Панко Анчев на 75 – скромен юбилей с 5 книги за историята

КРИТИКЪТ ОСМИСЛЯ ИДЕИТЕ КАТО ДУМИ

       Стефан Стоев

         Критическите и философски натрупвания у Панко Анчев, зрелостта и страстта в писането, задълбочените му анализи и разсъждения се проявяват все по-осезателно през последните години във всяка следваща негова книга. Отдавна освободен от необходимостта и суетата да се доказва, критикът ни предлага оригинален свой прочит, който опитва да преразгледа досегашни традиции, в много случаи стига до радикална преоценка на познатото, но винаги има свой оригинален подход и откроява своята позиция. Интересите му се простират в различни области – оперативна критика, изследвания върху проблемите на съвременния литературен процес; философия на историята на литературния процес; история на българската литература; политология и социология; руска класическа литература и философия на славянофилството в Русия. Търсенията, интересите и усилията му да навлиза в неизследвани духовни територии, да теоритизира и запълва бели полета от историята и философията на българската литература и култура в един огромен времеви интервал – от епохата на Средновековието до наши дни родиха книги, за които не е пресилено да кажем, че са явление в българската критика и история на литературата. Важни и значими са неговите изследвания върху историята на българското литературознание в книгете му „Смисълът на литературознанието” (2009), „Грозната муза. Идеи, личности и мотиви в българското литературознание от ХХ век“ (2016), „Българският ум. Непрочетеният Цветан Стоянов“ (2013) и „Българският ум. Непрочетеният Тончо Жечев“ (2015), „Критикът като мислител. Непрочетеният Кръстьо Куюмджиев“ (2018), както и в задълбоченото му изследване „Философия на литературната история“ (2004). В тях той откроява големите образци на литературната ни критика, подчертавайки, че  постиженията на критиката ни са били винаги плод на задълбоченото познаване на литературата, на високата култура на критиците, на техния естетически вкус и голямата им любов към литературата и словото. Панко Анчев лансира тезата, че истинският критик освен ценител, анализатор, познавач и тълкувател на литературата, е мислител с идеи за общественото развитие, за човешкото съществуване, националната история и развоя на литературната история. Истинският критик според него е човек с висока култура и дълбока мисъл.

Панко Анчев създаде авторска поредица „Въведение в…“ в която се открояват книгите „Въведение в Йордан Радичков“ (2020), „Въведение в Иван Вазов“, „Въведение в П.К. Яворов“ (2021), „Въведение в П.П. Славейков“. Той разглежда творчество им в широкия контекст на българската литература, търси социалните съответствия и връзките им с обществените процеси. Защото според Панко Анчев, писателят винаги изразява обществото и свидетелства за процесите и тенденциите в него.

За всяко „въведение“ критикът се е готвил дълго, търсил е оригинален „ключ” с който да отключи творческия свят на автора, създава свой модел да разглежда и осмисля идеите, стила, думите на писателя.

При Радичков критикът анализира социалните процеси и онези радикални изменения в тогавашното общество, довели до разрушаването на българското село и освобождаването на огромна социална енергия. Именно тази социална енергия е овладяна от Радичков и проявена в героите му от „Свирепо настроение“, в романите и драмите му не в активни действия, а в пасивната съпротива на начина на говорене и поведение.

Критикът винаги търси акценти и обобщения. Той проследява формирането и пресъздаването на националния образ на света у Йордан Радичков. Руският литературовед от български произход Георги Д. Гачев преди много време прави такъв опит върху новелата „Горещо пладне“. Панко Анчев продължава и задълбочава модела на Гачев с нови наблюдения и изводи – този път върху новелата „Последно лято“. Този анализ продължава и в главата за „Неосветените дворове“ и „Малка северна сага“.

