КОЙ ПРЕЧИ НА МИРА?, част III

Споменахме, че войните могат да бъдат избегнати и въобще
да изчезнат от всекидневието на планетата, но при спазването
на известни и то минимални условия. Свеждат се, общо казано,
до установяването на демократични режими,  ако не във всички държави-членки на ООН, то поне в повечето и то главно в най-мощните страни, да речем тези, които са в Г-20. И обезателно петте постоянни члена на Съвета за сигурност на ООН: САЩ, Великобритания, Франция, Русия и Китай (въоръжен конфликт между тях може да се превърне в нещастието на света).

Ето че така вече поставен въпроса за „вечния“ мир става малко по-сложен. Две от петте постоянни членки на Съвета за Сигурност на ООН никога не са били демократични страни – никога в далечното си минало, нито през последните два века. И сега – в 2024 година – не показват желание, нито възможности да преориентират действията си така че да заприличат на демократични държави. Китай е комунистическа държава, а Русия – авторитарно-олигархична с незабравени комунистически навици, въжделения, и практика. И двете страни не крият агресивните си намерения спрямо свои съседи, а даже и към държави с които не граничат и действително представляват заплаха за човечеството. В момента Русия воюва с Украйна, а Китай след задушаването на Хонг Конг посяга към Тайван.

Но и светът отдавна не е европоцентричен, нито е християнски, а пък повече от половината от държавите-членки на ООН са нови формации, създадени през последните стотина години. Всяка от тях смята, че разполага с достатъчно независимост и суверенитет да бъде оставена на мира и да избира не само характера на отношенията си с другите държави, но и да има право на собствена ценностна система, която освен религия и държавно-етнически традиции, включва и собствена етика, морал и обществено поведение.

И както японският шинтоизъм изглежда странен на католицизма, така и мюсюлманството се различава достатъчно от т.нар. (може би съвсем погрешно и ненаучно) юдео-християнска цивилизация, да не говорим даже за Будизма и Индуският пантеон, за да могат Япония, Европа, Индия, Китай, Иран и Саудитска Арабия (ами Турция, Египет и Индонезия?) да намерят даже общ език, на който да напишат споразуменията си. Как испанецът ще прочете иврит, или японецът – арабски, когато едните пишат от ляво на дясно, а другите обратно? Има дори и такива, които пишат не водоравно (както трябва да се пише, понеже ние, европейците пишем така?), а отгоре-надолу.

Метафорите настрана, можем, разбира се, да се разберем по езикови, ценностни или религиозни проблеми, даже – може би – по въпросите на етиката, морала и формалната логика. Достатъчно ще бъде само да се съгласим за толерантно и миролюбиво разбирателство, без да има нужда да се обичаме или харесваме. Но по други неща може би никога няма да постигнем съгласие.

Това са извечните проблеми на сила и мощ, ресурси, възможности за придобиване на територии и населения, макар че планетата ни отдавна е станала малка (в момента сме над 8 милиарда!) и във всяко село вече има кучета, не е като едно време, а тия кучета не само пазят, т.е. бранят, но и могат, а и не толкова редко и искат да нападат (събрани или не в глутница) за да грабят, да имат и да консумират.

Това, последното може би има предвид Християнската религия като свежда точно тези проблеми до ОРИГИНАЛНИЯ ГРЯХ, който сме извършили в зората на създаването ни от Бога-Отец. Да споменем, че има и частни религии, които са монопол само на една етническа група и като така само на една държава? Стана още по-сложно.

За да не издребняваме, ще се спрем на двата главни проблема, които се изпречиха пред човечеството след края на Втората световна война. Само да припомним, че както при други войни, водени от коалиции в миналото и тази беше рекламирана и прокламирана като последната, понеже чудовищата, които я предизвикаха (поне според това, което преподаваме на децата в училищата) бяха не само разгромени но и унищожени („безусловна капитулация“).

Сега няма и никога няма да има фашизъм, нито социализъм (но само този с „национализъм“ отпред). Победителите си устроиха „вечен“ мир по техен модел и петте държави – постоянни членки на ООН – се почувстваха господари на света. Докога? Допреди 2 години!

