Поетът Николай Милчев: НЕ Е ВЪЗМОЖНО

От години, доколкото ми стигат възможностите и акъла, се опитвам да пиша за това, което виждам около себе си. Мъча се да съм честен и откровен и ако е възможно, да помогна с нещо – я със замисляне, я с действия.

В Родината ни обаче, скъпата РБ, този тип занимания са опасни и застрашителни по отношение на живота и здравето.

Винаги, ама винаги ще се намери някой политически израстък, някой самозабравил се истеричен богат татко, някой сайт с отделителни функции или просто някой глупак, който да ти вгорчи живота и да ти скъса нервите. И да ти се закани подтекстово.

Това с подтекстовото заканване никак не е безобидно, защото в държавата с „високите сини планини“ и небе „като от коприна“ законите отдавна са на екскурзия в планината и изобщо не им пука кой кого заплашва, мачка и съсипва. Важно е мачкащият да е на страната на възхождащата правда.

Иначе сме царе на лозунгите и към припева „да живей, живей…“ може да добавите според случая и интереса си: труда, СССР, ЕС, НАТО или каквото си искате. Но не може да добавите само „чиста и свята република“.

Днес по едни грозни и обидни причини ми се наложи да сваля мое писание от профила си, защото не съм сигурен докъде може да стигне един радетел на българското възраждане, на революционните комитети и на днешната „демокрация“. Люто ми е сърдит човекът, но главното е, че е недосегаем – и преди, и сега.

А както вече казах – законите в България отдавна са на екскурзия в планината или пък си почиват в някоя от резиденциите в Бояна.

P.S. Ето и текстът за сина на Васил Василев, който бях принуден да сваля. За съжаление изтрих и коментарите и обидите, които ръсеше по мой адрес.

От няколко месеца едно младо лице шества по екраните – Слави Василев. Няма ден, в който г-н Василев, по добрия пример на старите социологически влъхви, да не мига с очи, да не размахва ръце и да не кима с глава от екрана.

В началото искаше да променя Конституцията, да въвежда президентска република и все такива неща.

Мислех си, че се натяга на Президента, че иска да го забележат, и ми направи неприятно впечатление неговото доста нескопосано и семпло мислене и държание.

Тези дни новоизгряващата фигура започна да се саморекламира като човек, работил за Конгреса в САЩ, но в края на краищата – избрал България, защото тук бил бизнесът на семейството му и той искал да служи на род и родина. Един вид патриотизаъм – финансов и умствен.

Разправя още Слави Василев, че е работил и за Президента и че е познат с новите, дето искат промяна в българската политика.

И продължава да обикаля предавания, Панорами, панорамни гледки и всякакви видове сини екрани. Стана нещо като нов Стойчо Стойчев, прочул се с кръстопътните си изяви и големи слагачества.

Тази сутрин разбрахме, че успял да напише и книга за последните събития в двата провалени парламента – да се чудиш кога спи това момче.

Младостта не е порок, но не е добре, когато фактори извън ума и възможностите на личността я тикат нагоре по стълбицата на Смирненски.

Мен лично понякога ми е неудобно да го слушам, червя се. Ако беше мой ученик, едва ли щях да го пусна на олимпиада – напротив, бих го посъветвал да прочете още по материала и тогава пак да дойде за препитване. Напомня ми на онези амбициозни ученици, които непрекъснато вдигат ръка и искат да отговарят на въпроси, а отговорите им се изплъзват. Но важно е да се вдига ръка и да те харесва Учителката.

В България обаче възможностите са едно, а оценките – съвсем друго. Особено когато някой друг плаща за „частни уроци“.

А президентската институция губи от такива застъпници. Но тя е много високо и там знаят всичко.

нина йотова

За моя радост успях да прочета написаното и изтрито от Вас писание. Мисля, че бяхте прав и много точен!

Mariyana Georgieva

Често говорим с приятел по същите теми, за които пишете. Даже Ви наричаме “ Сиамския близнак“ , защото мислите ни следват един поток. Благодарим ви, че с всеки текст връщате към нормалността на възприятието. Бъдете здрав!

Margarita Vidinovska

За съжаление, Николай, за съжаление….

Красимира Илиева

Отново беше много прав, Ники! Успях да го прочета, била съм по-ранобудна от засегнатите…

Огнян Митев

Посочете го кой е, в случай, че има смисъл да стане публично ‘делото’ му. В повечето случаи такива лица не заслужават да им се прави реклама.

За съжаление не само тук,но и в реалността има такива хора много обидчиви за истината,но пред някои трябва да сведем глави,защото наистина не знаем докъде могат да стигнат.Много жалко и обидно е,много..

Николай Милчев

НЕ Е ВЪЗМОЖНО

Допускал съм какво ли не.

Допускал съм всичко – че утре ще има безсмъртие, че ще има вечно щастие, че пространството ще се свие като лист хартия и човеците ще ходят на гости на други същества.

Допускал съм, че птиците ще спрат да отлитат на юг, защото юг ще бъде навсякъде.

Допускал съм даже, че една чаша вода ще носи толкова радост, колкото само една чаша вода може да носи.

Всичко съм допускал.

Но никога не съм допускал, че надвесен над края на пътя си, ще съм все по-тъжен и все по-сигурен, че…

Безсмъртието е невъзможно, защото изядохме времето. Изпихме го. Купихме го и го продадохме. Направихме си паметници от къщи, портрети от пари и снимки от суети. Заключихме мозъците си в машини, а сърцата си в сейфове, без да разберем, че времето не е нищо повече от прозорец и река с върби.

