Метафизика на свободата

Мариана Тодорова е литературен критик и историк, автор на книгите „Лирика и време“ (1978), „Самороден знак“ (1981), „Кръстьо Куюмджиев в българската литература“ (2003), „Поемата Зелена игра на Иван Радоев“ (2003), „Александър Геров. Самотникът“ (2004), „Георги Господинов – от Гаустин до Градинаря“ (2009), „Физика на тъгата – като послание“ (2012), „Почерци“ (2015) и „Почерци. Кн. 2“ (2018). Доцент д-р по Нова и съвременна българска литература в Института за литература към БАН. Управител на издателство „Карина-Мариана Тодорова“ и носител за издателската си дейност на международната  награда – „Заслужил за полската култура“ (2002), както и на няколкократни номинации на португалските библиотеки (1997-2003) за разпространение на португалската литература.

 Георги Борисов – това е класичност в образ­­­на­та система, съвършен ритъм в звученето,  сти­хо­сло­же­ние, наситено с неочаквани метафо­ри и рими, на които могат да завидят  версификатори със самочувствието на първомайстори.

Той е сред малцината български поети, чиято образна система позволява да се разгърнат мета­фори, разширяващи обема си и пространствено, и в дълбочина. Но винаги в класическата метричност. Поетът притежава емоционал­ност, която превръща словото в енергия, а тя обсебва хоризонтите на невероятното:

… когато аз по връхчетата на тревата мина…

Георги Борисов издава настоящия том избрани стихове под многозначителното заглавие „Излизане от съня“. Кой поетически аргумент е натежал в подбора му от ярки, многопосочни послания в полза на заглавието-казус – излизане от съня?
Той е роден в София, градски човек. С характер. С отчетливи навици.
Като поет отдавна е счупил оковите на ограни­чените урбанизирани пространства. Знае го, деликатно подсеща и нас, без да на­трапва акцен­ти.
Не са по нрава му кротките представи за благонравна уседналост.

Градът дава самоувереност на своите рожби. Дори им гарантира в известна степен, че човешката общност ще получи добри възможности за себереализация, ако с творчеството си те подкрепят  опазването на индивидуалното у човека.

От друга страна, най-обичани от своите читатели са тези поети, които продължават да черпят сокове от лоното на великата природа, могат да го заявят и с това привличат на своя страна родените в края на ХХ-ти и началото на ХХІ век млади свои съвременници: 

… и дървото, което упорито изгризва пръстта,

и пръстта, укротила в челюстта си дървото, и тя – 

са еднакво свободни: ще е птица дървото и птицата – прах…

 Аз съм само човекът, който днес стои между тях.

                                                    („Какво ми каза свободата“, 1976)

Неговата скиталческа кръв и жадна душа, подвластни само на безкрая – са хранилището на свободата му, затова в своите стихове Георги Борисов, без да фамилиарничи с читателите си, споделя  ф а т а л н о т о  за своя живот:

…и по звездите мога да чета…

                                             („Сол”, 1999) 

Това  м о г а  лежи в основата на всяко действие за постигане на върховенство в поетическите визии за света, при реалното измерение на човешкото. „Моженето“ е генетично предопределено и е заложено в човешкия характер. Счита се, че то е основното гориво за успехи по творческата стълбица. То е в соковете на чувствеността във „Висящите градини”, то полага основите на отговорностите и знаците, които ни подава съдбата: „Горко ти, /(…)/ ако по лунните си дири/ и тайнствения звезден ход/ не стигнеш там, където свирна/ животът в твоето ухо.” („На свобода”).

Но дали си даваме сметка, че тъкмо „моженето” е причина за житейските несгоди на всеки автентичен писател, първопричина за ком­плек­сите на враговете му. Моженето на дарбата е алфата и омегата на всеки житейски преврат: първенците на духовното – във всички вре­ме­на – са естествените  мишени. И Георги Борисов не е изключение: „… и с леден глас поискаха по взводове/ звездите да строя и преброя.”

Каква поличбена история има вградена в стихотворението „Сол”! Колко драматични възли са заплетени – сред писъка на корабните плъхове, дока­то солените ветрове са громели прекър­шените мачти върху палубите. Пора­зяващ е трагизмът на лирическия персонаж („Тогава ме изнесоха на гръб,/ на мачтата елхова ме пободоха”).