Съвсем естествено победителите се разцепиха почти едновременно с края на последната война, след това се скараха, а напоследък станаха и врагове. От спорове и малки, косвени схватки по време на Студената война, днес през пролетта на 2024 година вече замирисва и на нова голяма война. Иначе защо даже атеистите за щяло и нещяло казват „да пази Господ, да не дава Господ“? Положението се усложнява и най-вече защото покрай ядрените въоръжения с които разполагат петте държави, подобни играчки-плачки имат и поне още пет: Индия, Пакистан, Северна Корея, Израел и сигурно вече Иран.

Двете най-големи предизвикателства-заплахи през последните 80 години бяха и си остават Исляма и Комунизма. Светът се справя с първата, главно понеже войнствено настроените ислямисти (които набързо бяха обявени за терористи) след краткия си флирт с комунизма, бяха умирени, преследвани (и изтребвани) и до голяма степен са вече неутрализирани.

Фанатизмът им привлече повече противници отколкото привърженици, а там където са силни са самотни. Единствената що-годе богата и влиятелна сила на която могат да разчитат се намира в малцинство спрямо главните сили на исляма: сунитите са далеч по-многобройни, влиятелни и богати отколкото шиитите на Иран. Знае се, че 85% от последователите на Исляма в света са сунити, а само 15% шиити. Последните преобладават само в четири държави – Иран, Ирак, Азербайджан, Бахрейн – от общо 57 мюсюлмански страни. В 49 от тях ислямската религия преобладава и противно на очакванията само 13% от мюсюлманите в света са араби.

Макар че ислямът като религия засилва своето влияние – неговите последователи са почти изравнени с християните по брой в света и се доближават до два милиарда – противоречията между сунити и шиити, наличието на светски държави – Индонезия, Турция, Египет, Нигерия, Пакистан и страните от Магреба – числото на които се увеличава за сметка на международните мрежи от терористи, които изявяват претенции за легитимност и т.н., ще мине поне известно време докато ислямът се превърне в световен фактор, сравним със САЩ, Китай, Индия, Европейския съюз или новопоявилият се БРИКС (с присъединилите се напоследък Аржентина, Египет, Етиопия, Иран, Саудитска Арабия и Обединените арабски емирства покрива 46% от населението в света!).

Комунизмът обаче остава засега главната и много опасна заплаха за световния мир и затова заслужава особено внимание. През последните повече от 110 години след овладяването на Русия от болшевиките и бурното им разрастване след Втората световна война, когато бяха овладяни Средна и Източна Европа, включително Балтийските страни и част от Германия, единствената забелязана еволюция към мирно и демократично развитие се получи в края на Студената война.

Националистическите нагони в поробените от СССР страни се оказаха по-силни от идеологията на комунизма, който беше изцяло компрометиран в Европа, където комунистическите партии просто се стопиха, макар че международният комунизъм завоюва частични успехи в третия свят и в някои страни в Южна Америка. Традиционният комунизъм еволюира в олигархично-авторитарен вид в самата Русия, където пък през последните 20 години се забелязва засилване на агресивното поведение на новите ѝ господари и стремеж за възвръщане на доскорошните им владения в Европа.

Стопанските и финансови достижения на Китай от своя страна прибавиха нови главоболия за постигането на траен мир в света.  Китай, който допреди една година беше най-многобройната страна в света (сега е Индия), отдавна е  вече и военен фактор и заплашва не само съседите си, но и  световния мир. Особено коварно е и поведението на верния му сателит Северна Корея, чрез който Китай – подобно на Иран – изнудва другите ядрени държави. Китайската комунистическа партия наброява толкова членове колкото е населението на Германия, а с нейния Комсомол – двойно повече.

Може ли да се разчита на мирна, тиха и безбурна еволюция на комунистическите режими в света към демокрация и международно сътрудничество в мир? Видяхме, че подобно развитие е поне теоретично възможно с мюсюлманските държави. Забелязват се положителни резултати в това направление навсякъде по света, макар че има и тенденция за засилване на авторитаризма.