Панко Анчев реконструира целия Йовковия свят, за да се види моделът на общественото устройство от първата половина на миналия век и как човешката личност се отнася към него, как го управлява, направлява и развива, за да го направи по-хармоничен и за да го избави от злото. Той разглежда Йовков като писател на идеи, изразител и свидетел на своето време, уловил зародилите се и ускорили се дълбоки изменения в българското общество от началото на ХХ век до края на 30-те години. Привидно отдалечен от политиката и социалната проблематика, Йовков е уловил тези процеси, усетил ги е и ги е осъзнал като писател, за да ги пресъздаде в сюжети и образи, типични за тяхното време.

В книгата „Йордан Йовков“ (2021) от поредицата „Дълг и чест“ на издателство „Захарий Стоянов“  Панко Анчев излиза от шаблонното определяне на писателя като „певец на Добруджа и женската красота“. Йовков е проникновен наблюдател, човеколюбец и дълбок анализатор на случващото се тогавашния български свят. Този свят е изпълнен с проблеми, трудности, превратности, но и с удивителна хармония, единство, увереност в човешкото бъдеще. И дори и там, където са разработени исторически и легендарни сюжети и теми. Йовков винаги е съвременен и актуален.

Панко Анчев изследва внимателно цялото творчество на Йовков откъм неговата съдържателна, но и откъм неговата художествена значимост и владеене на средствата. От изследването на критика разбираме защо този писател е толкова значим и заема такова важно място в историята на българската литература като разказвач, драматург и романист.

Много вярно Панко Анчев е намерил ключа, отварящ вратите на Яворовия свят. Без този ключ изследователят ще се върти в един и същ кръг, ще описва онова, което вижда, но няма как да проникне вътре в дълбините и същностите на творчеството. Но онзи, който го открие, вече е на прага на успеха, за който мечтае всеки литературовед. До тази мечта се е доколснал Панко Анчев в книгата си „Въведение в П.К. Яворов“ (2021). При Яворов този ключ е в признанията на самия поет: „от други свят съм аз“, „аз не живея: аз горя“ и казаното в писмо до Дора Габе: „Всяко чувство, ако не и всяка мисъл, е преди всичко една мелодия“. Цялата поезия, драматургия, публицистика са сякаш творения на човек „от други свят“, който не живее като всички хора, „а гори“ и превръща думите в мелодия. Яворов озвучава и осмисля живота, придавайки му нова енергия, страсти, значения, каквито нито преди, нито след него са познати в нашата литература.

Свеобразното арткритическо есе на Джон Бърджър „Питай времето” в превод от английски на Олга Николова („Go Ask the Time“ by John Berger. )  публикувано в ноемврийския брой на „Пеат некогаш“! „Устои“  ме наведе на някои разсъждения за  подходите към изкуството.  Бърджър има значително влияние като мислител в края на XX в – критик, автор на романи, поезия, пиеси и много други книги. Той наложи свой „начин на гледане„ на изкуството, предизвика традиционните интерпретации на изкуството и обществото и връзката между тях.

„Нуждата да надмогнем времето или по мистериозен начин да бъдем пощадени от него е част от самата природа на човешкия ум и въображение.

Времето се създава от събитията. В един свят, в който нищо не се случва, не би имало време. Различните събития създават различно време. Съществува галактическото време на звездите, геологическото време на планините, времето на живота на една пеперуда. За нас тези времена са несъпоставими, освен с помощта на някаква математическа абстракция. И човекът е изобретил такава абстракция. Изобретил е едно регулярно „външно“ време, в което всичко малко или повече се вмества. Сега вече човекът може да организира например състезание между костенурка и заек и да измери техния пробег чрез абстрактни времеви единици (минути).

Един проблем обаче остава. Самият човек се определя от две събития. Едното е събитието на биологичния му организъм, в което той е или като костенурката, или като заека. Другото е събитието на неговото съзнание. Времето, присъщо на житейския му кръг, и това на неговия ум. Първият вид време подразбира себе си, затова и животните не се изправят пред философски проблеми. Вторият вид време е бил разглеждан различно през различните епохи. Първа задача на всяка култура е да установи някакво разбиране за времето на съзнанието: за връзката между минало, настояще и бъдеще, осъзнавана като такава“ – пише Джон Бърджър в „Питай времето“.

