Казваха ни, че всички ние сме пришълци, небесни строфи и звуци, боязливо откъснати от божественото творение или, с други думи, чудновати младежи и девойки, държащи в ръцете си зелени клончета. Искаха от нас безкористно да построим Пътя, да прекараме електрическо осветление между тоя и оня свят, между видимото и невидимото. За целта кметският наместник ни изпрати някакви смахнати ангели, които освен че обираха прахта от двора на училището с опършавелите си крила, за друго нищо явно не можеха да послужат.

Докога ли щяхме да слушаме причудливия хор на момичетата, облечени в бяло, издокарани специално за случая да ни асистират с благоухаещите си във въздуха гласове. Първо трябваше да изберем материал, а след това да облагородяваме поверените ни парцели, свързвайки външната с вътрешната природа. Тъй като местата не бяха големи, набързо ги измазахме с вар, а после извикахме свещеника от съседната църква „Света София” да отслужи тържествена литургия.

Историята започваше за нас там, където свършваше за другите, и затова не пропускахме да демонстрираме превъзходството си и да се държим като съвсем автентични герои. Много хора ни мразеха, но трябваше да ни търпят, защото ние бяхме горите, които щяха да покълнат в бъдещето и да облеят света със спокойната и мека светлина на отвъдното. Не отричам, че си прекарвахме прекрасно, този град беше един греховен остров, по чиито ниски хълмове вечер се катерехме и обсъждахме в тишината безкрайните възможности.

Така си живеехме, далече от „затворените прозорци” на стадото, в смокините и розите, сред облаците и небето до онзи безпаметен ден, в който пристигна папският нунций. Той държеше за всичко да му разкажем, за деветата стълба на сърцата си, за невидимите вълни, по които пътувахме и достигахме дотам, където още човешки крак не беше стъпвал. Обясни ни кротко, че вниманието на целия свят било съсредоточено тук и от това бил заинтересован лично папата, защото именно тук се решавала съдбата му.

Ето как ни приобщиха към Светия престол, а по цялата световна преса се появиха фотографии и отзиви за върховното ни дело. Светът си отмъщаваше. Отвсякъде се стекоха любопитни люде с фотоапарати и камери в ръце. Те искаха да запечатат завинаги божествените ни гласове, да увековечат нашите отвеяни към бъдещето лица, въпреки че от време на време ни караха да се снимаме с любимите им домашни животни, с разни папагали и котки, изобщо с всичко, което може да си представи ненаситното човешко око.

Изведнъж се почувствахме не като преддверие на бъдещето, а като кораб, изгубил посоката си, по чиято палуба се движеха неуравновесени лица, жестикулираха и викаха, кискаха се и танцуваха денонощно. Вече никой не ни разпитваше за мисията ни, а нахални журналисти, рокзвезди и проститутки се разхождаха свободно между нас, стремейки се да ни превземат цялото външно пространство с блестящия му ореол, тъй като вътрешното ни най-малко не ги интересуваше.

Една сутрин прочетохме във вестника, че папата внезапно е починал, а субсидиите – спрени, след което се разпръснахме по четирите посоки на света, за да станем чиновници, моряци, министри, трафиканти, напълно обикновени хора с победени от смъртта и неволята сърца.

Из „Безлунния“

Предишна статияАлбер Камю, фрагменти
Следваща статия Да си спомним за Иван Методиев