен и обсебващ подтекст.
Подобно себеизразяване е сякаш безкрайно – още преди да започне,
то приключва, а когато уж приключва, започваш да мислиш върху
ключа към продължението, продължаваш приключението и след
заключението. И това преживяване няма край. Както няма и начало.
* * *
В настоящата книга се е получило обаче единно множество от
невидими състояния и видими същности. Различни и разновременни,
оттук нататък те ще имат общ живот в посмъртното време, в бъдещето.
Това множество е мълчаливо, но умее да разговаря помежду си с
неразбираеми за другите мимики. Ето защо при прочита им у нас
нахлува незнайно откъде далечен, снежен смут, едва пристъпваща тиха
тревожност, предизвикани от присъствието на озадачаващи знаци и
значения и от шепота на обърканите от всичко това букви…
125
* * *
Постепенно читателят, крачещ през времената и следвайки
хронологията на написаното, навлиза в моргата, в „Кремация“-та на
тази книга. И след като затворим зад себе си вратата на този сборник
и напуснем хладилната камера на приюта за мъртви, сигурно някои
като мен ще се почувстват целите изписани с различни запомнени и
незапомнени редове.
Други няма да понесат подобна непоискана татуировка върху кожата
на съзнанието и ще пожелаят да се събудят предишни.
Трети пък ще се завърнат за трети път към тези писания, за да се
освободят от навика да разбират поезия, която не ги разбира.
Все едно. Но всички, които сме прекосили тези странни страници и сме
пребродили снежната им белота, и оцеляхме, макар потънали задълго в
нея, няма скоро да поискаме да забравим колко далеч стигахме в този
поход върху замръзналата река на времето и как през цялото четене
чувахме как небето скърца под нас.
П.П.
Тази Соня на моменти е гениална. Някои неща не знаех, други бях
забравил, трети ме сепнаха. Последните редове от „Върху написаното“
ме запратиха в Космоса, съсипаха ме. Точно след четвърт век ги видях
с ясни очи, препрочетох ги през слепоочието си, препрогледнах ги.
Благодаря на Силвия Чолева, че направо ме изюди да се захвана за
„летящите думи“ в този сборник и да се опитам да полетя редом с тях.
Не успях – нито да ги обясня, нито докрай да ги проумея.
Но благодарение на „Издателство за поезия ДА“ амазонката на духа
София Бранц се завръща там, където и` е мястото – в Обществото
на безсмъртните поети, до Иван Методиев, Добромир Тонев, Георги
Рупчев, Николай Искъров, Малина Томова, Велизар Николов, Крум
Ацев, до небесните им братя и сестри…
Дано горе да са заедно.
Дано Бог да е благодарен на душите им,
че съхраниха Божията му искра у себе си.
И я превърнаха в пламък.
Амин.
Румен Леонидов
2020