драки и къпини • Албена Стамболова • текст и рисунки • факел • 2020
Войната на Къртиците
Къртицата е симпатично малко животно с плюшен вид,
лапи като лопатки, с които плува в пръстта под земята, и
с характерна муцунка. Казват, че е сляпа, но не мисля, че
е сляпа по начина, по който хората са слепи. По-скоро не е
зряща по начина, по който ние сме зрящи.
Производителите на играчки не предлагат плюшени
къртичета.
Необяснимо е, може би защото са животни от обратната
страна на земята, по която ние стъпваме. Само Андерсен
превръща къртицата в свой герой в приказката си Палечка.
Това е богатият Кърт, който много иска да превърне
Палечка в своя жена. Там той не е особено привлекателен,
защото се държи като едър финансист.
Бях чувала, че къртиците са полезни за почвата. Разронват
я. Прекопават я като жив плуг и тя става фина и годна за
посев. Знам също, че хора, които отглеждат цветя, обичат да
си вземат пръст от къртичини за саксиите и сандъчетата.
Само че никой не може да им заповяда и да поиска от тях
систематично да разрохкват почвата в цялата нива или
поляна.
Това бяха изходните ми данни, преди да се срещна на живо
с къртиците.
Тоест не се срещнах лице в лице, дори не успях да видя
и една от тях за кратък миг, преди да се гмурне отново в
земята.
Но се сблъсках с къртиците чрез техните дела.
Техните тъмни дела.
Както всичко започва, в началото къртичината беше една.
Голяма работа, къртичина, това даже е хубаво, градината ни
ги привлича. После, с всеки следващ ден, черните хълмчета
в зелената трева станаха две, три, четири. Живот. Животът
на природата, среща на флората с фауната. И всичко това
на наш терен, под носа ни. Чудно.
Ще трябва да направим нещо, каза Стефан. Ами, отвърнах,
те си вършат тяхната работа, това е животът им, какво
искаш, да го спрем ли? Но защо в нашата градина?,
продължава той. Виж колко лошо, колко грозно! Не е грозно,
те си копаят тунели и от време на време излизат на въздух.
Аерация на тунелите. Ха-ха.
Представях си, говорех си и си представях. Ние живеем
отгоре, а те отдолу работят, минават, заминават, изхвърлят,
продължават. Цяла приказка. С черни плюшени кожухчета,
къртиците сноват.
Безобидни са, настоявах. Не можеш да предприемеш нещо
срещу безобидно същество, което с нищо не те застрашава.
По-скоро хората са тези, които ги застрашават.
Няма какво повече да говорим. Категорично застанах на
страната на къртиците. Не давам нищо да се предприема
срещу тях.
Идваха хора. Някои от тях обръщаха внимание на
къртичините, други не ги забелязваха. Пръстта вече
засъхваше и постепенно се слягаше. Веднъж обаче някой
каза: Ще ви унищожат градината.
Интутивно и по женски знаех, че докато се сърдиш на
болестта, не можеш да оздравееш. Трябва да ѝ кажеш:
здравей, ти какво си, как си, и тя полека-лека ще си отиде.
Така трябваше да стане и с къртиците. Полека-лека да си
отидат. Минават оттук, е, добре, малко като хуни, но си
отиват.
Видя ли, отидоха си, казах на Стефан. Дали?, попита той.
Темата за къртиците стана наша тема. С всички, които
идваха в къщата, ставаше дума и за къртиците. Някои
вдигаха рамене, други говореха за заплаване с газ, трети
за ултразвук, а четвърти, най-страшните, твърдяха, че са
напаст и от тях отърваване няма.
Стефан поглеждаше към мен: Тя не дава да се пипат.
Не давах.
Но къртиците даваха. Бавно, не много забележимо,
изникваха нови пресни къртичини. Изглежда, мястото
наистина им харесваше. Водеха отдолу пълноценен живот
във вече недотам пълноценната ни градина.
И какво сега, гневеше се Стефан. Вече и едно одеяло няма
къде да сложа и да си поспя.
Вярно беше. Имаше позиционна война.
Много държах на градината. На всеки стрък трева, на
всеки храст. На всеки деликатен наклон и естествен праг ѝ
в затревения двор.
После къртиците обсадиха божурите и продължиха
бомбастично да се изявяват в самия център, пред къщата.