Стихотворението „Сол“ е сред най-добрите не само в поезията на Георги Борисов, а и може би изобщо в българската. Превърнало се е в своеобразен културен манифест за мястото на градския човека в общността, когато природата не само гали и закриля, но и поставя на изпитание мъжеството на принципите и човешката устойчивост:

…защото те и кораба подпалиха,
преди да излетят към някой друг.

 А мене ме прибрали сутринта
монаси, слезли в селото за сирене.
…

зареждам с буци прясна сол дворовете
и вече ме познават и воловете.
Но ходя само с черни очила.

                                                 („Сол”)

В стиховете си поетът рядко споделя факти от своето детство – сякаш се е родил с възприя­тията на възрастен. Но в едно от ранните си сти­хот­ворения („Дърво зелено, пълно с дъжд”), заело финалното място в дебютната му книга „По пладне някъде в началото“, той споделя своята представа за желаната смърт: „Дано сърцето гръм да пръсне./ Дано да рухнеш изведнъж”.

В настоятелното му „дано, дано” се забелязват особеностите на характера на бъдещия ярък творец на трагизма в българската литература. В този порив към върховия житейски финал на човека, с копнежа и надеж­дата на мла­достта, поетът изгражда един от запом­нящите се образи-символи на Живота и на неизбежния му край: „И някой върху теб да тръсне/ дърво зелено, пълно с дъжд.”

Със своята  неочаквана символика, специфична за посланията на Г. Борисов, е стихотворението „Биволи”. Препрочитала съм го десетки пъти заради безупречната му конструкция. Стихотво­рение изтънчено и натурално, което ражда милост и съкрушителна безутешност: Жега. Слънцето, черве­но като кърлеж. Съхнат тръни и листа, съхнат дори корените.

Кортежът на черните биволи. Опнатите им шии, готови да изпият и въздуха. После миражът – влаж­ната кал. Грохването на черното изнурено тяло. В калта е единият от тях – биволското око, камен­ната сълза – секунди преди смъртта.

А изне­над­ващо бели са крилата, които ефирно го издигат към небето.

Никога през годините не забравих треп­тящата сянка на бялото върху черното в строфите на „Биволи“. Същото ми се случи и при прочита на стихот­ворението „Сол”, където, убедена съм, бъдещите психолози на автобиографии на поети ще могат да провидят как в творчеството на именно този поет се отстоява мъжката доблест в трудните дилеми на живота,  опазването на личните принципи и свободната воля.

Още в ранния период на твореца се появяват многобройни въпроси, които правят силно впечатление на читателите – за еволюцията на човека, за пътищата, по които се кове неговата нравственост. Набор от въпросителни, през които прозира способността на автора да предизвиква съмнения в приложимата ценност на много и добре ситуирани   човешки нрави. Защото само безличните съчинители обожават абсолюта в правилата на цивилизациите.

Да напишеш, че Георги Борисов е смел поет, би било твърде елементарно за неговото перо. Например една многовековна традиция, повече езическа, отколкото християнска – Гергьовден, е достатъчна, за да фокусира върху себе си пределно силно предизвикателство: дошло е време за преосмисляне на ритуалите, непоклатими в своята жестокост.

Стихотворението „Гергьовден“ разкрива съвсем естествено варварската страна на  заколението на избранника, на Агнеца.  Но този ритуал е също в резултат на нашата готовност сляпо да следваме традиционните модели за идентичност.  Този акт на „заколение“ на най-доброто, най-здравото и най-красивото, на ангела с венче  на челото, дава право на автора да упражни вселенска заръка и да преосмисли езическите кървави курбани.  Поетът дръзва да постави под съмнение вековните традиции и да предупреди в стиховете си за предстоящата в бъдеще драма, когато човеците ще  загубят човешкото. Непреодолими са страховете на обикновените хора, и е непоносима болката им при осъществяване на задължителното в ритуалните празненства. Те са уплашени и затова послушни – рано или късно Природата ще поиска реванш.

Твърде често емпатизираното съзнание на писателите е безкрайно далеч от масовките на ножовките и въжетата, на разгорещените трапезни майстори. Това дава повод и право на поетите за тотално преосмисляне на идеята за „храбростта“.