Тази връзка между минало, настояще и бъдеще и как изкуството и литературата преобразуват идеите на новото време в нови думи, в нов стил изследва и  Панко Анчев  във всички свои книги. Той прави това като опитва да преразгледа досегашни традиции, в много случаи стига до цялостна преоценка на познатото, но го прави през призмата  на оригинален  свой подход и анализ.

Панко Анчев е известен и доказан наш литературовед, който през последните двадесет години упорито разработва проблеми от философията на историята на литературния процес – една нова наука, която дава възможност да се проучи същността и смисъла на литературното развитие като процес на проявление на обществените идеи. В светливата на тази наука той успешно изследва творчеството на големите български писатели, които въплъщават в себе си богатствата и силата на българския ум и българския национален характер.

Критикът винаги търси и стига до обобщение за най-харктерното у всеки автор, за който пише. Изводите му – вече направени са като теорема в математиката, като изведен закон във физиката, имаме усещането, че са ни познати, близки, видими, но ни е трябвало някой да посочи пътя към тях.

Особена критическа завист пораждат разсъжденията и определението на Панко Анчев за новия тип роман, който създава големия Радичков –  „тип пясъчен часовник“. Всичко у Радичков е своеобразно, различно от другите. Романът му – също. Той е основан на повторението на случки, реплики, въпроси, на цели епизоди дори. „Писателят сякаш обръща пясъчния часовник и времето потича отново. Вътре в чашката песъчинките са същите, но вече са се подредили по друг начин, разместили са се уж видимо, но всъщност незабележимо. Всяка една от тях носи в себе си някакъв смисъл от живота, характеристика на героя, истина за драматичния процес. Това няма как да бъде видяно и чуто при първото „пускане“ на пясъчния часовник. Писателят го обръща, за да наблюдава отново изтичането на „същото“ време, но вече от друго място. След като пясъкът изтече, часовникът отново може да бъде обърнат и повествованието да започне оттам, където е било приключило, за да се проявят нови сюжетни линии, нови истини, нови герои“.

 Така Радичковият герой си мисли, че забавя, възпира времето и го поставя в служба на себе си.

Панко Анчев умее да чете внимателно българската литература и да я поставя в своите изследвания в нейния органичен социален и естетически контекст, за да я види като един сложен процес на борби между традициите и тенденциите за обновление. В този процес мястото на Яворов е добре откроено. Критикът анализира и тълкува Яворовото творчество като средоточие на идеи, а самият Яворов – като изразител на обществените идеи на времето и свидетел на измененията в обществото. Това му позволява да го чете по нов начин и да вижда в него неща, които другите изследователи не са забелязвали и не са откроили. Критикът не е просто читател и коментатор, смята Анчев; той пресъздава живота чрез творчеството на един или друг писател и поет. И така сътворява нов свят. Но това изисква да се чете много внимателно и задълбочено и авторът винаги да се поставя в контекста на времето. Защото той е негов свидетел и изразител.

Панко Анчев определя Яворов като поет, стоящ на границата между две епохи. Това означава, че вътре в поета се срещат различни, борещи се помежду си идеи. По своята душевна нагласа, по нравствената си същност и „по своята социално-съсловна настройка и принадлежност е човек на миналото, на времето, което си отива, а не на това, което се установява“. Този на пръв поглед парадоксален извод, обаче, обяснява много от същността на Яворов. Поезията му, особено ранната, която е открито социална, принадлежи на едно време, което сега се съпротивлява и не допуска новото да се установи. В същото време той е проводник на нова поезия, която участва в процеса на обновлението на целия социален и духовен живот. Тази поезия изразява един нов тип съпротива срещу несправедливостите, стоварили се върху човека.

„Въведение в П. К. Яворов“ е оригинална и ярка книга, която казва нова дума в богатата вече литература за великия ни поет. Тя представя и нов начин на литературоведско мислене и четене, плод на усилията му да разработва проблеми от философията на историята на литературния процес. Този научен подход дава възможност да се проучи същността и смисъла на литературното развитие, да бъде разгледано като процес на проявление на обществените идеи.

