КНИЖЕН ЧЕТВЪРТЪК С ГЕОРГИ ЦАНКОВ, 4 МАРТ 2021

Страхотно събитие в културния ни живот е великолепно издадената антология на съвременната българска женска поезия „Любослов“, подготвена от Людмила Калоянова. Всъщност „Любослов“ е годишник на Лигата на българските писатели в САЩ и по света, една от най-действените и успешни творчески организации, осъществяваща на дело идеята за „дом на единението“, в който земните граници са премахнати, духът е освободен от бутилката, но това не превръща разпръснатите из всички континенти наши сънародници в бродници без родина, напротив, те се оказват още по-близо до корените си. Новият том е уникален – „Дъщерите на България по света“. Даниела Найбург е културолог, от 2008 г. тя живее в САЩ и е инициатор за създаването на български литературни клубове в Сиатъл и в Портланд. Дарина Шнайдер е родена преди 40 години в Бон, баща й е германец, но от 2017 година тя започва да пише и на български, а издателство „Елиас Канети“ представя първата й стихосбирка на роден език „Тайно чекмедже“. Лалка Павлова вече от 25 години живее със семейството си в град Кълъмбъс, щата Охайо, но споменът за черквата „Света Петка“ и за белокраките щъркели никога няма да се изтрие от съзнанието й. Василка Петрова е омъжена за кипърския писател Христос Хаджипапас и живее в Никозия. Двамата неуморно превеждат българска поезия и проза, съдействат за поставянето на кипърска сцена на „Опит за летене“ от Радичков и на „Последната нощ на Сократ“ от Стефан Цанев. Свежа Дачева е родена в Нови Пазар. От 1983 година живее последователно в Истанбул и в Рим, а от 1988 г. се установява в Стрьомстад, Швеция. По-късно специализира в Института за славянски езици в Гьотеборг. Мога да продължа много дълго с одисеите на събраните в антологията поетеси. Общото между тях е талантът, а обединителката Людмила Калоянова заявява: „Цел на това безпрецедентно по рода си издание е да изгради инклузивно литературно пространство, включващо имената на съвременни авторки от американската, европейската и австралийската творческа диаспора. Едни от най-обичаните и популярни поетеси в България могат да бъдат прочетени и „усетени“ редом до тези, които творят в Родината на словото, променяйки духовните измерения на нацията.“ Ето това толкова съществено осъзнаване на промяната на духовните измерения на нацията все още остава невидимо за немалко наши интелектуалци, които отказват да приемат огромния принос на вълните български творци-емигранти. Единението не е от днес и от вчера, то започва още с Григорий Цамблак и Киприан Киевски, преминава през сборищата в Истанбул, в Букурещ и Одеса, отвежда ни през 20-те и 30-те години на 20 век в Южна Америка, преживява невероятен разцвет с приноса на политическите странстващи по света, за да се превърне днес в съдба на хиляди разделени от родните си домове скитници под звездите. Бих го представил най-синтезирано с кратичкото стихотворение „България“ от Румяна Захариева.

едно сърце което сме готови
да натоварим с много мъка
и да го бием със криле
а полетим ли
да ни свети
крилете да не скършим
ако се блъснем
в чужда някоя планета

Румяна Захариева живее в Германия от 1970 година, има куп значими награди за написаните си на немски романи, разкази и радиопиеси, превежда Блага Димитрова, Константин Павлов, Радой Ралин, Ивайло Петров.

