Ангел КОЛЕВ

Тьотя Тоня. От “Черниговска” 16, квартира 4, една незабравима стръмна, тиха и потайна уличка с игрив паваж и на нея една старинна, с нищо не отличаваща се от другите потъмнели от времето жилищна постройка от преди войната, в която живееше тя. Нашата майка. На всички ни от нашата стая в общежитието майка. С нейното семейство, към което необяснимо и до днес защо тя беше причислила и нас, четиримата момчетии от стая 433-ри в общежитието ни на “Суворова”. Но за нас после.

Отпървом за Антонина Ивановна Мелничук. Жена, която беше преживяла войната, беше загубила първият си мъж, отишъл си от тежките рани по бойните полета на Европа.

Две деца от възлюбения си в младостта, после още две с втория си мъж. И в двата случая момиче и момче, все в този ред. Порасналите и деца от първия брак бяха създали свои семейства далеч от нейния дом в Лвов, а Оксана и Юрката бяха нашите украински брат и сестра.

В нейния дом можехме винаги да спрем. И по всяко време. Винаги ще отвори широко врата пред себе се, ще вдигне двете се ръце за прегръдка най-напред, и след като чуе обичайните ни в такива случаи реплики, казвам реплики не напразно, високо и с нетърпящ възражение ободряващ глас, ще каже кратко и ясно” “Сядайте в кухнята, ще пием чай!” И на нас от това в изгладелите ни коремчета ще затрептят радостни тръпки. Като не сме яли цял ден, как да е!..Студентска му работа.

А чаепиенето беше ритуал в този дом. Масата на часа се отрупваше от какви ли не неща! Пълна фруктиера хляб, масло, някакво сладко, кашкавал, варени кремвирши, колбаси, кисели краставички – краставичките красноречиво ни подсказваха какво ще се прибави към чая след малко, защото първо трябва хубаво да се заситим и после – “по рюмачке” за кураж. Забравих за чая, ама той така и си стинеше в порцелановите чашечки, кой на двайсет години пие чай с такива мезета…

Между нас покрай мечтаната маса намираха място и Оксана, и Юра. Закуската в този дом в свободните ни от седмицата дни, когато обикновено гостувахме в този приятелски дом беше в късен час, понякога малко преди обяда, който пък следваше доста късно за нашите български нрави. Често, когато в зимните дни навън вече тъмнееше.

И приказки, приказки. Накрая се разпявахме, И заради водчицата, разбира се. Но пеехме хубаво. Мъжка група, все весели и закачливи нашенски песни от онова време, че и доста по-отрано, когато старите шлагери бяха на мода.

В някои от дните, когато тьотя Тоня ни събираше на закуска, Тотьо разпъваше акордеона и ние се надпреварвахме да се надпяваме. Иван, известен още и като Ваня, се отделяше във втори глас. Любчо, най-малкият беше поддържаща партия. Всепризнато, аз бях най-гръмогласния, но когато “хорът” представяше своята “концертна” програма, аз се стараех да не заглушавам останалите, не им беше приятно да ги захлупвам с баритона си. Тази наша певческа група не се разделяше и по време на ваканциите ни в България. Гостувахме си по ред във всеки наш дом, а майките ни постоянно протестираха, че сме оставяли малко време за тях, милите да ни се порадват повечко дни. Луди-млади, какво да кажа…

Това беше нашата слава в онези години – хубавите нашенски песни в съпровод на акордеон. Във вечерите тук, в гостоприемния дом на тьотя Тоня – нашата лвовска майка. Антонина Ивановна Мелничук…

И щом се съберат на куп няколко дни без лекции, обикновено по празниците, цялата смесена тайфа хуквахме нанякъде извън града. Най-често из дебрите на Карпатите – красива планина, в която ние припознавахме нашите Родопи. Тогава групата ни набъбваше, към нас се присъединяваха Евгения Александрова, преподавателката ни по Изобразително изкуство и нейният съпруг Иван Петрович, който не се уморяваше през целия ден, докато бяхме зедно да проверява чувството ни за хумор. Понягога дори пресоляваше, при което Женя отсичаше строго и осъдително: “Переборщил, мой друг!”  Лицето на Иван Петрович тутакси се преобразяваше. Ставаше някак опънато, напрегнато и необочано за персоната му сериозно. Неговата природна артистичност в миг се изпаряваше.