Георгьовден е личен „ден“ за именника Георги Борисов. Без вина виновен, поетът  разтърсва из дъно душата на всеки, прочел творбата му, свързана с празника на Храбростта. Написана е с такова лично страдание, в подробности и детайли, че проумяваме: няма оправдателна алинея за насилието. Денят се начева с „кроткото“ заточване на ножа от Касапина, действието издава рутинност и безчувственост в упражняване на занаята му – много рано, призори – „докато вие още спите/ и не сънувате дори“.

Прицел в приспаната съвест чрез мерената реч на Словото – това е един от аспектите на съня, основание авторът да озаглави настоящия том „Излизане от съня“.

Навлизаме в стихията на една поезия  „където ври глаголът и клокочи“.

И как би могло да е другояче, когато се възправят поетически образи със сложни послания – за проверка на човешките ни съвести. Оказва се, че срещата с дръзката лудост на поетите е благословена, защото творческият им усет първи се опълчва на „правилата“, застрашаващи човещината на днешната цивилизация:

Тъй както литва рибата без вик

към хлъзгавите длани на рибаря

и въздухът хрилете ѝ разпаря…

(„С глас обикновен“)

Траекторията е очертана от блестящото тяло на нямата риба (забитата кука в гърлото ѝ контролира летежа), болката от натиска на въздуха „разпаря“ хрилете ѝ,  а  още по-страшното предстои. Митологичният християнски  символ – рибата, с която Христос искаше да спаси света ­– е проследен от друг ъгъл: когато самият ти си прихванатата от живота жертва.

И както рибата лети към хлъзгавите длани на рибаря, така и днешният човек неумолимо се свлича по хлъзгавите сипеи на глобалния свят.

А би могъл да го захрани с толкова полезни неща.

От края на 70-те, когато пише христоматийното стихотворение „Оставете човека“, та до ден-днешен Георги Борисов очаква пришествието на Човеците пред храма на истината и вечността, но остава езически верен на пръстта – и когато търси отговорите на своя гняв към насилствената грубост на града, и когато докосва с обожание животворните недра  на земята под него:

Ненаситна и вечна, тя ме вика сега, и кръвта ми я слуша –

тази черна и огнена пръст –

вика мене – човека – като корен меда ѝ да смуча, да душа

като звяр аромата ѝ гъст.

Чрез стихотворението „Пръст“ поетът ни допуска до тайните на своята душа, а аз разбирам защо като дете мразех литературните критици, подозирайки, че твърде леко злоупотребяват със съкровеното в душата на поетите – тези словесни музиканти  на духа.  В „Пръст“  просветлява магичното в света: камък, въглен, цвете, розов червей или предсмъртният мах на птицата, мигът, когато тя рухва на земята… Изострената му наблюдателност държи будни рефлексите ни за света на природата, а стихът у него проговаря чрез нашия глас и нашата болка за тяхната уязвимост. От това вътрешно сцепление на поетичен трагизъм с крехкото очакване на нещо по-добро, всеки автор, чрез трепета на сърцето на своя читател, припознава  своята чувствителност в съотносима степен с него:

 ще прекося по въздуха високата трева

и най-незабелязано ще се промъкна в храма,

 когато вътре още никой няма

 освен едно дете и няколко икони,

и два-три гълъба, които то ще гони…

 Гълъбът, символ на мира и свободата, изкушено желание за „улавяне“ още у малкото дете, е още по-голямо за порасналите мъж 

***

Свободата е акцент в поезията на Георги Борисов. Осъзната като мярка за достойнство на изключителната личност, тя е издигната в неин основен отличителен знак. Изстрадана много­кратно („Смърт е свободата!”), тя не спира да тегли неудържимо към себе си: „Седем дена водата ме би и помита назад,/ седем нощи морето ме влачи и мля като бивол/ и тогава разбрах колко къс е човешкият глад,/ как мирише на риба и смърт свободата горчива.” („Камбана”).

Тази свобода се заплаща най-често с неимо­верни саможертви в личното битие на чо­века, а понякога и със самия живот: „… и свърна призори без дъх и без душа/ дълбоко в сянката и в гръб на манастира,/ до който мъжки крак и поглед не достига…” („Взрив”, 2004)

Цитираните стихотворения за свободата са от 90-те години на миналия век, а сякаш са пи­сани вче­ра. А и самият автор продължава да търси особен смисъл и да го намира преди всич­ко в дълга да остане верен на високия професионализъм –  в полето на езика („Ах, утре”, „Към брат ми”, „Воденица”, „Точно в три”). Внуша­ва, че словото трябва да бъде откровение, само тогава то има шанс да бъде „чуто” от човешкото ухо като бо­же­ст­вено:

…. дай ми на мене с лъча ти да точа перата на братята
и да им паля главите, преди да заспят без глави, 

словото дай ми да точа и браня до сетната точица,
сричка по сричка да меря и режа от своя живот.