някой измисли времето
аз му се изсмях

– казва тя. И наистина времето спира, когато във вечността се срещат словата на Неда Антонова и на Аксиния Михайлова, на Валентина Радинска ( скоро ще представя изповедната й проза ) и на Павлина Павлова, на Илеана Стоянова и на Юлия Дивизиева с виденията на сродните им души отвъд морета и океани. И пак давам думата на Людмила Калоянова: „Творбите докосват, извън обединяващата ги женска идентичност, универсални проблеми като междуличностни отношения, отчуждение, родина, семейство, емиграция, превръщайки поетичните образи в поразителни сцени на болка, тъга или всеотдайност.“ Подборът е безмилостен към съчинителството и към самодейността, а стиховете на самата съставителка, защитила докторска дисертация на тема женска идентичност и креативно писане“, автор на представеното от мене в „книжните четвъртъци“ блестящо историко-културологично изследване „Между лавъра и кръста“, са и философски извисени, и преливащи от искрени чувства:

… отронена памет
ентропия на пренесени гени
парадокси на скъпо
платената свобода

Скъпо платената свобода не просто на измъкналите се от политическия гнет индивиди, но и на осъзнаващите отговорността си в трагичния модерен свят жени: майки, интелектуалки, поетеси, белетристки. Изданието на алманаха е истински шедьовър на полиграфията с незабравимите картини на Кина Бъговска, страхотна художничка, директор и основател на Българо-американския център за културно наследство в Чикаго, с въздействащата корица на Христо Христов, с въздишката на дългогодишната преподавателка по литература в Комплутенския университет в Мадрид Живка Балтаджиева: „Да се съберем, макар и на книга, разпилените!“. Ще завършва представянето на тома с финала на стихотворението „Да пребродиш стиха в полунощ“ от Балтаджиева – той е съвършената поанта към нещо, което винаги ще има продължение:

Между моста на Бруклин, Ню Йорк,
моста на французите, Мадрид и Лъвов мост, София
ще обичаш непознатото, спомненото,
непроницаемото,
близкото и досадно баналното. Кое от тях
няма да те боли? Кой живот
ще откажеш? Ще се завърнеш
къде? Ще се завърнеш?

В отговор на тези въпроси продължавам с още две, напълно различни и като звучене, и като светоусещане български поетични книги, всяка от които ще намери място в чувствителните ни души. Издателство „Жанет 45“ за първи път дава думата на специализантката от Кьолнския университет, преводачката от английски Гергана Панчева. Тя на два пъти, през 2011 и през 2012 г. е печелила Националния младежки конкурс за поезия „Веселин Ханчев“. Нейна редакторка е голямата ни поетеса Надежда Радулова, която представя дебютантката с думите: „Лиричният глас одрасква читателя леко, но достатъчно, за да нарани погледа, да разлюлее видимото, да извади на бял свят уж пренебрежимите дисфункции в общуването, баналния ужас на всекидневието, все по-трудно възможната близост.“ Радулова открива в стиховете „усещане за апокалипсис – не филхармонично тътнещ, а по-скоро сюрреалистично визуален“. Дали пък не приписва на Гергана Панчева нещо от собственото си светоусещане? Точно с подобни думи бих описал въздействието на поезията на самата Радулова. Онова, което най-силно ме привлече към поетиката в поетичната книга „След дланите“ е властването на иронията, която преобразява трагедията на битието. „Смес от всички нелепи / сцени на полуреалното“ – трудно е да се постигне нещо такова и авторът да не изглежда преднамерен, но общуването с Панчева е изключително естествено – още от първата изповед „Кръвна захар“: когато кръвната захар падне, било естествено жените да виждат „библейски образи в облаците“. Тя също е видяла „лика на Христос“, „защото не се храня нормално“. И страхотната поанта: „Все там съм се забравяла, / в облаците.“ Как да не й вярва човек след такова начало, как да не се вслуша в „скърцащите по различен начин врати“, как да не се съгласи с „погнусата й от правите линии“? Апокалипсисът на Гергана Панчева не ни води до геената огнена, а „ширналата се пред нас безпътица“ и изплъзващият се Смисъл, дори съвсем слабите „жизнени показатели“ не ни подтискат безмилостно. Не, тя никога няма да се изгуби в „недомислен екшън“: „Гвоздеи нормалност. / Ковем по себе си. / Забийте по един / във всяка длан.“ Едно от най-съвършените стихотворения, които съм чел напоследък. Ще ми се да го видя изписано по спирките на метрото, за да поспрат за миг хората в забързания си бяг и да се замислят. „И двойно повече пътища / ще зейнат помежду ни.“ Сякаш самият Камю е изрекъл тези думи – те са квинтесенцията на „Чужденецът“ и на „Чумата“ – зейналите бездни на отчуждението са и пътища към стигматите – кървящите рани за изцеление по телата ни.