Женя, това обръщение ни беше разрешено само в “семейните” ни сбирки, в учебните часове или в присъствието на външни лица, никой не би и помислил да забрави учтивия тон. На “Вие” и почтителното официално обръщение Евгения Александрова. Човекът, който ни показа всички архитектурни стилове в старинния Лвов, създаден през 1256 год., в който своето умение през годините са показали и много чужди, най-вече италиански архитекти. С нея бяхме и на първия ни концерт на орган в катедралата “Света Магдалина”, на спектаклите в Оперния театър, чийто италиански  архитект е строил и театрите в Одеса и Виена, катерехме дружно стръмните пътеки на “Високия замък”, където беше и кулата на Лвовската телевизия. А историите, които така емоционално разказваше нямаха край. Несравнимо преживяване, когато пред нас се изправеше Евгения Александрова – вглъбена, убедителна, съпреживяваща фактите и събитията. Толкова много ни се искаше да я слушаме пак и пак; не пропускахме и нейните открити лекции в града, за които получавахме пропуски с предимство.

И понеже стана дума за преподавателите ни във факултета по журналистика, които оставаха наши преподаватели, но и приятели и извън аудиториите, ще кажа няколко думи и за нашата учителка, тя наистина беше наша учителка по “Съвременен руски език и стилистика” Лидия Фоминична Борисова. Часовете при нея бяха най-много. Тя преживяваше нашето дълго отсъствие от домовете ни, от родителите ни, от които ни разделяха хиляди километри. Необичайно ни се струваше и нейната загриженост дали ни харесва украинската кухня, имаме ли средства да се храним редовно, защото все и сме се виждали “худенькие”, “замученние”, някак уморени, въпреки младостта, недоспали. Причината за нашето недоспиване беше друга и ние бързахме да прибавим в приказките си артистична бодрост. Веднъж дори ни покани на гости, беше някакъв празник. Приготвила беше вкусни национални блюд, а съпругът и, също преподавател ни забавляваше с изпълненията си на банджо, нетипично за Украйна. Разказа ни и интересни факти за създаването и географията на този чужд за родината на балалайката инструмент. Имаше дни, в които Лидия Фоминична ни носеше направо в клас домашно изпечени курабии, сладкиши, закуски. Да си хапнем в междучасието, да не сме гладни в час.

Няма да забравя последния ми изпит по нейния предмет, преди випуска. Падна ми се доста сложна теория, която никой от нас не обичаше, някакъв въпрос по руска граматика. На първите два въпроса отговорих лесно, после дойде теорията с третия въпрос. Трудно се справях с него. Често спирах, запъвах се – ни напред, ни назад. Тя търпеливо изчакваше да се оправя сам. В едни момент чух като в просъница как с мек глас казва: “Много добре до тук. Сега ще Ви дам още един допълнителен въпрос…” Това отначало ме разколеба, но бързо се окопитих, събрах кураж. Как така ще се проваля? Последен изпит…Опънах назад рамене, погледнах в очите Лидия Фоминична и започнах с отговора твърдо и убедително. За мое щастие, по този въпрос бях прочел и странични источници. Нейният мек поглед ме стопляше. Завърших. Тя написа в студентската ми книжка оценка, подаде ми я в ръце и каза: “Щастливо завръщане в Родината и успех в трудната професия!” Какво ли ми е писала след моя колеблив отговор по третия въпрос, мислех си, без да се издавам, благодарих, обърнах се и тръгнах да излизам. Все пак не издържах. Спрях се и за самия себе си пред вратата и както бях с гръб към залата, отворих малко припряно книжката. На страницата, на последната страница с оценките за четвърти курс, летен семестър бе изписано с красив почерк “отлично”. Това означаваше, че аз завършвам пълния курс по специалността “Журналистика” с пълно отличие!

