РАЗБЯГВАНЕТО НА СЕЗОНИТЕ
40 години от литературен клуб „Сезони“
Преди около две години открих в архива си, имам пред вид в кашоните си, ученическа тетрадка, в която имаше стихове на Георги Рупчев (за нас тогава само Жорко); беше ги нарекъл „Ненужности“. Жорко, когато ги е писал, е бил само на 17-18 години, аз – на 21-22, но стиховете отново ми харесаха и реших да предложа на „Литературен вестник“ да ги публикува. Реших също, че нашият – доста момчешки – литературен клуб „Сезони“ от 70-те години (в него бяха също Стефан Абаджиев и Арександър Милоев), заслужава още едно литературно четене. Благодарение на Културния център на Софийски университет то ще се случи на 13-ти ноември в „УКЕВ-а“, извинявам се, в новата театрална зала на СУ, на 13 ноември от 19 часа.
Литературен клуб „Сезони“ живя кратко, от 1973 до 1975 г., – в читалище „Раковски“ в кв. „Лозенец“, но преди всичко по улиците и кръчмите на София. Беше замислен от няколко млади поети, между които ние, които тогава високомерно си мислехме, че бъдещето ни очаква, за да ни чете. Никой от нас не възнамеряваше да сваля властта, но всички се дразнехме от идеологическата окупация на поетическото мислене и се възбуждахме от свободата на задаващото се идеологическо междуцарствие. Въпреки, че 2013-та година е и юбилейна за „Сезони“, бих искал срещата да не бъде само четене на миналото, но и разговор за бъдещето на поезията.
Георги Рупчев и Стефан Абаджиев вече не са между живите, останах само аз. Много ми се иска това четене да бъде формата под която, слушайки Вивалди, те да бъдат в залата, докато обсъждаме разбягването на сезоните: не като поети от миналото, а като онези момчета, които с изтъркани дънки и бутилка вино се срещаха на „Попа“, извинявам се, при паметника на патриарх Евтимий, и дълго обсъждаха Томас Елиът и Марина Цветаева, Битълсите и Владимир Висоцки; и след това четяха стиховете си из забравени вече таванчета пред забравени отдавна слушатели. Беше малко след 1968-а, още никой не мислеше за 1989-та, камо ли за 2013-та; и тук си спомням, че Александър Милоев тогава написа: „конете на изминалите дни ще цвилят тихо във мъглата“.
Деян Деянов
1975, СОФИЯ
НЕПРИВЕТЛИВОСТ
Цикъл от ненужни открития 74/75
1.
Деяну Деянову
Убийствата ни, малките убийства,
които кротко вършим всеки ден,
полекичка и бавно и бавно ни пречистват
докато най-накрая чистички умрем.
В последните, в нерадостните вихри
на декадентското си взиране
се гърчим във познатия ни триптих:
умиране, умиране, умиране.
Не бързаме в убийството. Уверено,
целенасочено вървим.
Уж чистички ще мрем, но временно
и ежедневно се мърсим.
Самите ние се ограбваме.
Познатото ограбване горчи.
От вятъра затворени, все страдаме
и огорчени, дълго все мълчим.
И дълго ще мълчим, раздразнени
от липсата на Дядо Мраз.
Но… няма разлика във празника,
а има разлика във нас.
2.
Приятелите си отиват. Тихо е.
Приятелите тихо отминават.
Изправен на стрелбището от стихове,
последна чест ти тихо им отдаваш.
Паследна чест на зимните тревоги, на
люлякова неизвестност в топлите тополи.
Очаква ги командата за огъня
и после –
(може би)
сантименталната амнистия на спомена.
Раздялата раздяла е, защото ни разделя.
Сбогуването значи просто край.
Едно приятно затъмнение в неделя.
И просветление във делничния ураган.
Да, знаем, че земята се върти,
и знаем, че звездите гаснат,
но плачем за разбититеврати
на нашето непостоянно щастие.
Приятелите си отиват. Много тихо е.
Приятелите тихо отминават.
Изправен на стрелбището от стихове,
последна чест ти тихо им отдаваш.
3.
Не зная откъде отрони се
звукът на ранен листопад.
Навярно дребните компромиси
и може би младежкия ни глад,
навярно недопушените вечери
под бронзовата амалгама на дъжда
сред сиворозовите глетчери
на вече обещаната беда
и може би пияните симфонии
в делириума на страстта…
Добре де, всички сме виновни
за тъй наречената самота.
Спектакълът завърши. Лятото
отдавна вече догоря.
Завеси по прозорците се мятаха,
добрата домакиня ги прибра.