Коренно различна е Павлина Павлова. Тя ни залива с романи, новели, стихове, а „свръхинтелектуалците“ дори като че ли не я приемат. Но хиляди хора имат огромна необходимост от привидно класическия й стих, от философските й романи, напълно чужди на модернистичните изблици. Когато навлезете в поетичния й свят, ще се докоснете до форми, напълно забравени и даже презрени от „поетите на утрешния ден“ – за тях акромонограмата, строфичен анжамбман, анастрофа, летризъм, панторим, касида, епифора, александрин, терцина, сонетен венец са анахронизми. Може би затова в едно огромно по обем изследване на поетичните тенденции от край на миналия и началото на този век дори не срещнах имената на Кирил Кадийски, на Иван Бориславов, на Павлина Павлова и на още малцината верни рицари на класическия стих. Подозирам, че повечето „модернисти“ не само не познават подобни художествени средства, но са и безсилни да се справят с тях. Преди 30-тина години един мастит критик обвини млад художник-абстракционист, че нямал представа от истинско рисуване. Тогава живописеца извади от някъде етюдите си от студентските години – и пред очите ни оживяха невероятни образи на грохнали старци, на големи женски тела, на впиващи се в лицата ни тревожни очи. „Така съм започнал“ – каза тихо той и маститият критик – прави му чест! – се поклони. За съжаление днес това е почти невъзможно. Онова, което с лекота можеха да сторят Георги Рупчев, Иван Методиев, Румен Леонидов като че ли не е по силите на развихрилите се „бардове на постмодерното“. „Шепот на вечност“, антологията, включваща поезията на Павлина Павлова за периода от 1998 до 2004 година е вик за приемственост между поколенията. Уви, възприемам го повече като вик между глухи, макар много от идеите и образите на Павлова да са истински модерни и надвременни. Този том е пиршество на сонети, а починалия наскоро рицар на българската словесност Атанас Ванчев дьо Траси пише: „Сонетният й венец „Ключът към безсмъртието“ е наистина венец и на книгата, и на досегашното й творчество. Той е синтез на мъдростта и чувствата. От него блика красота и мощ.“ Не си правя никакви илюзии, че „порокът“ да ценя и класическото, и модерното отблъсква от текстовете ми фанатиците на изтънчените литературни ребуси. Въздействат ми силно и красивите словесни концерти, омагьосващи ни със силни чувства и с неподправена сетивност, и лабиринтите на отнасящата ни в страната на сънищата и кошмарите мисъл. Павлина Павлова е изразила нещо подобно в сонета „Три-един-ство“:

Когато има разум, чувство, воля

и мъдрата змия обвива ствола,

би трябвало душата да ликува

и в мир благословен на тържествува.

Ала в живота вечно става драма –

щом има чувство, разум вече няма.

Но волята без разум губи смисъл,

а с триединство Бог ни е орисал.

Обичам да бродя сред рубаите й в „Под знака на овена“:

Орисана съм да будувам, когато всички други спят.

Аз цветни сънища сънувам, когато всички други спят.

По пътя Млечен се разхождам – Пегас е конят ми крилат.

И нови светове откривам, когато всички други спят.

Поемата „Към върха на света“ с подзаглавие „Човешката одисея“ и цикълът „Диктатура на времето“ заслужават сериозен, дълбок анализ. Напълно съм съгласен, че не всичко в тях е напълно равностойно, но тези неподправени изповеди са предназначени не за шепа избраници, а за всички, отворили сърцата си за големите въпроси на епохата, за красотата и значимостта на вечните ценности:

Ще откриеш и тъмната, мрачна страна

на живота. Ще бъдеш съсипан.