Насърчителен беше моделът на развитие на охулените държави-чудовища, които загубиха Втората световна война. Страните от Тристранния пакт: Германия, Италия и Япония, както и техните съюзници: Унгария, Румъния, Словакия, Хърватско и България, но и не по-малко хулените и ругани Испания на генералисимус Франко и Португалия на диктатора Салазар отдавна са пример за мирната и прилична еволюция от авторитаризъм към демокрация. Испания даже избра монархичен модел, въведен и насърчаван приживе от Франко. Изброените страни са горди и достойни членове на Европейския Съюз, а Япония – освен съюзник на Запада – е също модел за успешна еволюция към демокрация.

Възможно ли е да очакваме подобно развитие на комунистическите режими по света: Китай, Северна Корея, Виетнам, Лаос и Куба? Възможно е и то не само теоретично.

Да припомним, че комунизмът бе наложен в Средна и Източна Европа: Източна Германия, Полша, Чехословакия, Унгария, Румъния, България, Албания и Югославия бяха завладени и превърнати от СССР в сателитни страни, но преминаха към демокрация след разпадането му през 1989-1990 година. Тогава от СССР се отделиха балтийските държави: Литва, Летония и Естония, както и Армения, Азърбейджан, Беларусия, Грузия, Молдова и петте мюсюлмански страни: Казахстан, Узбекистан, Киргистан, Таджикистан и Туркменистан. Всички те се развиват малко или много като демократични или поне аспириращи към демокрация.

Изчезна комунизма, по-скоро квази-комунистическите режими в Монголия и Камбоджа, в Африка: Конго, Ангола и Мозамбик, в Йемен, но се появиха подобни режими в Южна Америка: Никарагуа и Венецуела, а опита в Чили пропадна. Забелязваме, че в по-малките държави еволюция към демокрация е възможна, но това е без особено значение за огромната заплаха, която представлява Червен Китай, особено разглеждан заедно със сегашна Русия: две ядрени държави с комунистическо или авторитарно управление и агресивно поведение на международната арена.

Комунизмът е не само и не толкова идеология или опит за обяснение на света и неговите проблеми; той е главно инструмент за вземане на властта и нейното използване за постигането на комунистическият идеал, който е, просто казано, завладяването на целия свят.

Подобно на абсолютната власт, която е необходима на всеко комунистическо управление за постигането на целите си, марксическата идеология е също толкова абсолютистка, колкото и всяка фанатична религия. Тя има своят свещен текст, собствен катехизис, интерпретатори и собствени свещенослужещи, чиято ритуална проза съдържа всички отговори. Има своят рай и подходящият начин за постигането му. Има и своят апел за вяра. И своите кръстоносни походи против тези които не вярват в него.

Перманентният терор и убийствата причинени от комунистически режими са най-добре обясними като резултат от смесицата на абсолютната власт с абсолютистката марксическа идеология превърната в религия. Това което я прави толкова убийствена е нейното превземане на всички видове държавни инструменти на власт и принуда и пускането им веднага в сила за да унищожи или кoнтролира всички независими и конкурентни извори на власт, като например църквата, професиите, частните предприятия, училищата и семейството.

Комунистическата пропаганда съзира постигането на техната утопия като война против бедността, експлоатацията, империализмът и неравенството. И също като в истинска война, за да възцарува вечната добрина хора трябва да загинат. Тази война има своите необходими противници, които стават и нейни жертви: буржоазията, капиталистите, контрареволюционери, саботьори, тирани, десничари, свещеници, богати, земевладелци, но и мирни жертви, които за жалост се намират в центъра на битката.

В една война могат да бъдат убити милиони, но целта може да бъде напълно оправдана, както при победата над Хитлер и ужасният расистки нацизъм. Каузата за постигането на комунистическата утопия е такава, която оправдава всички убийства. И, разбира се, комунизмът и неговите последователи не се задоволяват със завладяването на властта в собствените си страни. Те са убедени, че комунизмът е необходим за доброто на цялото човечество.

Но човечеството, може би, просто може би, знае по-добре кое е по-добро за него и кое – не. Заплахата е реална, ръкавицата е хвърлена. Световен мир не е възможен! Сега!

Никола Алтънков                                  22 април 2024 г.