Вече съм сигурен – безсмъртието е невъзможно не защото ще умра, а защото не зная как да живея. Защото ми е все по-лошо на душата, защото ми се вие свят, а светът пред очите ми е спрял да се върти. И защото гуменките ми след снощния дъжд леко пропускат.

Невъзможно е безсмъртието и само затова, че е много дълго.

Невъзможно е и щастието. То не е печката в зимната стая, а димът, който изчезва в небето. Не е пътят, по който се връщаш, а пътят, който още не е намерен. Щастието не е, че си намерил пари на тротоара, а че си намерил начин никога да не стъпиш на тротоара.Щастието не е веселие, фойерверки, балони и смях, а вятърът, който ги отнася.

Щастието е, когато ти е мъчно, че си щастлив.

Невъзможно е и пространството да се свие, защото който се свива, изчезва. Обемът и далечината победиха и на хората не им остана нищо друго, освен да чакат с куфар в ръка и със сърце в куфара. А примерът, че пространството ще се свие като лист хартия, е безсмислен, ако върху хартията няма написано стихотворение, което да те заведе при други същества.

Не е вярно и това, че птиците ще спрат да отлитат на юг, защото юг ще бъде навсякъде. Птиците ще спрат да отлитат, защото няма да си дойдат. Защото трохите станаха снежинки и парченца лед и ни затрупаха – затрупаха ни, без да разберем. А птиците и снежните човеци са нещо далечно.

Допускал съм, че една чаша вода ще радва колкото само една чаша вода може да радва. Сега гледам, че тази чаша вода е изпита незнайно кога, а аз съм жаден. Жаден съм като момче, което се е върнало от игра.

СЪЖАлЯвАМ

За разлика от много хора, които казват, че не съжаляват за нищо, аз съжалявам почти за всичко.

Съжалявам, че писах стихове, а не писах доноси.

Съжалявам, че станах учител, а не станах настойник на дъждовете.

Съжалявам, че помня всичко, а не си поръчах спомени според политическите сезони.

Съжалявам, че не бях по-смел.

Съжалявам, че обичах наполовина – колкото можех.

Съжалявам, че не внимавах в картинката, а внимавах в пейзажите и т.н., и т.н.

Това го приемете като ирония, като сатира, приемете го като разкаяние – както искате, така го приемете.

Съжалявам, че членувах в съюзи и сдружения, че бях постоянен член на собствените си лутания.

Но това, че членувах в профсъюзи, беше моята най-голяма грешка, моята мъка.

Колко съм се разочаровал само от тези паразитни, смешни, гротескни и абсолютно фалшиви профсъюзи. Подкрепи, КНСБ-та, СБУ-та и една купчина още профсъюзи. Вятър и мъгла, прах по тупан, мижи да те лажем и нищо, нищо.

След краха на голямата учителска стачка, в която участвах от първия до последния миг, нещо се счупи в мен, изпепелих се. И друг път съм се чупил и изпепелявал, но тогава напълно изчезнах. Какво предателство, какво задкулисие.

И сега, когато бъдещето ни е на кантар, когато бъдещето ни виси на косъм на Орлов мост, профсъюзите отново са невидими.

Това са те – невидимите профсъюзи. Димитровци, Маноловци, Такевци – сложили са си шапки невидимки.

Профсъюзи само за техните вождове – оядени и самозабравили се.

КИНО

Гледал съм филмите за Баш майстора и преди. Сега също понякога гледам, като ги въртят по БНТ. Тягостно ми е, тежко ми е, едва издържам. Трябва да ми е смешно, а ми се плаче.

И през пет минути ме хваща срам и превключвам каналите.

Такова чувство изпитвам и като чета „Бай Ганьо“. Чудя се на коя земя съм и къде да се свия.

Добре, филмът „Баш майстора“ е правен някога, но това филм за соца ли е? Баш майсторът рожба на соца ли е, или е внук на Бай Ганьо, или е баща на някой наш съвременен демократичен богаташ и големец?

Нека отидем и по-нататък – дали не се мярка в някоя от страниците на Захари-Стояновите Записки или в „Житие и страдания“ на Софроний Врачански? Ами във „Видрица“ на поп Минчо Кънчев?

Тъжен, ама много тъжен филм е това, защото светва лампата над образи и народопсихология, които плашат и отчайват.

То не бяха стремежи да се приобщим, да се издигнем, да сме част от съюзи , лагери и организации на изток и на запад, на север и на юг… И на нас ни се иска да сме като хората и с хората.

Въртим, сучем обаче – все до Баш майстора го докарваме.

Баш майсторът, а не Кольо Фичето строи нашите къщи и мостове.

Баш майсторът, а не Петко Каравелов ни управлява.

Баш майсторът, а не Кръстьо Сарафов играе в театрите ни.

Баш майсторът ни се пули от телевизора и радиото, кара ни се, мълчи ни и ни крои шапката.

Защото на Баш майстора коронният номер е да ти сложи шапката в комина, за да ти пуши и да не се вижда нищо.

P.S. Поклон и аплодисменти за Атанас Мандаджиев, за Петър Б. Василев, за Кирил Господинов и за всички, създали филма.