Събраните есета в „Опорна точка“ впечатляват със своя размах и ерудиция
Ина Славеева
Олга Николова е основател и главен редактор на онлайн списанието за литература „Пеат некогаш“. Завършила е докторат по английска и американска литература в Харвард. Живяла е в САЩ и Франция, а от няколко години – в Сандански. Преподава в Американския университет в Благоевград. През месец май тази година излезе сборникът ѝ с есета „Опорна точка“, публикуван от издателство „Факел“. Книгата е елегантно оформена с цветни илюстрации и напомня по стил специалното издание на „Пеат некогаш“, което излезе покрай Коледа през 2018г. Събраните есета в „Опорна точка“ впечатляват със своя размах и ерудиция. В тях авторката обхожда целия диапазон на емоции – от гняв и неотстъпчивост до нежност и възторг. Книгата е рядко явление, което всеки любител на литературата, бил той професионалист, или начинаещ писател, трябва да има в своята библиотека. Това лято се срещнах с авторката в нейната градина в центъра на Сандански, за да поговорим за следването ѝ в Харвард, за избора ѝ да се върне в България и, разбира се, за тази нейна първа книга.
И: Преди няколко месеца излезе Вашата книга с избрани есета “Опорна точка” от издателство “Факел”. Бихте ли ни казали какво съдържа книгата и как бяха
избрани есетата в нея?
О: Книгата съдържа седемнадесет есета, писани през последните десетина години.
Подборът и подредбата направи Чинко Велков, моят съредактор в “Пеат некогаш”, най-добрият редактор, когото познавам! Решихме, че ще е добре да съберем по-хубавите есета на едно място и да бъдат оформени като книга. Макар кратко като жанр, есето понякога изисква повече съсредоточено внимание, отколкото сме склонни да
отделяме, когато четем на компютър или телефон. Събрани в книжно тяло, текстовете
също така започват да звучат различно, получава се ехо между тях. Ще ми се да се
получава и един вид симфонично звучене. Не знам дали сме успели, това читателите ще кажат в един момент. Човек просто вижда, че някои идеи постоянно го занимават,
постоянно се връща към тях от различни страни.
И: Бихте ли ни дали пример за такива теми, към които се връщате в тези есета?
О: Например идеята, че литературата е преди всичко изкуство, че тя носи радост или би трябвало да носи радост, защото ни дава образи на красивото и на доброто. Възвишеното съществува, въпреки баналността и меркантилността на нашата епоха.
И: Ще Ви задам един въпрос, който може би често Ви задават. Вие сте завършили докторантура по американска литература в Харвард. Как се случи това? Докол –
кото зная първо сте учили “Английска филология” в Софийския университет. Как се стига от СУ в Харвард?
О: Вижте, за мен този път беше съвсем естествен. Имам предвид следното: аз се занимавам с литература. В гимназията четях много. Ако знаете каква радост беше по онова време да имаш в ръцете си събраните съчинения на Шели или на Шекспир в оригинал! Това е в началото на 90-те, когато вече, макар и трудно, книгите на чужди езици започнаха да се намират тук-там. Учех френски, като четях Бодлер с речник. Учех се да пиша на машина, като преписвах стихотворенията на Блейк, защото не можех да си купя книгата. Литературата ми даваше много. Даваше ми възторг, енергия, воля за живот, ако щете. Нямах никакво съмнение, че с това ще се занимавам и занапред. И за съжаление на баща ми, който искаше да следвам право, записах английска филология. В последната година в СУ за мен беше ясно като бял ден, че ще продължа в същата посока. Нямах пари, тъй че единственият начин да продължа да уча беше със стипендия. И така кандидатствах в Щатите, където по принцип за докторантите обикновено се отпускат стипендии. Просто кандидатствах, включително и в Йейл, и в Харвард, и на още пет-шест места. Приеха ме навсякъде, освен в един университет, не помня вече кой. Един ден ми се обади Стивън Грийнблат, чиито книги върху Ренесанса ние учехме в СУ. Обади се по телефона, за да ми каже, че катедрата по английска литература в Харвард ми предлага пълна стипендия, за да следвам докторантура при тях. Не знам дали знаете, Харвард не ви “приемат”, те не използват този глагол, те ви “предлагат” да учите при тях. Това е показателно за отношението им към студентите и въобще – за културата на университета. И понеже никой друг не се обади по телефона, приех да отида там! Шегувам се. Не ми и хрумна да си задавам въпроси. Човек не отказва такава възможност, не и когато е на 23, млад и зелен и готов за пътешествия.