Сякаш вълна ме повдигна над земята. Умората и напрежението от дългата подготовка на всеки един от петте изпита се изпариха в един миг. “Отлично!” Повторих мислено на себе си, сякаш да разсея съмненията след колебливия отговор на третия въпрос, сякаш все още не вярвах на очите си, след дебрите през които ме преведе на този последен щастлив изпит Лидия Фоминична. Обърнах се към катедрата, от където все така дружелюбно и топло ме изпрашаха сините очи на екзаменатора /слава Богу – не екзекутора/ и се чух да казвам: “Лидия Фоминична, спосибо за науку!..” Тя въздъхна с облекчение, наклони на една страна глава и едва чуто отрони: “Бедний Колев…” Преживявала е през цялото време с мен, заради мен; дали ще се справя с отговорите, дали няма да си разваля с последния изпит отличните оценки от четирит години…

Имаше едно момче, сираче, с което се запознахме съвсем случайно на Хълма на щастието, едно малко възвишение, обрасло с ниски дървета и храсти и малки скришни полянки, където излизахме да се печем и да почиваме, когато сме свободни, обикновено в неделните дни и в дните, в които свършваха мизерните ни стипендии. Къде без пари, никой внимание няма да ни обърне без пари, освен силно влюбените девойки, някои от които по-късни станаха и български снахи и се прибраха, заедно с половинките си в страната на Черното море, на Златните пясъци и Слунчев бряг, голяма примамка за любителките на силни усещания. Сигурно и заради още нещо, ама да не влизам в подробности.

“Стьопа.” Огговори ми момчурлякът, който се появи сякаш изпод земята досами нас, като го попитах как се казва. Нещо си подвиквахме с Иван, бяхме се опънали под слънцето на една полянка, за цигара комай беше и като се изправих да му подам от моята кутия, естествено БТ филтър, една от нашите гордости в Лвов, русолявият, неподстриган, с разрошена коса, нерешително попита: “Вие германци ли сте?” Хм. Защо пък германци? Но откъде да знае той какъв ни е езика на който си подвикваме. “Ти знаеш ли немски?” Попитах го на шега, въпреки че не се надявах да каже да. “Не. Ама аз така казвам, като чуя чужд език…” Заоправдава се. Гледам го – да е  втори, най-много трети клас, определих възрастта му на око. Оказа се четвърти, просто по-дребничък. Може би и затова, разсъждавах по-късно, защото расте без баща, както стана ясно в следващите дни след нашето запознанство. И още, живееха с майка си наблизо, заедно с по-малката си сестричка, дори и каза името, но то остана още тогава там. Татко им е заминала нанякъде, почти не го помни, защото имал някаква работа там и от тогава не се е обаждал и не се е прибирал в къщи. Новия ми малък приятел често идваше до общежитието, заставаше под прозорците ни и свиркаше нагоре. Бяхме на най-горния четвърти етаж и понякога не го чувахме, но бяхме го предупредили и той не се отказваше лесно. Надуваше свирката си настоятелно и протяжно, и по няколко пъти. И не си тръгваше, докато не се убеди, че нас ни няма гора. Идваше по-късни, или в друг ден, но връзката ни не прекъсна до самия край от живота ни в Лвов. Веднъж го поканихме при нас в стаята, нагостихме го с каквото имаме, а понякога му давах и малко джобни за сладолед, ако се намираха в пробития ни студентски джаб. Приятел, няма как, от къде в него пари и за сладолед.