Всичко ставаше като с магия. Никога не виждахме как
земята се надига, сякаш те знаеха кога можем да ги видим
и не го позволяваха. По секретни и конфиденциални
причини. Действаха като нинджи, целенасочено и
последователно, безмълвно. Зад гърба ни. Под гърба ни.
Трябваше ми време, докато се съглася с очевидното.
Добре, да сложим устройства с ултразвук. Те ще си отидат.
Все едно че им се обаждаме по телефона. Или им изпращаме
имейл.
Сложихме.
Все едно че не бяхме. Трбява време, настоявах. Те ще
разберат. Ако не, вече всичко опустошиха, няма какво
повече да правят тук.
Продължавах да разчитам повече на къртиците, отколкото
на човешките мерки. Известни и неизвестни. Даваха ни
много съвети, но не направихме нещо повече от това.
Гледката беше толкова отчайваща, колкото сигурно са
всички бойни полета. Градината постепенно и необратимо
се израждаше. Това означава нещо, което не можеш да си
представиш, ако не се случва пред очите ти. Има такива
места по полето, в природата, така да се каже. Пустош.
Няма дори бурени. Само твъда, спечена пръст и камъни.
Няколко стръка, като случайно поникнали неуместни косми.
На следващата година стана още по-грозно. След дъждовете
и снеговете нямаше и помен от предишната зелена ливада.
Не изникваха нови къртичини. Явно теренът беше
престанал да бъде благоприятен. Ние вече не бяхме
привлекателни. Това, което в началото ме забавляваше и
умиляваше, престана, за да ми напомня да не си играя на
природолюбителка.
Чувствах се лично отговорна за бедствието, което също беше
проява на човешко превъзходство. Просто къртиците ни
бяха показали кои са, какви са и защо са. Бяха си свършили
работата под нас и продължаваха по незнайните си пътища.
Нямаше място, където да се простре одеяло и да се легне с
книга. Опитах, много неудобно, невъзможно. А и одеялото
стана цялото в прах. Подземна прах, станала надземна.
Но какво можехме да направим, блъсках си главата. Едни
отговаряха: Трябваше веднага с газ. Други: Няма спасение.
Туйто.
Бях си поиграла на Персефона. На Палечка, на
непросветена глезла. Но и да бях просветена, все още не се
предавах, какво щеше да е различното?
Не се знае.
Това е мистерията. Среща от третия вид.
Не е страшно и е страшно. „Нека влезе джунглата“ е една
от главите в „Книга за джунглата“. Когато я четях, никак не
разбирах това заглавие. Дори след като прочетох главата.
В нея се разказва как семейството на Хати слонът тръгва,
увличайки и други слонове, и бавно, хранейки се, те
унищожават всичко, всяка следа от човешкото поселище.
След тях остава пустиня, а после, бавно, джунглата
я завзема. След година-две никой дори не може да
предположи, че някога там е имало друго, освен джунгла.
Е, изглежда още не разбирам тази глава от книгата. Тогава
ме интересуваха повече тези части, в които героите се
конфронтират. Главата за Хати ми се струваше скучна,
безмълвна, прекалена и тежка. Слонската стъпка.
Окончателното възмездие над човеците.
Това се случи с нашата градина. Сега тя пак е хубава, но е
друга.
Бай Бено и овцете
За първи път го видях седнал върху малко дървено столче
по средата на поляната. Неокосена ливада, с високи треви.
Той седеше, но не виждах върху какво.
Внезапно скочи и хукна с възглас подир нещо. Или някого.
Видях подскачаща овца, която се опитваше да се изплъзне
от дългата му ръка. Или от думите му.
По-късно същия ден го забелязах в цял ръст, със столчето
под мишница, с вестник в ръката. Трите овце послушно
хрупаха около него. Това беше характерно за неговите овце,
които много му приличаха – с дълги крака, възпитани, но с
внезапни отклонения.
Много висок, много строен. Говореше, както са говорили
граматиците в Северна България. Каноничен изговор. Но в
гласа му имаше нещо особено. Дълбок, с някакви непонятни
модулации, които го изтъняваха в горния регистър. Но това
се случваше само с овцете.
Към мен се обърна с добър ден и се представи – бай Бено.
Ние сме трима Беновци. Братвовчед му Бено, той Бено и
още един Бено, който май че не бил вече тук. Но не разбрах
дали на този свят, или просто не е наоколо.