Критикът следва свой подход в анализите си. Към творчеството на Радичков можем да го определим като „пресяване на пясъчен часовник“. Панко Анчев търпеливо и с лупа разглежда и подрежда всяка песъчинка, за да открие следите от мистичните герои, да ги  характеризира, подреди,  да ги осмисли. Да открие съпротивата на времето срещу промените на времето, да разбере какво се разпада между две епохи, да разбере превъплъщенията на страховете на малкия човек на Радичков. Да съизмери българският свят със света на другите в  „Неосветените дворове“ и „Малка северна сага“. Да открои духовните координати, които Радичков остави, изграждайки национален образ на света чрез неговите колоритни и разнолики герои.

„Всеизвестно е, че всяка история неминуемо опростява нещата. Да разкажеш нещо предполага да избереш какво ще влезе в разказа. Само по този начин историята може да добие форма и да бъде съхранена. Ако разкажеш история за някого, когото обичаш, нещо странно се случва. Разказвачът е като шивач, който реже кройките за дрехата. Стреми се да използва плата колкото е възможно по-пълно и по-интелигентно. Неизбежно остават ивици и разни триъгълници, които не могат да бъдат съшити – те нямат място във формата на историята. Внезапно тогава човек осъзнава, че именно тези ивици плат, тези ненужни остатъци, обича най-много: сърцето иска да запази всичко.

Онова, което различава разказвача от неговите герои, не е знанието, било то обективно или субективно, а усещането за времето в разказваната история. (Ако човек разказва собствената си история, същото това усещане го различава като разказвач и като герой.) Тази разлика дава възможност на разказвача да обхваща целостта на историята; но тя също така му налага да следва своите герои, да ги следва безпомощно във времето, в онова време, което те изживяват, а той – не. Времето, и следователно историята, принадлежи на тях. Смисълът принадлежи на разказвача. Но единственият начин, по който той може да разкрие този смисъл, е като разкаже историята на някого другиго.

Всяка история се възприема от слушателя или читателя си през някаква призма. Тази призма е тайната на разказа като разказ. Във всяка история лещата на призмата се изпилва наново под натиска на времето и на безвремието“ – пише Джон Бърджър  в „Питай времето“.

Смисълът принадлежи на разказвача – това важи в пълна сила за неподражаемия Радичков. Анализът пък е за критика, който трябва да разкрие и обяни този смисъл. Книгата на Панко Анчев „Въведение в Йордан Радичков“ е безспорен принос в българското литературознание и специално в изследванията върху Йордан Радичков. Както винаги и тук погледът му е оригинален и задълбочен, анализът е концептуален и стига до съществени изводи. За героя на Радичков, който мисли чрез природата, почти във всичките си творби развива действието навън, на открито, подчинява се на разума на природата и живее в хармония с нея. За мистичните сили верблюдът, тенецът и суматохата, които ръководят и държат в някакво подчинение героите, защото те не могат да си обяснят произхода и логиката на волята им. Те съществуват едновременно, допълват се, един другиму си пречат, но и си помагат, защото авторът им е одредил роля да оправят разбърканото и разваленото от другата необяснима сила.

Новият герой – може би за българската литература по-подходящо е понятието „обикновен човек“, „човечец“ – както го нарича Йордан Радичков. Малкият човек на Йордан Радичков се отличава от своите събратя в литературата по това, че макар да страда, не е страдалец и не преживява съдбата си като нещастие, не се отчайва никога и запазва достойнството си във всяка ситуация.

Радичков е разказвач! Това ни казва критикът с анализа на  последните три книги на великия писател – „Умиване лицето на Богородица“, „Мюре“ и „Пупаво време“.  След разкази, новели, романи, драми, публицистика, творчество за деца големият писател „затваря“ творчеството си с разкази. Според изследователя това не е случайно, а Радичков  го прави защото се чувства преди всичко разказвач. Прави го и с ясно съзнание, че с трите си книги подрежда, обобщава и осветлява отвътре всичко, което е написал. Слага точка на онова  свое дълго изречение, което пише цял живот.