И: А Йейл?
О: Йейл не предлагаха пълна стипендия или трябваше да преподавам още от първата
година. Не помня вече.
И: В какво се състоеше кандидатстването? Имаше ли интервю?
О: Не, интервю не. Състоеше се от два изпита GRE, писмо, в което трябва да разкажеш кой си и какво искаш да изследваш, и трябваше да пратя една статия от двадесетина
страници. Аз нямах толкова дълга статия, въобще дълги неща не пиша и до днес, така
че пратих две кратки есета. Нямах нищо за губене, ако не стане, не стане и толкова. Това, което несъмнено беше привлякло вниманието на комисията, според мен, което
въобще ме беше сложило в графата на възможните докторанти, бяха резултатите от
единия изпит. Изпитът имаше три части, езикова (тълкуване на текстове и лексика на
много високо ниво), математика и логика. На езиковата и логическата част имах 800 от 800 точки и мисля, че бях единствената сред колегите си в Харвард с такъв резултат, а на тях английският им е майчин език. После есетата, доколкото знам, бяха впечатлили
именно Грийнблат и т.н. Тези работи едва ли са интересни за читателите.
И: Напротив! Харвард е малко митично място за българския читател. Със сигур
ност много хора биха се интересували да чуят разказите на човек, който е учил
там. Как бихте описали културата в университета? Споменахте, че те не Ви
“приемат”, а Ви “предлагат” да пишете докторантура при тях. Какво друго Ви
впечатли?
О: Полилеят от еленски рога във фоайето на катедрата! Ловен трофей от Теди Рузвелт. Шегувам се отново. Сградата на СУ всъщност, поне като замисъл – а замисълът е да бъде дворец на знанието – не отстъпва на сградите на Харвард, макар че Харвард, разбира се, е много по-голям и богат. Библиотеката, мисля, е втора след тази на Ватикана. Голямата разлика с нашето образование тук е първо в отношението към студента, и второ – в степента на организираност и съобразеност на всички аспекти на преподаването. В СУ преподавах един семестър преди няколко години. За тези няколко месеца самата катедра не осъществи никакъв контрол над това, което преподавам. Нямаше насоки относно съдържанието на програмата. В Харвард като асистент например, имаш ежеседмични сбирки с колегите, за да се обсъждат проблеми, насоки и пр. Отговорен си пред професора и пред съветниците на студентите. Културата най-общо казано е култура на уважение към индивида, студентите свикват с това отношение и в последствие го изискват. Разбирате ли, когато ви третират с уважение, вие придобивате самочувствие и очакванията ви за средата, в която живеете, са различни. Дава ви смелост да искате повече, да имате по-големи амбиции, да имате по-големи очаквания от и за самия себе си. Но е важно, че това нещо се съчетава с огромен натиск да се представяте добре. Тоест, ако пишете слабо, получавате тройки. Изискванията към вас са също толкова големи. Не може просто да се надуете, защото постоянно ще ви се пука балонът. Харвард ми помогна да осъзная, че не искам просто да пиша за литературата от втора, трета ръка. Кой какво мислел за мнението на еди-кой си за еди-кой си сонет на Шекспир. Как така авторите, които учим, са се осмелили да пишат както искат, както те самите са сметнали за нужно? Какви са тези правила и забрани? Какъв е смисълът да се занимаваш с изкуство – а литературата е изкуство! – какъв е смисълът, ако не си свободен да го правиш както искаш и както те учат големите умове от други епохи? Написах дисертацията си именно върху това, как и защо не мога да напиша стандартната академична дисертация. Искам да се занимавам с истинско литературознание, не с академични игри. Ръководителите ми вдигаха вежди и ме предупреждаваха, че трудно ще си намеря работа след това. Е, работа винаги се намира. Друго е важното. Важното е, че “нашия живот ще последва вечен мрак” [стих от Катул – бел. ред.], човекът е смъртен. Това определя всичко. Това е мярката, която ми помага да различавам важните от не чак толкова важните неща.
И: Как бихте описали пътуването обратно от запад на изток? Живеете в
България от няколко години вече.
О: От шест години. Преди това бях във Франция за пет-шест години.
И: Не искахте ли да останете в Америка?
О: Не. Америка не е моята страна. Решението ми да се върна има две основни причини. Америка е от една страна чудесна, но от друга, като общество, тя е в силен упадък.
