Подзаглавиено е: „Кръжокът на съдията Жечев
при Клуба на смирените сърца“
Незначителна досадна разсеяност и мимолетен „случаен“ порив раждат странно приятелство. То ще отвори светли мъдри страници в нелеката съдба на неколцина наши съвременници. И в новия си роман „Балада за златната есен“ Васил Пекунов остава верен на постоянната тематика, втъкана във всички негови творби. Битката между доброто и злото в душите ни; милостта, състраданието, взаимната подкрепа и взаимният кураж, без които животът ни пресъхва; самотата и приятелството; вечната, безсмъртната, неунищожимата, неподвластната на никакви обстоятелства – включително и на напредналата възраст – духовна и физическа любов между човеците; животът и смъртта; животът ни отвъд смъртта чрез делата ни и спомените, които оставяме у живите. Цялата тази древна и все така „млада“ проблематика – в поредната топла балада на писателя.
Съдията и поетът не бяха се засичали нито сред тълпата на близкия пазар, нито в метро или трамвай, нито по улиците. Случваше се обаче да посещават кварталната църква по едно и също време. Тя обикновено бе полупразна и съвсем тиха. И двамата бяха местни енориаши в някакъв смисъл, въпреки че поетът живееше относително далеч.
А сега съдията си бе забравил портфейла в къщи, което установи пред масата, където продаваха свещите. Подразни се доста, защото това бе вторият път за тази есен. Преди месец бе оставил джиесема си в къщи. Винаги проверяваше за парите и телефона си, преди да излезе. Винаги, винаги, но очевидно не съвсем винаги. Джиесемът му поне бе на мястото си сега. Вдигна глава, огледа се, отпред срещу олтара седеше поетът.
Слез месеци двамата вече бяха обсъждали защо съдията не бе помолил жената зад масичката да му даде двете евтини свещи. Нямаше да му откаже. И тя го познаваше по лице. Не си го бе помислил дори. Съдба, щяха да поклатят напролет глави двамата бъдещи приятели.
Ето така стана. Съдията наистина се поколеба, но реши, че не бива да си губи времето с предразсъдъци, и пристъпи напред.
Поетът бе приключил отдавна с молитвите си пред иконите и сега си мислеше – както обикновено тук – що е животът. Или поне неговият живот. Погледът му бе зареян в Христос и Богородица, а мислите му течаха леко и покойно.
Най-напред му бе хрумнало Бог знаеше откъде, че животът е сбор, комплект от 365-366 залеза, който комплект трябва да преживееш 70-80-90 пъти. Да издържиш, без да прекъснеш поредицата нито веднъж. Да устоиш и на радостта им на залезите, и на тъгата им, и на красотата им в радост и тъга – това едно на ръка, мислеше си поетът. Основното бе да няма срив във веригата залези. Дупка да няма. Залез след залез без срив. Понеже ако някоя халкичка, някоя брънка се разкачи и отпадне – смърт.
Значи, умнико, не основното, а задължителното е да няма срив, рече си кротко поетът.
Така е.
Така е, умнико. Само 70-80-90 пъти по твоя симпатичен комплект от 365-366 залеза. Е, ако не ти се случи някое „произшествие”. Примерно дреболията да се спънеш и да се сринеш в дупката. И ето ти срив в милата редичка залези. Понеже си се спънал по обед.
Сега разсъждаваме за живота в спокойния, в равния случай.
Ти разсъждаваш, аз се забавлявам, усмихна се в мислите си поетът.
Приятно ми е да го чуя.
Значи, разсъждаваш за живота без фатални произшествия и трагични спъвания?
Да де.
Ех, какъв живот!
Поне е дълъг.
И се свежда до задачата да избуташ около 30 хиляди залеза.
Без дупка между тях.
Това го минахме вече. Някоя друга формула ще измъдриш ли за живота след днешния щастлив залез? Или да си ходим, че е време да вечеряш?
Поне пет определения мога да измисля. Ей така, импромпто.
Импромпто?
Импровизирано.
Какъв е тоя крив латински?
Мой си.
Казва се експромто.
Ти не ме учи, сопна се поетът на самия себе си.
Добре, давай! „Що е животът?”, проба втора. И по-бързо, че огладнях.
Животът е рибена кост току пред гърлото ти, за която 70-80-90 години трябва да внимаваш да не те задави и да те убие. Ако успееш да го сториш за около 30 хиляди дни и нощи, костта се стопява, а ти отиваш по живо, по здраво при Отца си.
Впечатлен съм. Особено от това как умираш по живо. Значи, умираш по живо, по здраво и хоп – при Отца си.
Такъв е моделът.
Моделът или промисълът.
