МАРТИН, ХЕЛИ, АЗ, разказ от Георги-Момчил ПОПОВ

Горе в ателието свети. Асансьорът дълго намества ревматичните си кокали, докато ни изплюе на последния етаж. За кой ли път му благодарим, че е благоволил да стигне до края и не ни е оставил да висим цяла нощ в шахтата.

В дъното на коридора, който понякога има лампа, почти пипнешком налучкваме вратата. По навик звъним един път… Шляпане на гумени чехли по балатум, редовното покашляне и щракане на ключа.

– О-о, драго ни е! Изволите, госпожо, изволите, господине!

Къдрокосата върлина срещу нас се покланя театрално и отмества сините си джинси назад в антрето:

– Молим!

Отново се кашля и преди да захлупи палтата ни на червената закачалка, по стар навик дръпва ръкавите на пуловера над лактите…

Ателието на Мартин открай време живееше с една широка веранда, от която се виждаше цяла София, с едно канарче, което простина и умря, с една красавица, на която винаги й беше топло… Една момица на 7-8 години  допълваше интериора, като на красавицата викаше мамо, а на него – просто Марто. Малката имаше малко бюро и малко легло зад голямото ленено перде, делящо ателието на две. Зад завесата бяха и двете големи маси на двамата художници, пресата за графични отпечатъци, бурканчетата с бои, печатарско мастило, хиляди хартии и списания. И картини на Мартин, опряни на работния плот.

Ухаеше приятно на обработена кожа, защото Хели надомно твореше сувенири. Мострите висяха на стената зад масите редом с нейния портрет, рисуван от Марто, и плакатите от двете му изложби. Несекващата сюрия от гости се разливаше по плажните шезлонги отсам завесата. Слушаше се странна за обикновеното ухо музика от прекрасната му стереоуредба. Димеше се много над сгъваема масичка под ниска топла лампа.

Хели обичаше до болка широката си туника. Наведеше ли се да поднесе чай, тя се превръщаше в истинска древна атинянка – с показана на гостите поне едната гърда. Седнеше ли, от цепката над бедрата й проблясваше крехка, но влудяваща прелест, засядаща в гърлата като рибена кост. Малка статуетка на Буда се кокореше в посетителите, скръстила крака на пода в ъгъла между тумбести и изшилени вази, сухи и мокри цветя, и един стар корабен фенер.

Преди време подарих на Марто малко лозунгче с плагиатстван стих от приятел на мой приятел. Предложих му да го овърти на лампата: “Дори да пукна, няма да умра, и кожата ми ще е вечно свежа. Защото алкохолът, който съм погълнал, няма да й позволи да се разложи!”.

– Къде ти е домочадието? – попитах от шезлонга си.

Преди да дойдем Мартин беше почнал да драска нещо, но на масичката за гости – сигурно халтура. Отворил бе и бутилка бяло и работеше сам в абсолютна тишина. Никога не бяхме го сварвали толкова сам. И то в събота вечер.

– Няма ги.

– По-добре – за пръв си позволих да му го кажа. Той не реагира.

– Какво ще пиете? Имам ракийка и бяло – погледна ме бавно и натъртено добави. –

Тази вечер обаче не мога да ви предложа мезе.

Влада се обади от нейния си плажен стол:

– А ние и не искаме… Емо, няма ли да извадиш изненадата?

Бръкнах в торбата и тропнах на масата бутилка уиски. Марто подпря  лакът на масата, уморено се хвана за челото:

– Емо, Емо, какви ги правиш? Нали се разбрахме за това?… И ти като почна да ми правиш номера…

– Какви номера бе, приятелю? Оня ден си казахме, че парите ще останат на масата. Ето. А и Влада взе да харесва тая шотландска скоросмъртница.

– За Влада грешиш. Ще свикне. Чакай да извадя чаши.

Последния път избрахме една от неговите графики за подарък на мой вуйчо. Когато сложих парите на масата, приятелят ми ме погледна с такава тъга, че се обърках. Знаех, че няма да приеме пари, но го направих нарочно. Взехме да спорим за смисъла на тези знаци. Да, така ги нарече Марто – знаци. Каза ми, че ще ги върне по пощата, ако не си ги прибера. Отново се зачесахме за това как ги изкарваме и колко ги нямаме… Имах да му връщам от предишен разговор, когато ме убеждаваше, че не вижда никакъв смисъл да си губи времето с изложби. Тогава неговата Хели държа пламенно слово за тежкия живот и между другото изпусна едно определение: „тъпи“. Ставаше дума за двете малки изложби, които с много тичане и врътни бях успял да му организирам. Много ме заболя, но си претраях. Добре – тъпи и изморителни, почти само за име. Ами тези букви от стериопор, дето ще ги лепи по челото на едно училище за пари, изкуство ли са?