Ще си гладен за тази духовна храна.

Кой ще каже дали си орисан

да преминеш до края на земните дни

омагьосан, подвластен и силен,

от любов да си млад и дори в старини

да приличаш на остров светлинен.

„Да приличаш на остров светлинен“ е дар Божи, да можеш да се оглеждаш както в „изпълнената с неочаквани контрасти“ картина на Салвадор Дали, така и в призрачно сияйните образи от корицата на Петър Ненов. Павлина Павлова е боец на доброто и на строежа на мостове, по които да преминат „вихрите от чувства“. Не й е лесно да бъде такава, каквато е, защото:

Сама съм.

Твърде тъжен факт,

когато бих могла да съм щастлива.

Но както охлюв, в своята черупка свит,

тъгувам, болна за човешки дефицит

и смътно чувствам как животът си отива…

Но воин като нея не се оставя в лапите на „времето – убиец“ и когато „самотата скръбна“ се мъчи да я удуши, тя си припомня – представя и пред нас – „възкръсващия Феникс“. Ето затова вече мога да разкрия името на младия художник, за когото говорих в началото на този текст – това е Иван Яхнаджиев, също като Павлина творец със сложна съдба, оплюван и носен на ръце. Тя усеща, че той й е сродна душа и завършва стиха си за него с думите:

Един художник през един отрязък време

Рисуваше портрет на поетеса.

Портретът оживя, моделът в него скри се

И всичко към небето се възнесе.

Време е да се научим да разчитаме посланията на оживелите портрети и да не съдим различните форми на изкуството, стига те да ни носят познание, емпатия и надежда за възкресение.

Сред съвременните ни белетристки винаги съм отделял огромно внимание на Силвия Томова. Срещал съм различни мнения за творбите й, сблъсквал съм се с непримирима неприязън към социалната й чувствителност, но за мене романите „Тит от Никомедия“, „Печатарят“, „Грохот“ и „Милост за приятелите“ са сред най-силните и най-въздействащите произведения, създадени у нас през 21 век. Почти бяхме забравили проницателността на Силвия Томова за интимните отношения между съвременниците, представена блестящо в тома с разкази „Добър ден, Р.“, появил се преди почти 20 години, в началото на пътя й. През 2010 тя отново демонстрира брилянтна разказваческа техника в „Черни маслини и двама мъже“. В една рецензия за „Добър ден, Р.“ Ваня Клечарова представя героите в разказите на Томова като „тихи, мълчаливи, говорещи, творящи своя и нечии други светове в и извън себе си и определя писането на белетристката като „подкожно“ – „писане, биващо на ръба“. А в ранното си стихотворение „Убодено“ Силвия прошепва, че „нещата – това са здрачът след нощта, заревото, вплетеният намек за деня…“, а разказът, дал името си на нейния дебют, завършва така: „А после, когато мократа нощ премине, и тъмнината зад стъклата се спука, взрян в уморената си сянка върху ребрата на паркета, Р. ще си каже, че светът, целият, с хиените, съсъка, вятъра, момчетата, стоманения вкус на „Маргарита“, хладната кожа на другите, целият свят, всичко, едва сега започва.“ Всичко обаче продължава в „Уважаема госпожо!“, новият взрив на таланта на разказвачката Силвия Томова, представен от издателството за българска литература на Йордан Антов „Лексикон“. Трябва ли да говоря за „женското писане“, за преображенията на лишените от имена и местожителство герои, които сякаш летят с кабриото от възвишението на Мълхоланд Драйв и досущ приличат на виденията от филмите на Дейвид Линч. Повечето са с „диви сърца“ и са се впуснали ва-банк в „Божията игра“. Финалните изречения на разказа „Край на залозите“ обясняват всичко ( или нищо? – зависи как ще ги разберем! ): „Земното кълбо се завърта, прилича на пумпал, описващ елипса покрай някакво си слънце. Трак-подскок-трак. Някой е погълнал гравитацията и ние политаме от двете страни на кръга, за да стигнем, преградим и убием скоростта върху последния си шанс. Трак-подскок-трак.“ Наистина, в прозата на Силвия Томова сякаш някой е „погълнал гравитацията“, времената се смесват, противоположностите се събират, миналото и бъдещето се срещат. Някъде бях чел, че в ранната си младост белетристката имала намерение да стане актриса – днес тя е актриса – вълшебница, която се превъплъщава в „жената, която си отива“, в „изкормвачът“, даже в „пощенска пратка“… Струва ми се, че от тези разкази не биха се срамували нито Силвия Плат, нито Алис Мънро, нито дори Вирджиния Улф… Но те са си на Силвия Томова, която ни освобождава от „интуиция, която подвежда“, от „надежда, която се сгромолясва“ – води ни безстрашно из „града кратер“, в който успява да „подуши копнежите на всички души“ – на погубените и на спасените.