Тръгнахме с Денчо за Чоп. Задкарпатието. Близо 6 часа път с най-бавния, сиреч най-евтиния влак. При бай Пеньо, градинар от Горна Оряховица, женен там за унгарка. И мома за женене имал, може пък късмета да и е в неговата родина. Срещнахме се на лвовската гара при предишно пътуване, разбра че сме българи и ни заразпитва от къде сме, що сме и как е сега там, в България. Изведнъж стана сериозен, очите му потъмняха, скулите му се изпопнаха, издаде напред глава и отсече: “Удавиха ни! Раз – и ни удавиха. Взеха всичко. И стока и машинки и ниви…” Но нищо повече. Разбрахме от къде иде неговият гняв. Беше гневен. Бързо отминахме тази стара тема и стара болка на нашенеца-градинар. Сиреч, каквото било – било. Той ни разказа за неговото стопанство в Чоп, за хората там – украинци, румънци, унгарци, на триъгълник е градчето им, три граници се събират. През всичките години се занимавал все със земеделие. От такъв род е, кръвта вода не става. Жена му готвела вкусни манджи, унгарски, лютички, като в техния Търновския край навремето. Така, че, заповядайте момчета. Това за български зет го казах на шега, не се плашете…” Засмя се нашият нов познат.

Пристигнахме късно. Бре, тъмно, улиците не се виждат след гарата, никаква светлинка, небето – тъмно, ни звезди, ни луна, адрес имаме, ама как да го прочетеш този адрес. И тръгнахме двамата напосоки. Преваляше полунощ. По едно време Денчо комай се пооплаши и току се провикна. “Люди добрие, помогите нам!..” Абе, кво правиш, бе…” Скастрих го, ама после се примирих с неговара идея и вече нямах никакво намерение да го спирам. Да вика, може пък и да помогне. А той не чакаше подкана. Все по високо цепеще тъмнината с неговия вик за поощ в загадъчното градче Чоп в Закарпатието. Та дано някой се смили над закъсалите чужди пътници. По едно време видяхме един светещ прозорец. Били сме много близко до къщата на бай Пеньо, вече ама отде да го знаем. Приближиме до прозореца и хвърлихме камъчета. Нещо голямо се изправи зад прозореца с доста плътни пердета, през които трудно можеше да се различи съществото, което с нищо не подскаваше своята самоличност. Затули целия прозорец. Стояхме безмълвни и като не последва отклик отминахме съвсем обезкуражени. После разбрахме, че съседът на бай Пеньо имал мечка. Кафява карпатска мечка. Гледал я в къщи от малко мече, нещо се било случило с майката на животинчето и той решил да я отгледа и да я пусне на воля, като поотрасне. А – днес, а – утре, мечето пораснало, а на новия и стопанин сърце не му давало да се раздели с животното. Така свикнали с него, а и мечката с новия си уютен дом. Все някой ден щял да го направи, ама кога кой може да каже, когато самият той не се решава да го стори. Още на следващата пряка ни пресрещна приведената, наметната отгоре с шуба фигура на бай Пеньо. “Бре, момчета, разтревожихте ме!” – Казва и подава ръка. “Пез пет минути излизам навън и се озъртам, белкким се появите отнейде. Слава Богу, всичко е наред. Влизайте, тенджерата с гулаш два пъти вече я притоплям…

Три дни изкарахме у бай Пеньо. Разговори, разкази и от едната и от другата страна неизброими, сменяхме често и темите. Домакините ни поканиха и свои роднини, братовчеди, унгарци, с които много трудно се разбирахме на руски, ама нейсе, човек като е на маса, с приятели и добри хора все намира обща тема. И момата беше хубава, дъщерята на бай Пеньо, ама като че ли унгарския ни спря…Шега, разбира се. По-живо, по-здраво се прибрахме в Лвов след тази емоционална визита. А на връщане – ново премеждие. Билетите за преминаващия през градчето град, бяха свършили малко преди да дойдем на гарата. Ами сега, утре лекции…И точно, когато се чудихме как да излезем от вираж, един светлокос младеж наша възраст, оказа се и пътешественик като нас, чак от Москва, гостувал на приятели за празниците, като разбра какъв е проблема ни веднага предложи. Те са двама приятели и имат места, другият е във вагона, той изчакал на опашката за закуски в гарата. Като се качи сега във вагона, ще ни пусне през прозореца, без никой да види двата билета с места да ги покажем на кондуктора, за да се качим и ние. После, във вагона вече е лесно. Ще се оправим. Ако дойде проверка и ни надушат, ние сме чужденци, нищо не могат да ни направят. Няма да ни свалят от влака, я. Студенти сме. Българи. Няма да посмеят.