Критикът смята, че те биха могли да служат като ключ към неговия свят. „Затова е събрал в тях идеите и характерите, които е описвал и изразявал, думите, с които си е служил, начина на мислене и накрая е оценил себе си, когато е бил в началото, и когато е дошло времето да излезе от живота“.

Книгата  „Идеите като думи. Преди да се формира стилът на епохата“ е своеобразин ключ за подхода на Панко Анчев към своите анализи. Тя е посветена на проблема как литературата преобразува новите идеи на новите времена в нови думи и изрази, в нов литературен стил. Всяко заглавие е теза и претенция, която авторът трябва да защити.  Панко Анчев най-напред уточнява какво да се разбира под стил –  „висша степен, до която изкуството може да достигне“. Той защитава претенцията като аналичтино стига до извода, че смяната на стиловете е по същество смяна на ценностната система на времето и обществото, която щом се случи незабавно се фиксира и осмисля от литературата. Книгата е пръв опит в българското литературознание за проследяване как новите обществени идеи и идеите в литературния процес се претворяват в нови думи и нов стил. Тази връзка досега не е изследвана, авторът я анализира, разглежда „идеите като думи“ и стига до изводи, че стилът в литературата това са въплътените в думите идеи. Панко Анчев поглежда към историята на литературата като история на стиловете, защото стилът се променя, всяко ново време налага свой стил, който променя и стила на литературата. Разглеждането на историята на литературата като история на стиловете не изключва тя да бъде определяна именно като история на идеите, въплътени обаче в стила на времето.

Както винаги Панко Анчев разглежда проблемите пречупени през дъбок литературоведски, критически и философски анализ. Той търси съзряването на новия стил още в края на предходния, отчита че смяната на епохите се подготвя продължително, за да узреят условията и се оформят елементите на новото, да се наложи както  новия мащаб на времето така и неговия художествен прочит.

Критикът открива тези промени в зората на модерната национална литература, когато тя търси както своя завършен литературен език, така и онези открояващи се автори, които  ще я преобразят и превърнат  идеите в думи, ще постигат обновлението чрез нов стил, който да подготви социалната почва и предизвика необходимите условия за новите явления.

Такова е времето на автори като Г. С. Раковски и неговите поетически творби, в които той се опитва да наложи своя модел на единния книжовен език, на Петко Р. Славейков, който  окончателно изведе модерната българска литература от нейния начален период на търсения и налучквания на модела, подражания и провинциализъм. Поезията му e поезия на мисълта и идеята. Панко Анчев защитава тезата, че с Христо Ботев българската литература приключва своята първа епоха в търсенето и установяването на класическия си стил.

Изследователят разглежда как авторите променят стила на литературата и утвърждават нови представи и истини за нея. Анализирани са предсавители на следвоенния период на българския модернизъм, които са активни в търсенето на нов стил.  Откроени са промените и у реалиста  Никола Фурнаджиев, при който думите са натоварени вече с нов смисъл, звучат различно, защото носят вече и нови идеи. В търсене на нов стил поет като Христо Ясенов се опита да преосмисли класическия стил на литературата и намира нови възможности в стиловото й богатство и многообразие, в ново звучене.

Панко Анчев намира общото у тези автори – те чуват гласа на времето и използват неговите думи, стават художествени изразители на новите идеи, намират своя нов стил.

В „Идеите като думи“ Панко Анчев показва скрити, неизследвани явления в литературния процес, той проследява и анализира механизмите на тяхното проявление. Задълбоченият анализ и множеството примери налагат извода, че измененията в обществото и културата ни водят до динамична промяна на словото в литературата, до нов стил, думите изразяват нови идеи.

