МЪЖЪТ, КОЙТО ВИНАГИ ИДВАШЕ НАВРЕМЕ

Какво правиш?“
Да, точно така ми каза, когато се бях надвесила над онази пропаст в планината. Хвана ме и не ми позволи да полетя надолу. И аз тръгнах след него като куче подир стопанина си.
Познавах този мъж. Казваше се Продан и беше човекът, който винаги идваше навреме в моя живот. Да ми помогне да не направя грешна стъпка или да ме утеши за вече направената. Да-да, отдавна го познавах. Нещо повече, ние бяхме близки, по-скоро аз бях близка с него.
Защото той нехаеше. Винаги е бил такъв. Нямаше значение кой върви след него. Можеше да е коя да е жена от групата. Освен това той би спасил всяка друга жена, която случайно или нарочно се наведе над бездната. Винаги съм знаела, че съм една от многото, че той на никого не отделя специално внимание. Появява се изневиделица,
подава ръка на някого и продължава. Не търси благодарности, не ги приема. Господи, толкова добре го познавах. Винаги се държи така, сякаш никога няма да поиска подкрепа. Сигурна бях, че ако му подадат ръка, ще я отблъсне.
С него в планината често идваше порасналата му дъщеря, но той и с нея се държеше така, сякаш нямаха нищо общо. Не ѝ помагаше за багажа по време на дългите преходи, не ѝ подаваше ръка по стръмните участъци. Но тя също вървеше подире му и не се сърдеше. А аз бях сигурна, че има много причини да му се сърди.
Кога се появи за първи път? Още когато ме помете първата вълна. Когато директорът на издателството, където работех, ми каза, че няма нужда да си пускам отпуска, за да отида на екскурзия до Париж. Когато се върнах, ми съобщиха, че съм уволнена. Продан се появи и ми каза, че това е за добро. Щяла съм да избия нанякъде. Обикновено всички нещастни интелектуалки ставали поетеси. Наистина прописах. Излязоха две
книжки с нещо като стихотворения, нещо като песни, някои от които се пеят и до днес.
По-късно мъжът, с когото живеех, ме измами, като ме лиши от жилището, което уж строяхме заедно, и аз заделях малки суми от преводите, които ми даваха, колкото да не умра от глад. Съвсем навреме, утеши ме Продан. Представям ли си да разбера що за мошеник е този мъж безнадеждно късно и фатално? Послушах го. При това се влюбих безумно в изпаднал поет като мен. Бяхме решили да се самоубиваме заедно. В деня, който бяхме определили за екзекуцията, заваля проливен дъжд. Продан се появи на вратата, прогизнал от дъжда, и каза, че времето не е подходящо за самоубийство, неприлично било някак си в такъв проливен дъжд. Това ме разсмя и се отказах.
В един момент майка ми също ме предаде. Умря. Изведнъж гарсониерата, в която живеехме, опустя. Баща ми беше изчезнал, когато съм била на годинка. Продан ми каза, че всичко в този живот е опит. Не трябвало да се привързваме силно към нищо земно, за да можем лесно да се разделяме. Смъртта на майка ми била просто репетиция към голямата раздяла с всичко земно.
Някъде по същото време разбрах, че не мога да имам деца. През лятото на тази злополучна година реших да направя екскурзионно летуване, да си намеря една хубава дълбока пропаст и… „Какво правиш?“ И този път той ме спаси.
Имах или нямах други мъже, Продан не се интересуваше. Аз също не се интересувах от неговите жени, от неговата жена, ако я имаше изобщо. В един момент реших, че в мъжете ще намеря спасение. По-скоро в мъжа, защото нямах никакво намерение да се впускам в безразборни връзки.
Запознах се с пенсиониран летец. Вярно, на възраст, но едър и запазен, и най-важното – все още мъж. Едно голямо сантиментално момче, което ме водеше из планините, гледаше с увлечение облаците и се радваше на причудливите им форми. Две години бяхме заедно и на третата той ме покани да живеем в просторния му апартамент в центъра на града.
Седмица преди да се нанесем, Продан отново се обади.
Въпросът му винаги беше един и същ:
– Искаш ли да ме видиш?
Разбира се, че исках да го видя. Не се замислях защо винаги го приемах, независимо колко време не бяхме се виждали. Още щом влезеше в гарсониерата, аз намирах, че сме много близки, все едно че не сме се разделяли. В леглото също бяхме близки. „Все още мъж?! Как ти звучи“, попитах веднага след като свършихме. Знаех си, че няма да получа отговор, затова продължих сама.
И докога ще бъде мъж? Не се знае докога. Или по-скоро се знае. До скоро.
И после какво правим? Да не говорим, че възрастните мъже лесно се разболяват. И какво правим? Превръщаме се в болногледачка на възрастен мъж, подменяме му памперсите и му изнасяме гърнето.
Няма да стане!
Така и не стана.
Вторият беше военен. Ако останеше на него, веднага щеше да обяви война или най-малкото военно положение. Добре, че имаше учения, където той беше в стихията си. Беше безумно дисциплиниран и искаше същото от другите. Малко ме плашеше, но се чувствах закриляна и защитена от този отговорен мъж.
Веднъж бях отишла на гости при мои роднини в едно село на трийсетина километра от града. На втория ден заваля обилен сняг, който откъсна селото от града. Хвана ме някаква настинка, която сериозно се задълбочи и премина в пневмония. Нямаше пътища, нямаше транспорт, нищо не можеше да се направи и така щях да си отида мърцина. Моят възлюбен пристигна с бронетранспортьор и ме отведе до болницата.
Колко съм спала след инжекциите и лекарствата, не знам, но когато се събудих, видях до себе си Продан.
„Искаш ли да ме видиш?“
„Ти си дошъл да ми попречиш, ти си дошъл да ми попречиш за нещо – нападнах го веднага, колкото и да нямах сили… – И си прав, да знаеш, аз не трябва да се събирам с този мъж.“
Защо ли? Защото не ми се живее в казарма. Той сигурно ще иска да ставам рано, да се мия и да се обличам бързо. Вероятно ще иска да лъскам чепиците му. А как мразя! И ако не му се подчинявам, какво ще ме кара да правя, ако не му се подчинявам? Ще ме наказва, няма да ме пуска да излизам от казармата и ще ме затваря в някоя тъмна стаичка като в карцер.
„Не! Казвам, не! Няма да се събера с този мъж.“
Следващият беше художник. Толкова мил, фин и деликатен. Не беше беден, картините му се продаваха. Покани ме в Рим, където щеше да има негова изложба. Призна ми, че там пред всички гости ще обяви нашия годеж.
В деня преди тръгването получих телеграма, подписана от дъщерята на Продан: „Татко загина – пишеше момичето, – падна в пропаст. Не прие подадената му ръка, мислеше, че ще се справи сам. Беше се хванал за един камък, на той се откърти и татко полетя надолу“.
Не мога да дойда в Рим, казах на стъписания художник.
Трябва да отида на погребение.
Как да му кажа, че Продан отново се появи навреме.

Предишна статия„Просто бъди мъж!“, спомен за Добромир Тонев (1955–2001)
Следваща статияВаклуш Толев: Човеците са смъртни богове, а боговете – безсмъртни човеци