Тбилиси. Грузия. Влизам в бръснарницата на Закавказкия граничен окръг, ще се бръсна. Военторговски център. Евтино. За всички, не само за “наши пограничники, славние ребята”. Предния ден кацнах в грузинската столица и още в автобуса от летището до хотела – Гостиница Иверия на проспект Шота Руставели /“Витяз в тигровой шкуре”/. Преспах и на другия ден, след като се обръснах гладко пеи граничарите, зачаках пред хотела. Имах среща с момчето, с което пътувахме в автобуса и което още не седнали ми предложи цигара от неговите. Грузински папироси, най-народната марка, наш човек. Направих очудена физиономия, когато щракна със запалката и ми подаде огънче. Той вече димеше на всички страни. В автобуса.  “Давай, давай!’- Окуражително произнесе и аз запалих. “Тук се пуши…”  Запавкахме дружно. И така два-три пъти, докато дойде моята спирка…Преди да се разделим, вече бяхме уговорили среща на следващия ден, в тази южна република приятелствата се завързват бързо, както се казва – “На ходу.”

Веселата компания се появи в уречения час. Момчето от автобуса и две девойки, негови приятелки, друго момче ще попълни компанията по-късно, бил още на работа. Запознаваме се. Момичетата са ми подготвили подарък – копринени, везани кърпички, всяка по една, прилежно сгънати /пътят на коприната?/, които аз трябва да заплатя. Символично, може и с някоя дребна монета, за да не ни се разваля никога приятелството. Местен обичай. Платих. Спуснахме се по Шота Руставели. Въртях глава на всички страни, моите домакини следяха погледа ми и с охота представяха града си. Отбихме се да хапнем в едно ресторантче под земята, като нашите механи, в кавказки  стил и аз поисках да ми поръчат най-странните неща от грузинската кухня. Към нас вече се беше присъединило и другото момче и в компанията стана още по-весело. Менюто беше подбрано, според желанието на госта – хинкали като предястие, за основно –  чижи пижи. Голяма питка с масло и яйце отгоре и овнешки хапки в саханче отделно за мезе на бирата. С ястието ни донесоха и една каничка с натурален бистър леко синкав сок, на вкус като нашия от бъз. Сокът бил към ястието. “Ти си наш гост…” – Подхвана момчето от автобуса. Известно е, че грузинските тостове са дълги и емоционални, независимо от повода и се приготвих да слушам. Този път ораторът беше кратък и делови: “И бъди наш гост. Отиваме в къщи за вечеря, ще пиеш от нашата чача”. Не възразих и цялата шумна компания се понесохме по серпентините на планинка верига, която заграждаше пъстрия вече от включените светлини древен град, които мигаха на пресекулки в чистия прохладен въздух, превръщайки се във все по-малки точки, докато се издигахме все по-нависоко и все по-далече от иначе шумния допреди минути център. Оказа се, че домакинът живее високо в планината, в нещо като вилна зона на Тбилиси. Осъмнахме тази нощ.

На другия ден се изкачихме на Фоникульора, остър връх, който малко неестествено сякаш е изникнал в самия център, където се издигаше огромната метална кула на телевизията. Гледката беше изумителна, пътят изминахме в бавно пъплещите по стръмния, изсечен в скалите наклон електрически кабинки на известната като “канатная дорога” транспортна линия. Помълчахме пред величествения монумент на “Мать Грузия”, пред гроба на Грибоедов на историческото гробище с величествения Пантеон, където са положени останките и на други заслужили граждани на Грузия, от които си спомням големия кинорежисьор Серго Захариадзе.