Идеите в стиховете на Георги Борисов са не само рефлексия на нещо изстрадано – той е концептуалист, с ясна представа за случващото се около него и с него самия. Единици са тези, които могат да защитят нравствен, социален и худо­жествен максима­лизъм от такъв мащаб. В подобни случаи авто­рът разгръща целия потенциал на своята дарба, която е с огро­мен запас от силно въз­действащи метафори, в стила му се откриват и еле­­­менти на имажинизъм. По думите на самия поет, след Ботев и Яворов, Нико­ла Фурнаджиев е оказал най-силно влия­ние върху неговите творчески пристрастия:

И вече пламват вашите ята…
Но кой небето, птици, да отвори?

…
О, всички ви ще чуя до една.
Кръвта си ще запаля, и главата.
И в пеещата още тишина
ще викнем ние: „Смърт е свободата!“

(„Воденица”, 1986)

„Смърт е свободата!” – заявява категорич­но той и нито за миг не оставя място за колебание в съзнанието на своите чи­та­тели.

В творчеството на този автор смъртта не е екзистенциален избор, не е онзи познат революционен призив („свобода или смърт”), тя има по-скоро онтоло­гичен смисъл и не се възприема като проблем за решаване. Убеден в нейното изнача­лие, авторът ни внуша­ва, че и свободата е дарение свише за тези, които имат очи, слух и глас за нея, затова твърде леко­мис­лено би било, ако разпилеем нейната цялост. Нека я превърнем в жизнено право, тя да е истинската опора за човешкото, за човечността. Идеята има развитие и в новата му книга „Какво ми каза свободата / Что мне сказала свобода” и този разгърнат мотив  излъчва особена красота… През 2012 г.  в Русия излиза двуезичното издание със стихотво­ре­ния на Георги Борисов и негови преводи от творчеството на Александър Блок, Велимир Хлебников, Йосиф Бродски, Константин Симонов, Юрий Кузнецов,  Юз Алешковски… Редактор и съставител на книгата е големият руски поет Олег Хлебников, художник – Чавдар Гюзелев, дизай­нът е дело на Кирил Гогов, а послесловът със заглавие „Истински поет” е на­писан от  Евгений Попов. В краткото уводно есе Георги Борисов споделя, че „човек трябва да има силата да понесе пълната свобода да слуша един­ствено себе си…”

Явно защото поетическото му съзнание е така устроено, че не толерира съществуването на непристъпни зони, а рационалното и ирационалното могат да са пълно­правни партньори на терена на една евен­туал­на дискусия. „Всеки поет е, мисля си, доня­къде медиум и пророк – пише поетът. – Лично аз с годините ставам все по-предпаз­лив към думите. По определен начин почти всичко, написано от мен досега, се сбъдва”.

***

При Георги Борисов поетическото не се свежда до стремежа точно да отразява реалности или зависимости, а по-скоро да ги проектира в системи, да открива „процепи” по „керемидите” от покрива  на битието, напомняйки ни за  космическото в Геровски смисъл, да внушава идеи и концепции за човешките общества чрез поразителни картини – тенденция, силно изразена в стихотворенията „Море”, „На свобода”, „Точно в три”.

Самобитността на поета е в неговата авторска нагласа, именно тя го откроява сред събратята му по перо. Той е едновременно и огънят, и водната стихия, погледът му е насочен навън и нагоре, улавя движението, извивките на живота, умората или страстната поривност на човешки тела – нещо, което го отдалечава много от Далчевската линия в бъл­гарската поезия. Когато героят му говори за самота, метафо­­рите не внушават самотност като трайно състояние на духа („Морето”), те се появяват като внезапен кадър, който може да стресне и най-разпаленото въображение:

Морето ще ме викне тази нощ.

От бряг на бряг ще вика и ще пее.

Но аз деня ще срещна върху кея

с един забит във гърлото ми нож.