Четеше брой на „Демокрация“ от предишна година. Не
исках да знам от коя. Четеше го както се чете, когато
изучаваш нрави. Не се интересуваше от новини. Но знаеше
всичко.
Каза ми да си приберем боклука. И вече да не изхвърляме
строителен боклук пред къщата. Побързах да го уверя, че с
това веднъж завинаги е свършено. Малко сърдито, по-скоро
нетърпеливо, обясни защо боклук не се изхвърля на това
място. И на никое друго място. Места за боклук няма. Или
се оползотворява, или изчезва. Как? Не го интересуваше.
Сигурно защото знаеше.
Имаше вид на човек, който е над подробностите. Гледаше
принципно. Някаква странна смесица между господар и
служител. В селото се чувстваше като в дома си. Нещата
могат да влязат в ред. Никак не се свенеше да го каже, дори
го казваше не съвсем на мен, казваше го изобщо.
Тази особена деликатност съответстваше на външния му
вид. Можеше да бъде описан или като планинец, или като
Кърк Дъглас. Силата и редът се излъчваха от него, но нещо ги
омекотяваше – потръпващата му като на жребец нервност.
Нямаше време за дълги приказки. Казваше и отминаваше.
Това ми се случи много пъти. Докато свикнах да го виждам
как седи. И как скача от столчето и погва овцете, когато
разбере, че съм го видяла. Овцете винаги бяха в грешка.
Или му услужваха, за да се отдалечи.
Всичко можех да си представя за бай Бено, но не и да
разказва. Можеше да препуска с дългите си крака, да
измърмори нещо, да каже ясно и отчетливо друго, и бързо
да изчезне от хоризонта. Като стрък жилава трева, в която
си се взрял, а после изгубваш сред другите. Не разказваше,
не пипаше много-много думите, сякаш употребата им щеше
да бъде проява на невъзпитание.
Селото ставаше все по-смесено. Като смесен магазин.
Стари плевни и поразени от бръшлян люшнали се огради,
лъскави образцови къщи с швейцарски салкъмови мушката,
ненакърнимият римски път и калните коловози при
Парлапановата къща.
Появи се и аватар на Боженците – турстическият комплекс
„Божена“ почти на входа на селото. Водата намаля и
започна да спира. В селото се заговори за хидрофори.
Но продължаваха да правят страхотни пърленки.
Старата църква, под която живееше бай Бено с баба Мария,
нямаше свещеник, а само клисар от Трапесковци. Идваше,
биеше камбаната, за да съобщи, че е там, тръгваше си,
биеше камбаната, че си тръгва. Между 8 и 16 часа – работно
време. В двора на църквата тревата ту се косеше, ту не.
Бай Бено хвърляше бърз птичи поглед и всичко му ставаше
ясно. Глупости. Навсякъде се вършеха глупости.
Идваха туристи, обикаляха, побибиткваха при маневрите
из тесните калдъръми, купуваха бурканче боженски мед и
изчезваха. Боженски мед бай Бено не би близнал. Такъв мед
няма. Както няма боклуци в двора му.
А дворът му беше един от малкото, които не са заградени.
Поне не от всички страни. Къщата им беше малко
продълговата, като ферма, в която се работи. Бие се масло
например. Прави се сирене. Овче. Агънцето се внася в
къщата, когато е студено. При тях миришеше на дърва и
мляко. На сладък пушек от орехова шума. После разбрахме,
че агънцето е умряло и това беше нещастие на нашата
улица. Онази, лудата му черноглава овца, взела, че го родила
на стари години. Сега ще вземе и тя да умре.
И тя наистина умря.
Баба Мария почти не излиза от къщата. Достатъчно е мъжът
да кръстосва нагоре-надолу. А той кръстосва като землемер
с дългите си крака. Неуморно изчезваше и се появяваше,
удостоверяваше как територията, която обхожда, се
променя. Скъсява се на дължина, на ширина, на височина.
В нея нахлуват нови миризми, нови шумове, нови пейзажи с
басейни в двора и хамаци под чардаците.
Не помня да съм го виждала да слиза в селото. Емваше
се по баирите към края на селото, вечно подгонен между
къпините и гробището. Изчезваше на столчето или със
столчето сред треви и зад дървета, все по-малко говореше,
само „добър ден“. Не ми беше приятно, когато минаваше
ден без да съм го зърнала. Предпочитах да е отдалече.