…
Дезодорантът на спомена
съска приятелски:
„Хей, отвори ти флакона и
пак, с пулверизатора
бързо напръскай се целия
и меланхолия,
лека като излинелия
лак от лъка на виолата
тихо ще стрие тъгите ти,
тихо ще стрие и
сълзите, бликнали в тихите
стихове, утринно пийнали
глътка нектар от детинството,
глътка амброзия,
искрена, без инфантилности,
детска, голяма, без позички…
Сваляш ти своята броня и
чувстваш се тромаво.
Тънички като ирония,
спомени ронят иронии…
Ние бяхме деца…
Ние бяхме деца, но не сме.
Боговете били са безсмъртни.
4.
Животът ни е тъмна улица
със лампи от въпроси.
По тях дъждавният канкан
потропва нескопосано.
Тия дни са хладни и опасни
като бръснене със ново ножче нощем
и неповторими дните са
подобно пръстов отпечатък.
Времето не е добро.
Аз спомням си веднъж,
в един ужасен дъжд,
търчахме и крещяхме невъзпитано
и пречехме на спящите да спят.
Ей, граждани, вий спите, но
не бива лампите да се гасят!
Въпросите къде ви са? –
отеква гръмотевица и пита,
извита
като въпросителна.
Един след друг прозорците засветиха.
Ура! – прегръщахме дърветата
и те ни кимаха с главите
одобрително.
Свалихме мокрите си ризи,
превърнахме ги в знамена в дъжда
и викахме, и пиехме щастливи
таз развълнувана вода
и вятърът ни гонеше отчаяно,
крещяха облаците ог възторг
и Шумановото мечтание
се чу от нечий двор,
и някой се наежи –
– Тез младежи!!!!!! –
И котетата виеха в мазетата,
барикадирали се сред мезетата,
и лампите изгряваха разкаяни…
Ах, тъй щастливи и изкаляни,
все тичахме!
все тичахме!!
все ТИЧАХМЕ!!!
5.
Все още кейовете тъмни са
и сякаш във просъница
скрибуца въженото мостче
под нежно нощно кошче
със смачкани хартии – звездички.
Опияняваш се… Отлично!
И хвърляш зара.
Дюшеш! И дубара…
Бял кент, фул макс… Серви! –
защото нещо не върви.
Печални лутаме се в мрака,
Над нас небето кротко ака.
Морето е до нас. Морето де е?
Морето със морето ни разделя.
Не, няма корабът с кръстосаните кости
да дойде скоро пак на гости.
И мечката остана без съпруг.
Ала един след друг,
един през друг,
тъй смели и дръзки
със алени връзки
разжалваме небето, от пагоните –
и после пак ги гониме –
изгубваме звездите му
и весело, и футболно ги ритаме.
Дълго време на пирати
със другарчета игра ти.
Дълго време злато краде,
ала някой те предаде
и изви се буря днеска.
Тя изми чудесната бурлеска,
а край сивите скалисти брегове
едно загубено море ревеццц
Адресът си не знае то и няма
си горкото татко или мама…
Едно море те търси. Чуваш ли?
Мълчиш, мълчиш… Тъгуваш ли?
Едно море със панталонки къси,
с брада до пояс, вежди свъсило,
протяга ти приятелска ръчичка.
Едно море.
То значи всичко.
Ще вземеш ли студените му длани?
Бъди добър, ти малък великане.
Да бъдеш нежен с нежността е трудно.
Едно море те чака още бурно.
То пълно е с бутилки със бележки,
където с много правописни грешки,
с объркани координати, след крушение,
самотните човеци молят за спасение.
И трябва ти да ги спасиш.
Огледай се – и виж:
Потегля корабът. Ти махваш към брега.
Водата пръска влажничка тъга.
По борда тя засъхва на солени капки,
по борда броди с кадифени лапки
като че лъвче… Не, като корабната котка
тъгата ти е тихичка, добра и кротка.
Една такава – малко земна, много морска,
една такава тъжничка тъга за сбогом.
Ужасно много иска ти се
край бреговете пак, скалистите,
да се завърнеш и оттук да минеш.
Затуй и трябва да заминеш.
7.
След грохота
на катастрофата
от страх треперя в този трап
и слушам лентата на Крап.
И ясно е, че дюните,
стрелите и маймуните
са нечии измислици.
Мирише на подлистници
със басни за банани,
на свежа кал и кални бани,
на червеи, червени като скука…
Бих лапнал като риба тази кука,
ако на нея имаше троха.
Но няма. Ха. Ха. Ха.
И моят весел смях,
раздухан като с мях
разчупва всяка буква
и захарницата се спуква.
Кристалчетата захар с тих
гласец подобно нежен стих
ни казват: „Ние се разпръсваме.
Омръзна ни до втръсване
да бъдеме бонбончета
на кученца и кончета
и захарта а кален лек
за този ненормален век,
тревожно заболял от диабет.”