Всяка любов, всеки творчески експеримент при Георги Борисов е страст и огнено изпитание – но и полет на духа в измеренията на трагическото („да прередя… и… след това”). Изчистена от страховити внушения или негативни окраски, смъртта за него е в трансцендентално познание, събрало заедно в друго битие  живи и мъртви: „На мен това ми стигаше да знам:/ небето е едничката ни къща / и гледаме звезда една и съща/ и мъртвите, и живите оттам” („Надпис върху камък”).

По-късните стихове на поета са сякаш носители на нови енергийни полета. Така например поемата „Сафо” е класическа любовна лирика, но и в останалите стихотворения  отсенките на любов­та са в движение, дори фрагментите имат акцент­но присъствие. В това отношение „Пеещата глава” и „Лабиринт” са важни за творчеството на Борисов, което става все по-многопластово и иносказателно.

Тук е мястото да отбележа едно убеждение, което особено сближава Георги Борисов с Константин Павлов.  Това е общото за двамата тълкуване на „професионализма“ като основна предпоставка за реализиране на свободата във всяка професия. Свободен е можещият човек. Но не само това:  свободен е обичащият човек.

И още: обвързаността между делата на мърт­ви­те и живите е извечна, природата, дърветата и животните са коректив на жизнените правила на човешкия род. В „Пеещата глава” Георги Борисов най-неочаквано си позволява да заяви: „Но рухна борът. Сам не издържа./ Дървото също явно е с душа”.

В корените на бора, подхранвани от водните наноси на древната река Стикс, е съхранен брон­зовият лоб на Орфей, ето защо това дърво е измежду последните, които рухват  сред воя на резачките. Аналогията на посичането с човешката устойчивост на духа е действи­телна, свободата отново е най-важната тема за Георги Борисов. „Лобът на певеца“, „челото“ на профе­сио­нализма е божият знак и затова за такива творци Свободата трябва да е неприкосновена срещу всякакви властови посегателства. Сизифовското усилие, съпътствано от песента на великия тракиец, приема противоположен знак и както е при героя на Камю не целта, а мъчителният и често безкраен път до нея са истинският смисъл на мита. Орфей признава:

…Търкаляше Сизиф,

а пеех аз по пътя му ронлив.

 И пътят му с дървета се покри,

а сипеите – с мислещи гори.

Хълм подир хълм… И пускаше вода

и къмъкът, отворех ли уста.

                                                („Пеещата глава”)

Със стиховете си, посветени на творчест­вото, на таланта и служенето на Словото, Георги Борисов се свързва в духовно съзаклятие със събратята си по перо. Импровизираният диалог  Константин Павлов – Георги Борисов защитава  смисъла на всяко дело,  стига то да елими­нира риска от превръщане на авторството в механизъм за формално присъствие. Съмненията и у двамата поети за възможността от изкористяване на талантите днес са много дълбоки, те засягат различни области на обществения ни живот, и са като че ли по-валидни  за съвременна България. Тук трагиката в стиховете  на Георги Борисов е жестока и буквална: „Девет нощи пълзях/и кръвта си под ноктите смуках,/ на десетата спрях/ да изплача очите си сухи.” („Огледало”); „… и нозете ни взе, а крилата прозрачни запали/ и ни прати отгоре по-черна от гарван земя.” („На брат ми”).

Видима е връзката между Сизиф, низвергнат от човеците, слепи за смисъла на неговия труд, и главата на Орфей, открита от поета в коренищата на бора:  „Тя пее, а на мен ми е до плач./ Но повече поне не съм секач.”

Тежко и горко на секачите, сякаш про­ро­кува поетът.

Чрез поезията си той демонстрира различно отношение към „предметното” – максимално раз­дви­­жено, преобразено, вибриращо между реал­ност, призрачност и приказност. Поетическият избор на Георги Борисов е концептуален: авторът тревожно осезава света с неговите зависимости – социално деградирали или бо­же­ст­ве­но изпълнени с висок смисъл, – но винаги през очите на художника. Много от неговите стихове всъщност са великолепни експре­сив­ни картини, с включен в цялата му тоталност и непримиримост социа­лен елемент, коeто подсилва човешкото.