Чувствах как всички ние го ядосваме, но той се сърди, че
го ядосваме и бяга надалече. Там, където все още може да
диша. Макар и с две овце само.
Нямаше нужда да вижда, за да знае какво става. Както
нямаше нужда и да чете днешен брой на вестника. Дори
гърбът му усещаше как селото става все по-гъсто, все позадушно,
все по-безводно, все по-претъпкано за кратко и
все по-пусто за дълго.
Баба Мария не можеше да опази яйцата си. Изкупуваха и`
ги на добра цена за едни глезени котки. Тя не можеше да
откаже и оставаха без яйца. Е, нищо.
Веднъж видях бай Бено само с една овца. Валеше. Ситен,
тих дъжд. Попитах го за другите овце. Разказа ми коя как
е умряла. Умееше да стои под дъжда неподвижно. Като че
ли да покаже колко е различен от света, който пълзеше и
обсаждаше къщата му. Никога не говореше за това. Но беше
различен, нито птица, нито бор, нито човек. Всичко това.
Странна птица.
Не можех да си го преставя как се храни, как спи. Само
как ходи из хълмовете с овцете. Беше останала само една.
И той изглеждаше на ръба на объркването. Светът още се
беше стеснил. Картината на човека с овцата внушаваше
и налагаше безмълвие. Далеч от другите. Какво щеше да
стане, ако вече нямаше овце, които да го извеждат от
омагьосаното село?
Това, което стана. След последната овца си отиде и бай
Бено.
Една сутрин някой мина и каза. Бай Бено е починал.
От удар в болницата в Габрово.
Удар. Да. Бай Бено, който знаеше всички родословия в
селото и техните истории. Удар за човек силен и пъргав
като кос.
След него остана баба Мария, която вече никак не знаеше
на кой свят е.
Високият ценител
Колето е прекалено висок, за да бъде сериозен. От висотата
на своя ръст гледа хората разсеяно и понеже не ги вижда
ясно, ги доразказва. Придава им завършеност и това го
изпълва със спокойствие и достойнство.
Той е от приятелите, идвали неколкократно в боженската
къща, но то е само защото в този период не знаеше дали да
стои в Рибарица и дали Боженци е на път за морето.
Първо обича да похвали, за да си настрои човек ушите и да
го слуша. И после, в тези широко отворени невинни уши,
започват да се сипят тънки и дори ехидни забележчици
кое как е неправилно и как да бъде изправено. Сипят се на
ситни думички и току завършат с „категорично“ или с „това
е факт“. И тогава ти идва или да му скочиш на гърба и да
му увиснеш, че да спре, или да му предложиш да се заеме
сам.
Ако Колето приеме, започва друга сага. Опаката сила на
този разбиращ от всички стилове дизайнер се развихря.
Способен е да предложи нещо нелепо, защото е смело, или
нещо класическо, защото е решил да те провокира с етикета
„олд фешън“.
Обича да се храни. Но и в това е специален. Първо се
храни сам с храни, недостойни за хорските усти и стомаси.
Недостойни дори да бъдат показани на другите. Затова тези
храни стоят на тъмно в долапи и шкафове, вдън къщите,
които обитава. После хапва това, което домакините са
сготвили, и хвали дори и несполучливите бъркочи. И е
абсолютно прав, защото и бездруго в стомаха се свързват
тайните с явните храни и пак става бъркоч.
Правенето на риби с Колето е едно от върховните
изживявания с него. Той обича рибите да са плътно увити,
като новородени през деветнайсети век, както и коремите
им да са пълни с треви. А ние ги предпочитаме по-брутално
изпечени, директно върху съскащата и припламваща от
мазнината жар. Това е, Колето е изискан и гнуслив, плаши
се от вулканични пламъци, но пък и не иде да не използва
барбекю.
Пие като добре възпитана дама, сякаш ще си развалим
мнението за него, ако не е трезвен. Докато пие, хвали ту
един, ту друг на масата. Според него – с тънка ирония, но
някак си повече към ласкателство отива. Внезапно обаче се
отключва опаката му сила и започва да говори за някого,
най-често жена. Той твърди, че се шегува, докато всъщност
се подиграва и забавлява от отбранителните действия на
насрещната страна.
Колето има и вуйчо, по-опак и от него. Двамата обичаха да
кръстосват света и да спят на обща спалня, но този блажен
период отлетя и не се видя. Откакто Колето реши, че вуйчо
му е умрял, в присъствието на самия жив вуйчо, между тях
всичко е свършено. Стават и такива непростими грешки.