А слънцето блести като омлет
натюр. Нанън чаршафите
като безвредни бели епитафии
се мъчат да избягат,
но щипките ги стягат
ужасно здраво за тела.
И мятат своите тела
чаршафите. А най-подир
безсилни викат „Мир! Мир! Мир! –
та ний сме къпани сас синка.”
И в мен се пуска нова бримка.
И чувствам се като чорап,
И скърца лентата на Крап.
Парадните колони от балкони
със проснато бельо ми
викат: „Ний сме откровени.
Не крием нищо. В твойте вени
Тече отровен песимизъм.
И ти си враг!!!” Да. Враг. Нали съм
Дявол да го вземе срещу
такива гнусотии… А нещо,
друго нещо липсва ни…
… и на мене нещо липсва ми.
Как бих искал да срежа въжетата,
по които се реят гащетата,
коланчетата и банелите
на всички там, между панелите.
Но в наште магазини
през близките години
ще липсват ножички,
за железа и захза коси…
Но ти все пак не се коси,
че някакви си багери
си свиркат стари шлагери…
Виж – с простичка и лесничка
Чудесна детска песничка
едно детенце търси хляб…
И спира лентата на Крап.
8.
Аз бих искал отново да бъда дете.
Аз бих искал да имам албуми със марки.
Аз бих искал отново да бъда дете,
да играя в забрава във стария парк и
да гоня големи и страшни змии…
Свобода, твоят парк е заключен за мене.
Ах, защо ли се чувстваме толкоз сами,
защо ни изглеждат змиите големи.
Аз бих искал отново да бъда дете,
дето в шепа улавя червена калинка
и я духва. Бих искал да бъда дете,
да скрибуцам на малка цигулка-осмика,
и светът през стъкло от шише да е син,
и каймака от своето мляко да плаша
със голяма лъжица от дуралумин,
да си правя аз млечния път във сутляша.
Как бих искал отново дабъда дете
и свободно, и чисто да дишам и чувствам,
че Татяна и мама са хубави. Те
са ужясно долри. А пък Павел е глупав.
В този парк аз отдавна не ходя. И как?
Дотам вече отдавна не вози трамвая.
Бих искал, аз желая дете да съм пак,
но не мога. Не мога.
Не мога.
Не зная…
9.
Слънчеви зайчета скачат.
Хъркат колите сред тях
Двама коминочистачи
правят усмивки и смях.
Малко детенце със мама –
колкото него почти –
бързат занейде и тя му
нещо уж строго, гълчи.
„Хайде ма! – вика хлапето.
Виж сфетофара – зелен.”
Той е зелен, ала ето
блясва със цвят променен.
Малкото слънце подмами
дръзкия зайко. Нали
то означава: „Внимавай!
Тичай! И после мисли!”
Ами, ще мисли! Къде ти!
Хукна отсреща в галоп.
С друг свят окото засвети.
Рече на майката: „Стоп!”
Рукват отново колите.
Много забързани. Да.
Двамата глед се. И те
са във голяма беда.
Майката гледа детето.
То й помахва с ръка.
А между тях – колелета
Кой те научи така?
Слънчево зайче, кажи ми –
бягаш от мама. Защо?
Мамичко, то няма име.
Трябваше. Нужно бе то.
Слънчеви зайчета скачат.
Хъркат колите сред тях.
Двама коминочистачи
Правят усмивки.
И страх.
10.
Предизвикателни сме като листи,
които се усмихват в есента.
Като света, от лъскав дъжд осмислен,
като неабичайна красота.
Чувствителни сме сякаш суха прахан
и ни подпалват всякакви искри,
но угасваме огньовете с уплаха
и бързо стъпкваме жарта дори.
Болезнено желание ни топли
подобно труден стих неуловим.
Прехапали и викове, и вопли
мъчително към себе си вървим.
Навикнали сме всичко да рискуваме,
Да губим, да се смеят, да грешим…
И само от едничко се страхуваме –
ах, да не се повторим страшно се боим.
11.
(песен на снежинките)
Лиляну Лилянову
Ние сме снежинки
пухкави и меки
като палачинки.
Цели 20 века
ние кърпим смело
зимните чували
и въобще – не сме ли
вече за медали?
Уж сме мекотели,
слаби, безгръбвачни,
нишки от дантела,
а така юначно
ние все се носим
в полети безспирни.
Чудим се – защо сте,
хора, толкоз мирни?
Зимата е лошо
и студено време.
Вашите галоши
пазят ви от хрема.
Ние пък така сме –
в тънки бели дрешки
в зимата прекрасни,
малки бели мечки.
Лапваме планетата
кротичко и тихо.
И тогаз четете я
в снежнобели стихове.
Ходим по топлинки
между сиви здания.
Вашите ковфликти
нямат оправдания.
Нашите колонии
са немного трайни,
но пък за какво ни е
влачене безкрайно?