Со­циал­­ните различия не са в центъра на творчеството на поета, занимават го повече въпроси, свързани с културното многообразие и проявите му в съвременните об­щества. Преводач от френски, руски и английски, той отлично познава художест­ве­ни­те практики на другите европейски народи, затова, чути на родна земя, майчините думи са още по-горчиви:

Само словото още не са ти отнели.
Само буквите в тъмното още са цели…

 И ме вдигна от сън, и вратата заключи –

и до съмнало букви да пиша ме учи.

Във и чрез поезията, оригинална и превод­на, авторът показва как се „гради” езикът, как се опазва във времето българското слово. Метафорите от стихотворенията „Урок по писа­не”, „Ах утре”, „Ва­ви­­лон”, ”Сафо” са своеоб­раз­на „лаборатория” на езика. Посланието е директно:  светостта на езика  трябва да се опазва така, както синът съхранява в душата си майчиния образ, светостта на майчините думи…

В творчеството на поета се наблюдават  три са­крални художествени знака: любовта, свобо­дата и смъртта. Няма надмогване над смъртта, има сливане с нея. Има постигане на свободата. Има изживяване на любовта..

Любовните стихотворения тук  са само няколко, като най-яркото сред тях е „Висящите градини”. И то не се вписва в традиционната българска любовна поезия, в която на първи план се извличат като че ли повече моралистични проблеми. Или пък изпък­ват авторовите терзания дали субектът е достоен за дълбоки чувства; осъществяват се раздели, из­невери, заклинания, завети за вяр­ност или саможертви, но рядко се разкрива чувствената любов, тържеството на плътта. Защото при спазване на мярката по-трудна за изображение е еротиката.

Във „Висящите градини” любовното чувство сякаш се самозарежда от собствената си жажда. Макар и изтънчен естет, поетът не е  при­влечен от меките пастелни цветове, а предпо­чита ярката, взри­вяваща пъстрота на движе­нието; свят жизнен, в непрекъснати проя­вле­­ния, полихро­мен и ослепителен с духовната енергия, отключена чрез плътта:

така играех си и с твоите гърди,
така пчелите на зърната ти ловях,
протягах длан и тя жужеше нощем с тях,
а сутрин другата не смеех да погледна,
крадях от храма мед и вино от къпини
и молех скришом лудостта да ме отмине…

                                                  („Висящите градини”)

Постигната е максималната откровеност за еротичното – с крайна интензивност на прежи­вява­нето, със страст, която възпява плътта, с жажда, която сякаш никога не е била утолявана… Но най-вече с тъга, породена от невъзможността за вечност в опазване на близостта, което неиз­бежно ситуира любовта в пределите на трагичното: „и молех скришом лудостта да ме отмине…”

Образът на любовта? Тя е като къпиновите храс­ти с техните бодли и плодни цветове.  Оста­ва завинаги  докосването, общуването, пъл­ното сли­ва­не между реалност и фантазия, пре­връща се в пъл­но­кръвен спомен, който няма възраст, тленност, религия или утеха: „Жумя в леглото нощем, сам като покойник./ Но и от­варям в тъмното очи към свода./ И цялата те виждам там като на длан.”

Метафорично изразено – любовта живее в паметта на природата, тя може да бъде аб­солютна, изчистена от всякакъв идеологи­чески и личностен коментар. Тя ни освобождава от задържащите и огра­ничаващи предразсъдъци на конвенционал­ното битие, тя е още по-силна точно там, където ре­лигиите са губещи: „Като крила на лятна лястовица леки,/ петите ѝ браздяха скалните пътеки./ …Сама развърза люляковата забрадка…”

„Висящите градини” е песен за тялото, за него­вото опиянение – чрез споделената красота на дру­го­то тяло. В поезията на Георги Борисов „лю­бовта” е докосването, вкусването. Пиянството на сърцето – до безначалието на смъртта – се постига чрез възхищението, себеот­даването, еднакво и за двамата – превърнати в едно, със собствено тяло и душа, тогава, когато любов­но­то послание не е монолог, а чувствително отклик­ване. В традицията на българската култура само Кирил Христов има славата на щедър блюстител на насладата, само той успяваше да се справи с могъ­щия глад на епи­курееца у него самия и заразяващо да пресъздаде пиршеството на мъжките сетива, увлечени в любовната игра.