Но същинската опака стихия на Колето са жените. Както
обича всякаква храна, така предпочита и жените да
са всякакви. По-малди, по-стари, лекарки, пианистки,
гимназистки и такива със средно специално образование.
Някои му раждаха деца, други – не. Префърцунени и
престорени, пресметливи и простодушни, за Колето няма
граници. Поради това многообразие губи ориентир и не
знае какво да прави с тях. Тюхка се, но някак си знае,
че не може да пренебрегне нито един стил. Не би било
професионално от страна на един опитен дизайнер.
Колето обича да се изтощава физически, защото така
доказва на себе си и на другите, че си е свършил работата.
Изтощава се със ски, сърф, строене и разтуряне на лагери,
пазаруване, изпразване и пълнене на къщи и хладилници.
След това се оплаква, но от него лъха щастие от изгубените
сили.
Периодично около Колето се завихря ураган и той е в самото
му око. Увива се във вихрите като в пашкул и нищо не
иска нито да знае, нито да не знае. Чака го да отмине, да
разчисти всичко онова, което сам няма сили да разчисти.
През това време ходи на прегледи за корем, сърце,
простата и мозък. Това са любимите му органи. Обследва ги
внимателно и възстановява изгубеното равновесие.
Нарушаването му никак не е за чудене с цялото войнство от
идеи, оценки, жени, храни, колекции от картини и медни
съдове, имоти и деца наоколо му. Защото е привързан
към една идея – че животът си струва само ако нещата
постепенно се трупат. Затова от никого и от нищо не се
отказва. Така с времето нещата се издигат на купчини, а
на хоризонта им стои един голям Вехтошар и ги чака, за да
ги пусне в царството си. Защото Колето дори не подозира,
че колкото повече не пуска нещата, толкова по-бързо те ще
отидат във вехтошарския свят.
Има и още нещо. Всички го обичат. Чистичък и хубавичък
е, има и различни видове кръв. Италианска, белгийска,
еврейска, варненска и май още някаква. Ако се досети
за друга, Колето би приобщил към себе си и нея. Вярва,
че отвъдният свят се меси в отсамния, така че никак не е
трудно да го уплашиш с някое заклинание. Съвпаденията
го хвърлят в смут. В краткотраен смут, който той не
коментира. На душата му и` харесва да е добре и с този,
и с онзи свят, ако е възможно.
Тъкмо затова той посмя да види, че къщата се нуждае от
вътрешна стълба. Като всяка стара къща, и боженската
има втори кат с чардак, а до него се стига отвън. И Колето
веднага видя. Етажите ще се свързват и отвътре. Когато
види наистина нещо, Колето е незаменим. Навярно това е
могло да бъде видяно само от него. Защото той разбира от
връзките межу горно и долно, видимо и невидимо.
И пак той е изключително верен приятел. Винаги се
обажда на рождени дни и на Коледа. Интересува се от
най-дълбоките тайни на приятелите си и дава добри съвети.
Защото неговият опит е необятен. Сякаш усеща как обичаме
ние, и обича по същия начин. Например боженската къща.
И досега говори колко много е привързана към нея малката
му дъщеря. Умее да цени нещата, които нямат цена.
Може би затова е безценен.
Албена Стамболова е автор е на „Многоточия” (1995) – лшршчно проза,
„Това е както става” (2002) – роман, „Хоп-хоп звездите (2003) – роман,
„Боледуване в смъртта” (2004) – психоаналитично изследване.
Предишната ѝ книга е романът „Авантюра, за да мине времето“.
Новата книга е друга, различна, Деспо би бил щастлив да получи автограф…
Благодаря на първия си издател Румен Леонидов за риска да издаде
малка срамежлива книга в тези изобилни на книжна продукция времена.
Благодаря на Стефан Попов за предаността му към тялото и духа
на боженската къща.
Благодаря на Надежда Радулова за това, че умее да да разговаря с текста.
Благодаря на Надежда Олег Ляхова за изискания жест, с който превърна
моите драскулки в илюстрации.
Благодаря на Лора Султанова за надзора над всичките ми книги.
Благодаря на себе си, че изтърпях 6 години неиздаване на тази книга.
Благодаря на хората и създанията, които разглобих и сглобих наново,
за да ги опиша според себе си. Моля ги да ми простят.