Дявол да го вземе,
стига сте се мръщили!
Идваме навреме,
връщаме се също тъй.
Ние сме снежинки
ухкави и меки
като палачинки.
Цели 20 века
ние кърпим смело
зимните чували
и въобще – не сме ли
вече за медали?
12.
Когато бях голям,
много, много голям –
колкото нощното шкафче,
аз питах учудено:
„Защо картинките си имат книжки?”
„Защо крилата имат самолети?”
За всичко разпитвах.
Аз бях едно ужасно любознателно дете.
И до днес си останах такова.
Все си задавам въпроси.
„Защо ли червеят си има ябълка?”
„За какво е на ръждата желязото?”
„Защо самотата няма звезди,
на скръбта трябват ли хората?”
И няма никой,
който да ми отговори…
13.
… и самотен, и тъжен си мисля – къде ли
ах, къде презимува горещият ден?
А сред нежните, снежни къдели
непознати дървета се удрят във мен.
Тъй стигнах бъдещите вишни.
И те ми рекоха: „Ей, виж ни!
Сега ни няма още. В пъпки
сме скрити. Твойте стъпки
не ще разтурят нашия покой.
Ала това не е застой.
Това нарича се растеж.
И ти така растеш, растеш
и днес пораснал си голям,
а всъщност доста май се мразиш сам,
защото детските мечти
разсече като с меч ти
и нямаш вече страшни тайни,
не бягаш никак, ни в Китай, ни
във Египет… А само бродиш из снега
със поприведена снага
и мислиш си, че знаеш всичко,
но искаш нещо по-различно…
А ние сме добре – тъй малки, малки
като че камъчета от запалка,
по клоните си тихичко седим
в очакване да се възпламеним.
Ще дойде пролетният взрив
с вика на някой малчуган щастлив,
ще хвърли в въздуха снега
и птиците ще викат: „Га
-га-га! И: чик-чирик!
Ще се целува някой ученик
с любимата си – ученичка…
Ще има мачове… А всичко
туй, което пролет се зове,
го дават миналите снегове.
Да,
този сняг, във който крачим,
който тъпчем, в който храчим,
ще литне утре като пеперуда,
при нас ще спре, ще ни пробуди,
ще ни остави своите крила…
Ще се върти край нас пчела
И ний ще бъдем бели, снежнобели…
Тогаз ще пишеш –вишни нацъфтели
и прочие – любов, луна, морета,
момичета с момчета сред дървета,
полета с рози и лалета…
Е, ТА?
И пролетта ще си отиде скоро.
Но все пак ще се радват всички хора,
че ще останем ний – зелени вече.
„Зелени още!” – казваш ти. Човече
Зеленината дава цвят
на твоя беден седемцветен свят!
Естествено, че слънцето ще ни нахлузи
червени маски като модни блузи.
Но нашите зелени дръжки
Ще се преборят с него мъжки
и ще държат на младостта си.
Та те са всящност нашиге компаси,
началото и края ни…
Без тях сме просто за окайване.
Направо мъртви сме. Накратко –
лапай и да ти е сладко.
Ще лапаш, ала кисели сме още,
понеже има още топли нощи,
понеже есента не е тъй близо
и ходиш още ти по риза…
И все така във вишневия мрак
едно момче ще се прибира пак,
познало първото момиче
и първото досадно безразличие…
„И вие няма да попречите
на бедните момчета?”
„Е,
защо да пречим, помисли си
как ти самиян беше слисан,
усещайки, че твоята любов догаря
във крайчеца на пръстите като цигара…
И те сами ще разберат.
Тогава вече ще ни оберат…”
„Ала защо ли, дявол да го вземе,
да губим толкоз ценно време?!”
„Защото трябва да узреем, да дадеме плод,
Да станеме достойни за компот,
За сладко или за сушене.”
„Но със какво това засяга мене?”
„С това засяга тебе, че,
виждаш ли, животът си тече
и, виждаш ли, накрая той изтича,
и колкото все пак да тичаш
за свойте срещи – закъснял си,
макар да стискаш нервно палци,
макар да чупиш вежди – все едно е –
ти просто вишна си в безброя.
Я помисли си: срещате се, ала
налага се да спазвате морала
на класата и на квартала
и ала-бала-портокала.
Недей да мислиш за това!
Но мисли твоята глава:
Защо, защо, защо? Защото. Ей тъй на!”
„Ненужна ли е моята война?”
„Не, нужна е!
Недей живя, тъй както можеш
и тревожи, докато можеш са тревожиш
със вишневата злъч на любовта.
Обичай гневното си щастие!
Обичай тази вишнева градина,
макар че нея няма я, тъй както я и има,
и всичко казано дотука, то се знае –
неистина е, но и не лъжа е,
защото бъдещето викога не е
това, което виждаш днес.