Та миналата вечер с парите, които покриват графичен лист на млад художник или бутилка уиски, исках да бодна кожената му красавица. Потърсих с очи нейното съдействие, но този път я видях засрамена. Широките й лъскави очи гледаха в ръцете й на скута.

Сега отворихме бутилката и млъкнахме. Плещихме глупости бая  време, когато Мартин след дълга въздишка и въпрос за Хели отлепи устни:

– На вас мога да кажа… Да, мога… Страх я е да се прибере тая вечер.

Нямаше: как, защо бе, от кого? Той бръкна в задния джоб на джинсите си. Извади листче. Разгъна го с дългите си пръсти:

– Виж, моля ти се! Отивала за два дни при баба си! Била болна, та да я види… Прави ме на абсолютен тъпак! Едната й баба е умряла преди шест години, а другата живее чак на морето… Знам при кого е, вие го познавате. Абсолютна мърша!

– Е, чак пък толко?

– Емо бе, на какво ли не се преструвах, на какво?! А виждах нещата. Тия работи си личат. Но никога не съм се правил на говедо – да крещя или да вдигам скандали… Колко квартири сменихме, колко пъти пренасяхме багажа, за да сме заедно… Нито техните, нито наште…Знаеш им отношението към нея… Но пък и аз почти не познавам родителите й… А тя използвала положението. Ужким е при тях, а остави детето и фукне. И то при кого?! Не ми се разправя… Най-големият боклук от познатите ни.

Мартин дръпна силно от чашата.

– Но снощи се обадих в тях. Просто попитах таткото дали е в къщи. Усети се човекът, поусука, но за баби нищо не спомена. Син й е, трябва да знае. Сега Хели се е върнала и не смее да дойде.

Тогава си позволих да му кажа още едно нещо:

– Аз винаги съм бил против вас двамата. Тя не е за теб.

– Хубаво де, какво искаш?! Впрочем какво иска тя? Четири години вече сме заедно, приемам и детето й. Ако си тръгна, няма да е етично… Но сега ще си поговорим! Въпреки че е интелигентна и ще го разбере още тази вечер… Ще й помогна да си изнесе багажа само до асансьора. Оттам нататък не ме интересува! Нека онова леке й намери превоз и да си се пренасят…

Третата ми злоба беше:

– Кой ти е казал, че е интелигентна?

Беше се позачервил:

– Знам ли?

От шезлонга на жена ми се чу:

– Извинете, че се намесвам. Трябваше да си тръгна. Но след като си говорим, ще ти кажа, Марто, че Хели се оплаква от постоянните ти гости. Иска да се омъжи за теб, а ти мълчиш. Дори ми е споделяла по-интимни неща…

– Е как, като постоянно ми прави номера?! – Марто се вбеси. – Много ми е неудобно, но… Само когато съм адски пиян, спя с нея. Едвам я търпя вече! Но тя прекали. Вие сте последните, които  виждате ателието в този вид. Още утре, не, вдруги ден тя ще си изнесе парцалките оттука… Всичко си е нейно. Да си го взима. Дори вчера си мислех да й припиша и колата, но се отказах… Нямала пари, нямала пари, нямала пари! Три хиляди лева хонорар съм донесъл миналата година, а имам само едни дънки… Е?! Ще ми разправя, че по 10 лева на ден отивали само за олио! Тя ме мисли за абсолютен идиот!

– Сам си се правел на такъв. Като си мълчиш…

Марто завъртя молива между пръстите си:

– Емо, не съм такъв човек. Мисля, че с един или два намека, с едно разбиране…

Стана полунощ и си тръгнахме. Тя не се появи.

Само след ден Мартин позвъня на вратата ни. Седна в хола и заовърта нещо. Влада разбра и отиде да сложи кафе.

– Емо, искам да ти кажа нещо. Чувствам се адски неловко от оная вечер. Мисля, че се отнесох прекалено арогантно към Хели. Бях афектиран и избухнах. Не съм си го позволявал пред никой. Моля те, не споделяй това, което чу. Кажи и на Влада.

– Е, какво, прибра ли се?

– Да, на сутринта. Цял ден рева. Правела го да ме дразни. Да я забележа. Защото ме обичала още, за разлика от мен. Чувствам се като предател. Кофти ми е от вас… Тя не заслужава… Но все пак й изнесох багажа. Сега отивам да й помогна при подреждането. Не се учудвайте, ако ни видите отново заедно.

Сега, като минаваме с автобуса, горе в ателието не свети.

София, 1980-е