Нека да е моделът.
Страх ме е да те питам за третия дубъл.
Требъл, не дубъл.
Поетът си играеше с четвъртата формула „що е животът”, когато съдията приближи, приседна на съседния стол, помоли за извинение, че нарушава усамотението му, и с две изречения обясни срамотната ситуация, в която бе попаднал.
Ставаше дума за 80 стотинки назаем за две от най-евтините свещи.
– Виждал съм ви тук – почти шепнеше съдията, – вие също сигурно ме помните.
– Помня ви – кимна поетът.
– Още утре ще ви върна парите. Или когато кажете. Тук или другаде.
Поетът се позасмя, извади от портмонето си монета от един лев.
– Най-добре тук. Следващия път може би аз ще съм си забравил парите.
– Аз ще идвам пак в края на седмицата, ще ги оставя при касиерката.
– Кои тях? Монетата от един лев ли?
– Може да са няколко по-дребни – усмихна се за първи път и съдията.
– Искате ли да забравим за тези стотинки? – предложи поетът.
– О, много бих искал! – възкликна с участие другият. – Но няма да мога. Абсурд.
Стана, благодари, почти се насочи към жената зад масата, но се спря:
– Извинете ме още веднъж, че ви прекъснах молитвите – вдигна ръка.
И този път щеше наистина да си тръгне, ако поетът не бе отвърнал:
– Не се молех вече. Мислех си какво представлява животът.
– И докъде я докарахте? – направи крачка обратно съдията.
– Тъкмо бях стигнал до четвъртото определение. Наскоро прочетох книга, там имаше такъв образ – за бобслея.
– Животът както бобслей, така ли?
– Там само е загатнато. Представям си улея, шейничката, наклонът надолу. Прилича. Особено ако вярваш в предопределението на някои от нещата, които ти се случват в живота.
– Улеят?
– Аха.
– А свободният ни избор къде е?
– Там, в улея. Онзи там, житейският улей, е доста широк.
– Разбирам – кимна съдията. – Представям си го обаче с екипажи осморки. Шейната е тежка, лети. Ние сме на възраст, когато шейната вече лети. Улеят скоро ще свърши, финалът наближава. И си забравяш портфейла заради изумителната гледка на стените от лед, които профучават покрай главата ти.
– Красиво.
– Впрочем, вие сте още далеч от финала – рече ведро съдията.
– Скоро станах на 70.
– Ето, младеж – остана сякаш доволен от чутото съдията и кой знае защо премести монетата в другата си ръка. – Аз подкарах 77-ата. Още летя надолу, добре съм, само дето забравям едно-друго и ме болят кокалите понякога.
Спри да лъжеш, нареди си.
– Бива – каза поетът.
– Повече от бива. Затова идвам, да благодаря на Господ. Мнозина мои приятели вече не ги болят кокалите. Ей сега ще им запаля свещичка. До скоро, господине. След три дни ще оставя парите на жената.
Съдията се извърна и се насочи към масата със свещите и иконките. Така и не попита за името на поета, нито пък поетът попита за неговото. В буквалния смисъл те не бяха се запознали все още, но тази подробност едва ли занимаваше някого от двамата.
Поетът дори не се сбогува, когато си тръгна. Съдията стоеше гърбом пред пясъчника долу на земята, свещичката му за Бог да прости вече бе изгоряла наполовина, а другата догаряше горе в свещника.
Малко странно запознанство се получи. Че те дори не знаеха още, че единият е съдията, а другият поетът.
…
Поетът всъщност бе бивш поет. Не бе написал нито едно стихотворение от поне 30 години. Не стихотворение, куплет не бе съчинил, стих дори. Животът му бе разделен на две равни половини от Берлинската стена: преди и след разрушаването ѝ. Половините бяха еднакви само като времетраене. Иначе по нищо не си приличаха. Не бяха равностойни в никакъв смисъл. По отношение на поезията също.
Поетът бе издал цели три стихосбирки преди 1989-а. Първата мина по ботевски – като през пустиня. Втората – почти по ботевски. А третата, което го изненада до немай-къде, предизвика леко, ама съвсем леко вълнение в литературната пясъчна шир, появиха са и няколко окуражителни рецензии ли, бележки ли, все тая. Може би защото книжлето бе и доста смело за онова все още сахарско време. Духаше вятър обаче, пустинята вече се изгърбваше, времето предразполагаше към известна смелост. Всичко се променяше тогава, а Берлинската стена се спотайваше и чакаше чуковете скоро-скоро да я замлатят.