В стиховете на Георги Борисов любовната страст е по-щедра откъм нюанси. Често тя нара­ня­ва със своята взискателност, но в същото време е стилна и одухотворена, носи изтън­чения блясък на митове и легенди, прадревни връзки и обвър­заности („Сафо”). И затова  читателят възприема още по-болезнено ней­ната обреченост. В разгара на лятото морето изхвърля на брега делфин…

Поетът, който явно обича по-сложните художе­ствени задачи, чрез „Сафо” разгръща сю­жет, разли­чен от „Висящите градини”, където младостта и красотата на двамата влюбени беше достатъчна, за да се реализира любовната връз­ка…. „Сафо” е друго! Сафо е божественият женски глас на поезията, на таланта, на страстното вдъхновение и привличане, а по същество  – и на любовта като вечност.

Сафо видях. И бе по-свежа тя

от ягодите в твоята уста,

която аз докосвам в този миг

с подути устни и с пламтящ език,

за теб неразбираем, чужд и груб,

но не и за Сафо и някой друг…

Даровитост и пламък, жестокост и корист извират от митовете на елините, свързани с Аполон, бога на талантите. Страстта на Сафо към мерената реч и непремереното ѝ любопитство към Марсий завързват любовния възел.

Според легендата Мар­сий, сатир от свитата на Дионис, бог на виното и веселието, овладява до съвър­шенство музикалния инструмент авлос и дръзва да мери изкуството си с Аполон и с неговата „златострунна китара”.

Аналогично  предизви­кателство имаше и във финала на стихотво­рението „Сол”. И както в „Сол”, така и тук в „Сафо”, е демонстрирана жесто­кост у „овластените“ към човека с дарба. Оказал се по-та­лантлив от божеството в състезанието, Марсий бил одран жив от него, а окървавената му кожа била окачена на входа на една пещера. Доказа­тел­ство­то? – тя винаги затрептявала нежно, щом вятъ­рът довеел до нея мелодия на авлос… Дарбата е недокосната дори след телесното посичане на Марсий от меча на по-силния.

За гордостта на Сафо дарбата на Марсий е предизвикателство. Домогвайки се до Сафо обаче, Марсий само се опитва да се домогне до същността и безсмъртието на словото. Докато съвременният поет е готов да замени „своята кожа” сре­щу посе­гателствата на Сатира,  само и само да се докосне до устните на Сафо…

божествената… Боже, колко века,

а колко пò е тръпнеща и мека,

по-мъдра и преливаща от свян

на устните ми детската ѝ длан…                      

„Недей – пропява. – Моля те, недей…

По-стара съм от делвите в Помпей,

когато още смучех мед от тях

и пита мед, а не мозайка бях”.

Патината на времето е безпощадна, но за очите на истинските поети „от бръчиците ѝ все още капе мед”…

Тази одухотвореност на женския образ, отразила магията на Сафо, е дълго дирената и желана за поета любов, толкова трудна, за да бъде преоткрита днес („…Ти ми даваш гръб/  и ягоди ядеш. Аз плюя кръв”).

Най-верните тонове в песента на Орфей са за  Евридика. В своята „Пеещата глава”  Георги Борисов  сменя  оптиката – чувството му за хумор, най-привлекателното чувство за по-емоционал­ната част от днешните хора, ни предиз­виква: Еври­дика е зарязала Орфей, заради „бог по-бърз и млад”… 

Само с  чувство за хумор се излиза от всякаква тъга и авторът не се отказва от помощта му: „Виж  лирата  ти – цяла във звезди –/ как свода на рогата си върти!” („Пеещата глава”).

Ехото на самоиронията все по-често събира млади поети около техния „Дионис”, както с обич го  наричат артистите на духа, защото стихът на Георги Борисов е ярко индивидуален, понякога пре­дизви­кателен (особено в най-новите публикации), но винаги неедно­значен…

Ако искаме да разберем характера и поетиката на Георги Борисов, да разгадаем шифъра в заглавието „Излизане от съня“, трябва да прочетем последователно двете негови творби – „Гребец“ и „Картаген“.

Установено е мнението, че до 1989 г. сред българските писатели не съществува дисидентска вълна. Но ако разчетем посланията на поети, оформили своите творчески профили в конкретиката на тези години, ще се изумим от наличието на толкова ярки художествени образи, посветени на свободата и особеностите на човешкия характер през периода на тоталитаризма (Константин Павлов, Борис Христов, Георги Борисов). Обединява ги идеята за обвързаност между човеците – заради доброто и красивото в живота.