Тбилиси не искаше да се разделям с новите си приятели. Гъстите мъгли отложиха полета ми с цели 6 часа. Изпращането ми наистина беше внушително. Шест часа на летището. В пълен състав, както се казва в такива случаи. Моите приятели неотлъчно стояха до мен. Може ли да оставят госта си да скучае сам толкова време…

Риболов във Финския залив с Адолф Мартинович. Лодкарят живееше в Лисий нос, трийсетина километра с електричката от Ленинград, както се именуваше градът на Нева в онези вече далечни години. В екипажа бяхме и ние двамата с Емо. На смрачаване разставихме въдиците-комбайни, на които тук казваха “перемьоти”. Кукички, доста едри навързани като на гирлянди, с доста големи тежести по дължината на рибарското съоръжение. То си беше истинско съоръжение, дължината му достигаше няколко стотин метра, с едри бели поплавъци, с които да се отбележи мястото, от което рано сутринта трябваше да събираме нашия, дай Бог богат улов. Всеки с въдичка в ръка се забавляваше до мръкнало. Вечеряхме в доста голямата рибарска лодка с обичайната колбаска, хляб, несменните мариновани огурчики, поляти обилно с водка. Без това не може и да си помисли, че ще мине нашата рибарска авантюра. Нощта щяхме да прекараме на Петия форт на Петър Първи, в развалините на царските казарми със солидни укрепления – известни като “казимати”. Краят на Август, но тук в открито море – срещу нас в далечината едва се различаваха светлините, които идваха от Кронщад – температурите с вятъра падаха до два-три градуса над нулата. Огънят, който накладохме ни спаси, почти не мигнахме цяла нощ, завивахме се с едни подобни на платнища рибарски покривала за лодката, оцеляхме. На сутринта артистично бодри – няма да се излагаме пред домакините ни, се изправихме с Емил единия на носа, другият на кърмата на нашия “кораб” и се взирахме в набраздената от доста силния сутрешен бриз морска шир за поплавъците, с които белязахме района на нашите рибарски комбайни.

Адолф Мартинович се разпореди, като истински капитан от флота, който пръв забележи поплавъците, получава отпуск на суша. Уловът наистина беше богат. На кукичките се бяха закачили едри бели риби, голямо беше вдъхновението ни да ги откачваме, вече придърпани в лодката, за да няма опасност да се откачат над водата и така напълнихме две метални кофи. А от форта на Петър Първи в съзнанието ми и до днес, освен мръзненето през нощта останаха и надничащите над водата цеви на останалите на позиции крепостни оръдия, защитници на острова, без петънце ръжда по тях, както отбеляза подполковника от запаса. Адолф Мартинович “Ще стрелят и днес!” – Тържествено заяви нашият запаснякмладият запасняк. “Шведска стомана.”..

Годините в Лвов. Хората на Лвов. Спомени, които не помръкват до днес. Често се връщам към тях, въртят се току пред очите ми като кино. Оживяват и къщите, и улиците, и тетарите, и катедралите, и Високия замък, и Черниговска и Суворова и стая 433 на четвъртия етаж в “очагата”, където винаги, с малки изключения жареше “творчески безпорядък”, както се шегувахме четиримата обитатели. Иван, Тотьо, Любчо и моя милост. Спомени, спомени, живи въглени. Кои са най-свидни, кои парят и днес? Сега ми е трудно да ги разделя, да ги подреждам в някаква редичка по важност. Нека всеки си заеме своето място. Притварям очи.

Тьотя Тоня. Чувам я да казва с мекия си глас:  “Първо – чай, после приказките…”  ”Бедний Колев…” Това е Лидия Фоминична, нашата учителка по руски, помните я, нали? “Переборщил, мой ляпший друг!…” Строгата и безкомпромисна Евгения Александрова Потапова, воновникът е все този ненашегувал се неин Иван Пертович. Сега си припомних как веднъж се приближи към мен след една от нейните строги забележки да пази ушите на мадежите /това сме ние/ от своите “скверни шегички” и тихо прошепна: “Стой настрани ядосана ли е, разсърдиш ли я нещо…Вълчица брани малките си.”

Стьопата. Веднъж както си говорехме, обичайните неща от живота, вдигна високо ръце, за да ни спре и рече: “Майка каза, че вие сте добри момчета…”

Милият Стьопа. Къде ли е сега?..

Предишна статияКрум Филипов със седем „Писма до сина ми“
Следваща статияОткъс от „Последно повикване“ на Ирен Леви