Поетът и досега харесваше тази си стихосбирка. От нея извираше човещина, правдивост, светла тъга, но и светла надежда. Ала не се гордееше с нея, точно както и с останалите две. Бяха несръчни творби, някак половинчати – сякаш бяха живи същества, които разбираха, че мястото им е в първата половина на живота му, несръчната. Тази трета и последна стихосбирка поне я препрочиташе понякога, докато колчем отвореше веднъж на пет години дебютната си книжка, не можеше да повярва не само с кой акъл е пишел тези наивни дивотии, но и с кой акъл издателството е решило да ги издаде. Вероятно ги бе сравнявало с други, още по-впечатляващи дивотии. Мащабът на тогавашната поетическа дивотия го удивяваше и до ден днешен. И на дебютната, и на „класическата“ дивотия.
След падането на стената продължи да пише, но много по-рядко, защото трябваше да работи много и усилно, за да храни семейството си. Комай успя да сътвори няколко много прилични творби: хем прилични, пък и твърде различни, но не ги публикува никъде. Уж бяха съзвучни с вълненията, връхлетели втората половина на живота му още от старта ѝ, но вътрешното му чувство за ред и за порядъчност го въздържа да предлага нещо на литературния „пазар“. Някак от само себе си, съвършено естествено и като че неусетно спря да пише изобщо. Прие честно пред себе си, че не е роден поет. Предполагаше, че със занаятчийската си рутина би могъл и да се „впише“ в писателската братия, но такъв „запис“ го отблъскваше. Не от честолюбие, а защото нямаше смисъл. Честолюбието не играеше никаква роля, когато си осъзнал, че не си роден за поет. Поет, а не вписал се стихоплетец.
След години се забавляваше в какво точно си бе въобразявал, че е възможно да се впише.
Остана му обаче безценно съкровище от поетическата му „биография“. Запази непокътната склонността си към романтиката, която все така улавяше и разпознаваше сред прозата на живота си. Наслаждаваше се на постоянните си лирични отплесквания, на благодатта да се чувства дете дали на брега на морето, дали в гората, в парка или под звездите. Понякога, много рядко, мислеше в стихове, по-скоро обличаше някоя красива мисъл в стихове, и това го преизпълваше с всепоглъщащ мир и благодарност. Не записваше нищичко от проблясъците си.
Работеше каквото му се случеше по пътя, но се стремеше да е по-близо до икономическото му образование, въпреки че то не му служеше почти за нищо. Печелеше добре или доста зле, живееше нормално, децата му пораснаха, родиха им се и на тях деца. Синът му живееше все още в България, дъщеря му – далече в Америка.
Не бе недоволен от живота си, напротив. Ала преди пет години си отиде жена му и всичко се преобърна. Наистина всичко.
Не бе горделив човек, по-скоро се смяташе за смирен. Ала се гордееше със себе си – и си го припомняше често в самотните си размисли – заради начина, по който бе реагирал на сполетялото го нещастие. Не намрази жена си, че го е „изоставила“, както правеха негови връстници в отчаянието или безпомощността си. Не се отрече от Бога, че го е изоставил и го е лишил от милостта си. Не завидя на никого за радостта (най-често неосъзната) да изживяваш старините си не в самота, а с многогодишното си другарче, каквито и кусури да имаше то. Не се самосъжаляваше, това ценеше у себе си най-много. Не се оплакваше. Не се сравняваше. Не се питаше какво би било, ако…
Бе приел. Ракът бе се спрял в шетнята си по света и върху неговата жена. Бе се примирил – в буквалния прочит на думата, мир владееше душата му. Мир в компанията на добрите спомени. Оказа се, че притежава много ценно качество – не позволяваше на лошите спомени да го тормозят. Те изплуваха, разбира се, неканени и противни, но той ги гонеше с воля и твърдост, махаха се, оставяха го на мира.
Тъгуваше за дъщеря си и децата ѝ там зад Атлантика, тъгуваше за сина си и децата му, макар и да обитаваха един град – и живееше. Какво друго да прави?
…
При съдията съвсем не бе така просто и подредено. Някак подредено.
Той бе разведен отдавна. Има такива жени, рядкост са, но всеки ги е срещал, които на 55 години изглеждат на 45, а някои дори и по-млади. Предизвикват основателна и разбираема завист сред нежния пол и възхищение и апетити сред силния независимо от възрастта на мъжкарите. Жена му на съдията бе тъкмо от тези младолики жени. На всичкото отгоре бе и красива. През 30-годишния им брак той много се гордееше с красотата ѝ, сякаш той самият имаше някаква заслуга за външния вид на хубавицата. Някой би казал, че се пъчеше, задето такава жена е избрала него за съпруг. Може и така да беше, ала кой знае? По-вероятно бе да изтъкваше собствения си избор и вкус.