И коренът на „Гребец“ е там.

Той е върховото постижение на Георги Борисов от този период (1983 г.). Забележителното за творбата е в това, че за пръв път поетът изразява силно готовността си да участва в преобразяване на света – към одухотворено битие на съвременния човек. „Гребец“, написана преди 37 години, поражда  съпротива срещу всякакви форми на насилие, най-вече върху свободната воля. Мечтата, стремежът и най-сетне блянът към красивото в живота, са предпоставки за образно мислене, чийто плод са  художествени образи с могъщо енергийно излъчване във всяка литература.

Ако мечтата понякога може и да се сбъдне, то Блянът е могъщото превъплъщение на реалността в сън за непостижимото. Самото зараждане на бляна обаче, бленуването, неговите първи кълнове в душата на поета, са особено важни за художественото му пресъздаване. Блянът е висш пилотаж на чувствителността; злото не бленува, то е активно в реализацията си на всяка цена и иска резултати за удовлетворяване на гнева… По-младите поети (а те май остават такива до края на живота си) бленуват за житейската красота чрез образите на бленуването. Това е другият аспект на съня в поезията на Г. Борисов – освен моралната необходимост от пробуждане при важен социален, национален и пр. момент (както е в някои други негови стихове).

Блянът е строго индивидуален, той произтича от личната чувствителност на човека. Той е копнежът в човека с поетична нагласа да създава образи, картини, движения. В „Гребец“ младият поет провижда своите богове и ни ги обрисува, идващи от морето с крилати гребла, от южни „сънни“ била, те са красиви, с пеещи пчели в брадите си и копнеят за звездни ята, за звучно вино край високи огньове… За една тоталитарна оптика това може да е ненаказуемо само в съня на автора, в неговата тайна. Но поетът изважда тази тайна наяве, без страх от последствията –

И поисках тогава за пръв път гребец да им бъда,

да ги нося прегърбен по гладката тъмна вода

Това смирение, нехарактерно за дръзкия непокорен поет, е заради неприкритото му преклонение пред професионализма в словесното изкуство, пред боговете в тази сфера. Неговата готовност е заразителна:

…огън накладох висок

и от огъня викнах и с медена свирка засвирих

и до съмнало тичах и пях, и играх като бог

„Картаген“  (1987) е изтрезвяването… Само по себе си заглавието носи историческо послание през вековете. При Георги Борисов историята е лична, но е понесла на плещите си общочовешка заръка

Аз съм онзи, когото увиваха

и окачваха ловко с въже

за рогата на кротките биволи

хитроумните ваши мъже

 …

Аз съм онзи, когото подхвърлиха

върху пълната с огън бразда

…

Аз съм живият, който се влачеше

като сянка по сипея гол

 Аз съм онзи… аз съм… аз съм живият… Това са думите на поета, произнесени през 1987 година, поел лична отговорност за съдържанието на книгите си. При безспорната си дарба на поет, Георги Борисов никога не е заемал висок административен пост до 1989 г., но винаги е бил на особена почит сред ценителите на изящните изкуства.

И тази почит се дължи не само на поетическите му изяви, но и на огромната му заслуга за развитието на българската култура като редактор (повече от 30 години!) на легендарното списание „Факел“ и като директор на учреденото от него през 1995 г. независимо издателство за българска и чуждестранна литература „Факел експрес“, продължило да издава списанието и да приобщава българските читатели към творчеството на забележителни и често пренебрегвани у нас в името на лесната печалба творци. Имам предвид автори, които са  сред най-изтъкнатите представители както на класическата европейска, руска и българска литература, така и на съвременната художествена и документална проза, поезия, есеистика в цял свят. Този свой изключително взискателен вкус и отношение към работата Георги Борисов неизбежно прояви и като  главен драматург на Народния театър «Иван Вазов» – след такива негови предшественици като Пейо Яворов и Николай Лилиев…

След мене няма да остане нищо.

Смъртта ще спи, детето ще расте.

Небето ще е чисто, чисто, чисто.

Ще има смърт. Ще има и дете.

Дали делото му е обреченост,  дали е търсене на друга душа, дали е част от изпепеляващия труд на професионалиста, на когото Георги Бори­сов е в състояние да се поклони доземи… но резултатът е завладяващ: 

Лети сама душата ми и все пò силно свети…

Мариана Тодорова