ИК АТЛ-50 издаде четири книги на Панко Анчев, а аз имах удоволствието да съм им редактор. „Критикът като мислител. Непрочетеният Кръстьо Куюмджиев“ излезе с финансовата подкрепа на Министерство на културата, получи радушен прием в литературните среди, а Съюзат на българските писатели я отличи с наградата за критика за 2018 г.  През 2020 г. издадохме „Въведение в Йордан Радичков“, задълбочено изследване творчеството на големия наш писател. Книгата откроява духовните координати, които Радичков остави, изграждайки национален образ на света чрез неговите колоритни и разнолики герои. Тя също получи подкрепата на Министерство на културата, а наследниците на великия писател ни предоставиха негови оригинални рисунки за илюстриране. Книгата беше номинирана за наградата „Христо Г. Данов” за 2021. През настоящата година излязоха от печат „Въведение в П.К. Яворов“  и  „Идеите като думи“, която е със съдействието на Програма за подкрепа на творчески проекти в областта на литературата.

„Голям критик означава не само висок и точен ценител на литературните факти и явления, но преди всичко задълбочен анализатор на обществените процеси, познавач на културата, историк, социолог, философ. Накратко: мислител.“ – пише Панко Анчев в увода на книгата си „Критикът като мислител. Непрочетеният Кръстьо Куюмджиев“. След прочита на тази книга съм убеден, че тези думи се отнасят в еднаква степен, както за  Кр. Куюмджиев, така и за неговия изследовател Панко Анчев.  Той  припомня и откроява най-характерни черти у Кръстьо Куюмджиев: той размишляваше много и плодотворно върху проблемите на историческия развой на нашата литература. Него го интересуваха преди всичко идеите в този развой, тяхното постъпателно или революционно развитие и смяна една с друга и как те се раждат от общественото съзнание, за да изразят това състояние и свидетелстват за него. Историята не е механично развитие, а сложен процес, в който настъпват промени в икономиката и общественото устройство, но и в начина на мислене и чувстване на личността, в нейното поведение, говорене, живот. Всичко това най-добре е показано, изобразено и изразено в литературата. И когато критикът анализира едно литературно произведение, той всъщност анализира състоянието на обществото.

 Това прави и Панко Анчев и ни показва как трябва да се анализира литературната творба и творчеството на писателя, за да можем да ги разберем вярно и в съответствие с времето, в което са създавани. Откроява образа на стойностния критик, подчертава какви качества са необходими да бъдеш такъв и да отстояваш позициите си. Набляга на морала, философията, житейската позиция и особеностите на таланта, без които е невъзможно критиката и критикът да съществуват. Добрият критик се познава и по това, за кого пише, какви принципи отстоява, какви автори налага и защитава.

Неприеманият някога, но незаобиколим и органичен поет Иван Динков

във финала на стихотворението „Лирика“ ни казава:

Мъжка слабост е да търсиш предлог

за голям и шумен рецитал.

Нашият живот е само превод

на един познат оригинал.

Панко Анчев е чужд на суетата и страни от светлината на прожекторите. В годината на своя 75-годишен юбилей авторът доказва, че домът на критика е литературата, а изследването й за него е както съкровена, така и делнична мисия, на която с всяка нова книга ни убеждава, че преданно служи. Той отбеляза скромно своя юбилей, като издаде пет значими книги за литературата и историята: „Въведение в П.К. Яворов“ (2021), „Идеите като думи“ (2021), „Йордан Йовков“ (2021) „Въведение в Иван Вазов“ (2021), „Въведение в П. П. Славейков“ (2021) – последните три заглавия са дело на издателство „Захарий Стоянов“.

Съдбата сякаш в един момент връща, онова което в даден период е отнемала. Панко Анчев дълги години беше директор на варненското издателство „Георги Бакалов“,  и повече четеше, редактираше и издаваше чужди ръкописи.  Сега вече е автор на повече от 30 книги за историята и съвременното състояние на българската и руската литература, за обществената история и методологията на нейното изучаване и изследване. Почетен доктор е на Литературния институт „Максим Горки“ в Москва. Носител на Националната награда за литературна критика „Нешо Бончев“ за 2016 г., през различни години носител на наградата на СБП за критика, Главен редактор на списанието за литература и изкуство „Простори“.  Панко Анчев се изявява и като полемичен и ярък публицист. Той е в благодатната за твореца възраст на натрупвания, които превръщат стойностният критик в мислител, а неговата отдаденост на литературата създава очаквания за нови срещи с ярки негови книги.