Когато търговският интерес е основна организираща сила в едно общество, то започва да се саморазрушава. Гор Видал много добре описва изчезването на онази култура, която позволява на Америка да се превърне в модел за всички модерни държави. Или
прочетете малко Джеферсън, за да видите за каква култура, за какво чувство за
справедливост и за отговорност става дума по онова време. Така или иначе, аз не
виждах защо трябва да насочвам енергията и таланта си, доколкото го имам, за да градя нещо в Щатите. Дори и да беше в цветущо състояние като общество. Кой ще го прави за България? Та нали моят език е българският? Нали на мен, като на всички живи днес българи, — е предадено едно културно и езиково наследство, което трябва да се осмисли и предаде нататък. Да го захвърля, за да правя кариера ли? У мен има много силно, може би вродено, знам ли откъде идва, чувство на дълг към всичко хубаво, което тези преди нас са ни оставили. Нека да подчертая не всичко, което са ни оставили, а хубавото. Изпитвам любов към него. Но за да се отсее тази красота от всичкия боклук и ерзац, има много работа. Кой друг, освен нас може и трябва да я свърши? Някой японец ли? Никой, освен нас, не може да оцени истински нашето наследство. И това е единственият начин да го представим и на другите – като го оценим най-напред ние. А от нашите усилия зависи как ще живеят тези след нас. Това са жизнено важни неща. Разбира се, аз сега се опитвам да ги обясня логично и надълго и нашироко, но за мен бяха ясни решения, които не са представлявали дилеми. Като да вървиш по билото на планина – пътеката е една, въздухът е кристално ясен.
И: Добре, но това че си българин не означава, че задължително трябва да си
в България и да се занимаваш с български песни например. Може да се
интересуваш от исландска поезия, нали така?
О: Няма нищо задължително. Трябват и хора, които се интересуват от исландски саги и от търговия, и банкиране дори. Всеки избира или по-скоро разбира в какво го бива, в най-добрия случай. Хубаво е човек да бъде полезен, да допринася с нещо. Но искам да кажа, че българската литература е част от световната, тя има място в нея и всъщност, за да я опознае добре, човек трябва да опознае и световните традиции, въобще за да има мерило и да схване взаимоотношенията на частите. Много хора си представят, че да се занимаваш със старите песни например, означава да се затвориш в някакво локално явление. Няма такова нещо. Не знам дали се изразявам ясно. Става дума за конкретни постижения на човешкия дух, които непрекъснато трябва да се пренасят от миналото в настоящето, за да служат в бъдещето. За да разбереш добре Марковите песни, трябва да ги положиш в контекста на епоса и древните химни. Това е много широк хоризонт, удивителен хоризонт. А ние все още не можем да излезем от партийните клишета и идеологически прочити, в които литературата въобще не се разглежда като изкуство.
И: Познаването на световните традиции обаче е трудно. Всъщност едно от
нещата, които може би притесняват някои читатели и във Вашите есета, и в “Пеат некогаш” изобщо, е, че са “елитарни”, ако мога така да се изразя. Не изисквате ли прекалено много от читателите ? Очаквате ли, че те да могат да Ви следват, ако не са запознати с Паунд, Данте или Шекспир?
О: Когато пиша, аз пиша за широка аудитория. Моят въображаем читател не е начетеният университетски преподавател, а просто човек с буден ум, любознателен човек. Имам огромно доверие в читателя. Разчитам на неговия интелект.
И: Следите ли какво се случва в България? Притесняват ли Ви някои процеси?
О: Следя само бегло, повърхностно. Вярвам, че преди да можем да променим политиката, трябва да променим много неща в ежедневния живот. Хората трябва да поемат отговорност за собственото си поведение. И това се опитвам да направя за себе си и за това радея в литературата – да разберем какво вършим, за да можем да овладеем процеса и да го променим за
добро. Други хора се опитват в други области. Ключът е в чувството за отговорност,
в съзнателния стремеж към доброто. В момента е много на мода да виниш обществото, българите като цяло, културата ни, въобще всякакви имагинерни врагове. И проблемът с тези изказвания е именно отказът от лична отговорност. Те, те? Кои са те? Ти си
обществото, ти си българската култура. Ти заедно с другите.
И: Имате ли планове за други книги в близкото бъдеще?
О: В момента подготвяме том с избрани есета на Езра Паунд. Книгата ще излезе до края на годината, ако всичко върви по план.
И: А къде читателите могат да закупят Вашата книга?
О: На сайта на “Пеат некогаш”, а може да я поръчат и на Фейсбук страницата на
списанието. Не се продава в книжарниците.
И: Благодаря Ви за чудесния разговор. Успех и занапред!
О: И аз благодаря!
