В книгата „Говорещото куче“ на Михаил Булгаков / подбор и превод от руски Огняна Иванова/ за пръв път на български език са публикувани откъси от дневници на Михаил Булгаков (издадени едва след 1989 г.) и негови писма, заедно с документи от важни моменти в живота му. По този начин са представени три страни на преживяното от него: как самият той го е почувствал, как го е препредал на близките си и какви са били последствията, наложили участието на властите. Известно е, че писателят е бил преследван и  забранен, но от тази книга става ясно колко чудовищно е престъплението на управляващите  към него.

Включени са и  23 статии, къси разкази и фейлетони на Булгаков, като много от тях досега не са излизали  на български език. В дневника си писателят изказва и своето мнение за събитията, свързани със Септемврийските бунтове (Септемврийското въстание) в България през 1923 г.

В автобиографиите на Михаил Булгаков (1891-1940) от 1924, 1931 г. и 1937 г., включени в настоящата  книга, липсват много подробности от неговия живот. Например, че работи като лекар през Първата световна война и по-късно, а двамата му братя емигрират във Франция. В тях също няма да прочетем, че Булгаков пише най-известното си и уникално произведение – „Майстора и Маргарита“ –  в продължение на десет години  и го редактира почти до смъртта си през 1940 г.

През 1926 г., когато е в Москва вече от пет години, ОГПУ (Обединеното държавно политическо управление под ръководството на Дзержински) при обиск на жилището му изземва ръкописа на повестта „Кучешко сърце“ и дневника на писателя, а за пиесата му „Дните на Турбини“ Сталин казва: „Антисъветска работа, Булгаков не е наш“.

Ето какво пише в информационна справка на Секретния отдел на ОГПУ от 1926 г.: „Забелязва се, че по повод на готвената постановка на пиесата „Бялата гвардия“ [„Дните на Турбини“] и репетициите, които вече се правят в Художествения театър, в литературните кръгове са много  изненадани, че тази пиеса не е спряна от Комисията по репертоара, тъй като определено и недвусмислено има белогвардейски дух… Литераторите, споделящи съветските възгледи, говорят с възмущение за пиесата поради обстоятелството, че тя задължително ще буди съчувствие към белите. Колкото до антисъветските групировки, те тържествуват, че пиесата е успяла да мине през издигнатите цензурни бариери.“

Сякаш всички влизат в сговор да заклеймят Михаил Булгаков: две години след като му е правен разпит в ОГПУ,  от обединение „Пролетарски театър“ в писмо до Сталин задават въпрос: „Има ли някакви политически съображения, принуждаващи да бъде показана на най-голямата московска сцена бялата емиграция като жертва, разпъната на кръст?“ А през 1937 г. в донесение на неизвестен информатор на съветските тайни служби е записано казаното от Булгаков: „Тъпчат ме така, както никого не са тъпкали – и отгоре, и отдолу и отстрани“. Разбира се, писмата на Булгаков, с които той моли властите и техни угодници да му разрешат да замине за странство, остават глас в пустиня.

В настоящата книга е включено и произведението „Аленият остров“, наричано от Булгаков „памфлет“, по чиито мотиви той пише пиеса, защото то е важно свидетелство: именно „страшната“ за тогавашната власт драматизирана творба, наред с други произведения, е предизвикала наказателните мерки срещу писателя заради своя хумор, сатира и фантастичен сюжет. От прочита й става ясно безизходното положение, в което е изпаднал Михаил Булгаков: от една страна е бил стихийният му талант, а от друга са били бездарието, насилието и диктатът.

Мизерията, в която е принуден да живее Михил Булгаков след 1918 година в Русия, е покъртителна. Недоимък, глад, непрекъснато безпаричие, липса на топли дрехи, квартири без ток, обувки без подметки, скъсани валенки, докато например обслужващият властта Маяковски, станал, по собствените му думи, от поет – чиновник, си носи от чужбина обувки, ризи, несесери, модерни, увеличаващи обема си  куфари (за да поемат повече покупки), поръчва си костюмите при френски шивачи, урежда печатането на произведенията си в чужбина и подарява на любимата си Лиля Брик рено от Париж, понеже тя много искала да има собствен автомобил! През това време свалят пиеси на Булгаков, спират да публикуват негови разкази и фейлетони, и той изпада в пълна безизходица. На този фон писателят  се оплаква и от лошото мастило, с което му се налага да пише писма, и се възхищава от хубавата хартия, на която някой му е писал – дотам стигат мечтите му, – докато Владимир Маяковски, който има слабост към писалки „Паркер“, редовно си ги купува при  своите прекарани в лукс десетки задгранични пътувания и курорти, обикновено заедно с любовницата си и на държавна издръжка: 6 пътувания в Германия, 5 – във Франция; посещава Мексико, Куба, Америка, Латвия, Полша, Чехословакия, Испания; а Максим Горки, в Италия с години, освен месечна държавна издръжка от 1000 долара получава всеки месец и солиден хонорар от руското Търговското представителство. Потресаващо е, че властите обаче никога не разрешават на Булгаков да пътува в чужбина, както не го разрешават и на писателя Фьодор Сологуб, а сигурно и на още десетки други писатели. Макар че, за разлика от Маяковски, Булгаков е мечтаел да види парижките музеи и вълните на Средизимно море, а не да пропилее всичките си пари в Монте Карло.

Мистиката в творчеството на Михаил Булгаков преминава и в живота му след смъртта: през 1952 г. неговата съпруга, която иска да бележи с камък мястото с тленните му останки, вижда захвърлен в гробището скален отломък и научава, че е от гроба на Гогол, подменен неотдавна от властите с паметник, отговарящ на техните изисквания. Камъкът – гранит, пренесен от Крим –  е служил преди това за основа на голям кръст, носещ името Голгота. Така по стечение на обстоятелствата след смъртта си Булгаков получава, сякаш като награда, Голготата на Гогол, когото е смятал за своя сродна душа.

Михаил Булгаков не е признат в родината си приживе, въпреки че още тогава много от произведенията му са преведени на други езици. Отива си от този свят на 48 години тежко болен, в бедност и забвение. Възкръсва през 1966-1967 г., когато за пръв път е отпечатан романът му „Майстора и Маргарита“ в журнален вариант, но съветската цензура съкращава 1/7 от текста, с което променя композицията и някои от темите. През 1969 г. издателство „Посев“ във Франкфурт първо отпечатва целия текст на романа, без промени и съкращения. От 1968 г. до наши дни в близо десет държави, включително и в Русия, правят филми по творби на писателя. Ненадминато литературно явление от световна величина, сега Булгаков вече спокойно общува с читателите и зрителите си, без да има нужда от квартира, служба, здрави обувки и одобрение от властите, както е било през живота му. Най-после – свободен.

Огняна Иванова

Предишна статия100-те основни руски книги от XXI век
Следваща статияСъветската инквизиция, редове от Михаил Булгаков сякаш писани днес