Както и да беше, тя го изостави извънредно прилично и достойно. Не хукна с някой младеж, който би могъл да ѝ е син. Или пък с някоя затлъстяла и оплешивяваща мутра, която напусто младееше по престижни курорти и по просташките купони на родния бомонд. Редно е да се отбележи, че можеше да стори и едното, и другото, само да поискаше. Не, тя не се опозори пред децата им, не ги посрами, не ги постави в ситуация да се чудят какво да правят с родителите си. В нея се влюби също приличен човек, достоен, самотник, без деца. Тя не повярва, че това е възможно, изчака да провери, господинът издържа проверката на времето, тя също се влюби в него, което той напълно си бе заслужил, премести се при него, разведе се мирно и съвършено кротко, а съдията се оказа обитател на просторен апартамент, където нямаше дори и котка, понеже тя си взе и котката.
Отнапред той я намрази неистово. И не защото му бе изневерила, и не защото го бе напуснала. И той ѝ бе изневерявал, и той неколкократно се бе замислял да я напусне заради разни други ако не по-апетитни, то поне различни красавици. И не защото тя създаде редица неудобства и с порасналите им деца, и в работата му. Намрази я заради някои реплики, които си бе позволила да сподели на глас, но поне на четири очи, които не само го шокираха, но и го възмутиха до дън душа. Съдията не бе особено оригинална личност – поне тогава не беше; приличаше на огромното мнозинство от хората, които обикновено се потрисат и негодуват, когато чуят истината за себе си. Жена му го уязви, че от много години я е срам от него, от неговите далавери, от подкупите, които редовно взима, въобразявайки си, че тя патки пасе и не съобразява откъде идва стандартът им. Срам я било от приятелите и покровителите му, от начина му на живот, срам я било от онова, в което се е превърнал… И страх я било – заради децата им – докъде може да потъне баща им в тъмните си афери и какво може да се стовари на главите им, ако някъде баща им нагази фатално лука. А накрая изтърси, че била унизена да живее с човек като него и се самоупреквала как е могла да изтърпи толкова дълго да съжителства с човек като него.
Съдията бе изключително добър оратор, служеше си сръчно с думите и възнамеряваше да не ѝ остане длъжен. Ала бе толкова изумен, че помълча. А после, докато обмисляше как и къде най-болезнено да я жегне, не че му мина, по-скоро съобрази, че всичко вече е безсмислено, поклати глава и прекрати разговора, излизайки да се поразходи.
На другия ден тя се изнесе окончателно, последва разводът и така нататък.
Съдията я мрази около две години, после всичко избледня, животът го повлече. А и дамите, които навестяваха леглото му, говореха точно обратното, което помагаше.
Думите ѝ, разбира се, лютяха, но най-вече го занимаваше, мразейки я, как е възможно да съществуват такива жени като нея. Съществуваха обаче, светът бе пълен с жени като бившата му съпруга – млади и стари, хубавици и грозотии, слаби и дебели, агресивни и кротки. Той ги срещаше всеки ден, всеки ден се убеждаваше колко много са тези жени. Жените, които знаеха какво представляват мъжете им, които нямаха никакви илюзии как мъжете им печелят парите си, с които те, съпругите, конкубините и любовниците им, си живееха живота в удобства и даже лукс. И внезапно, точно когато на тях им хрумне и им е изгодно и угодно, решаваха, че всичко, в което до вчера са се къпали и плацикали, е подло, престъпно, позорно, че повече не могат така, демек да се примиряват с позора си, и си тръгват с гордо вдигнати непорочни глави. И най-вече, удивяваше се съдията, мразейки бившата си жена, как бе възможно да съществуват такива нагли същества, които възприемат промяната у себе си като нещо напълно нормално, да преобръщат палачинката като нещо разбиращо от само себе си, което ни най-малко не ги стъписва с чудовищността на безочието им.
И през ум не му минаваше на съдията за инерцията в човешкото поведение, нито за защитните механизми на разума ни. Понеже омразата го заслепяваше и пречеше и на още други съображения да припарят до ума му.
Минаха седем години от развода му. Съдията живееше спокойно в огромния си апартамент, радваше се на малките си внучета, на големите пликове с престижни банкноти, на ласките на добронамерени дами без претенции да морализаторстват и да се преструват на ощипани праведнички. Междувременно България премина от епохата на бившия цар в епохата на бившия му телохранител и благодарен ученик. Съдията пък премина шестдесетте си години. Нищо не се промени нито у него, нито в България.
На осмата година уважаваният високопоставен магистрат получи топлинен удар, както предполагаше в минутите, преди да загуби съзнание.
