Луната е скилидка чесън насред софрата на небето…

Тук ангелите жънат жаби,
и змии в мъртвите коприви.
И вълчи вой от вълчи сватби
догонва голи самодиви…

Човекът гледа и си мисли,
че няма смисъл от нещата…
И пощи черните си мисли,
и зъзне в немота душата…

Човекът е троха от хляба,
от който дяволът се храни.
А колко мъничко му трябва
да вдигне ятото от врани.

Да легне под дъба, да слуша,
как нощните треви мърморят,
как в мрака пада златна круша,
как златна дюля се полюшва…
И как невинните се молят.

Замлъква летния оркестър
и няма кой да дирижира…
Животът е заспал маестро,
над онемялата си лира…

И сън сънува битието.
Детето татко си сънува
и Бог сънува си детето…
И само Майката будува.