Продължаваме в орбитата на превежданите по цял свят знаменитости на перото. Преди да попаднем сред „добрите вещици“ на Исабел Алиенде и сред „буболечките в кревата“ на Катрин Панкол, заедно с Емма Мериът да извикаме „Да живеят кралиците!“. В новото издание на „Прозорец“ Емма Мериът, известна като летописец на историята на сериала „Имението Даунтън“ и автор на бестселърите „Светът на панаира на суетата“, „Всички факти, които се оказаха митове“ и на още пет-шест документални произведения, сред които блести „Всичко, което вие (и министър-председателят ) трябва да знаете за Великобритания“, ни повежда из живописната и доста зловеща галерия на могъщите и жестоки владетелки, позабравени от историците. Една от най-влиятелните жени във Византия, съпругата на Юстиниан I, Теодора изминава дълъг път от дъщеря на пазач, през циркова актриса и куртизанка, за да омагьоса императора, та той да я остави да води кореспонденцията с чуждестранните венценосци и да приема посланици. Тя има решаващата дума за превръщането на Константинопол в един от най-величествените градове в света. Не по-малко интересна е дъщерята на Петър I, една от най-красивите жени в Руската империя. Елисавета сама положила короната на главата си в катедралата „Успение Богородично“ през февруари 1742 година и била запомнена с баловете на „метаморфозите“, като се разпоредила: „Дамите да бъдат облечени в мъжки дрехи, а мъжете – в женски, с каквито разполагат – кринолини, кафтани или пеньоари.“ Любовникът й Иван Шувалов едва навършил осемнайсет години, когато тя вече била на четиридесет – той основал Московския университет и Художествената академия, положил началото на живописната и литературна колекция на Ермитажа. Струва си сами да преминете през този пъстър паноптикум от необикновени портрети на властни жени, само ще отбележа да не пропуснете националната героиня на Ангола, кралицата от 17 век Нзинга, която безстрашно се противопоставила на холандските колонизатори, които толкова я намразили, че разпространявали слухове за 60- те мъже в харема й, а когато слухът стигнал до маркиз дьо Сад, във „Философия в будоара“ той описал как тя умъртвявала всеки любовник след прекараната с него нощ – ето ви отмъщението за мъките на Шехерезада! Преводач на книгата е Мариана Панова, а елегантният дизайн на корицата се дължи на Анна Георгиева.

По време на принудителната изолация заради пандемията Исабел Алиенде намира отдушник в отдавна замисленото есеистично съчинение за мястото и ролята на жените в обществото „На жените с обич“. Известна като пламенна подръжничка на „феминистката революция“, знаменитата чилийка започва с признанието, че е била „феминистка още в детската градина“, тъй като стояла неотстъпно до майка си Панчита, изоставена от съпруга си с две малки деца плюс новородено пеленаче на ръце. Подобно на балканските нрави, в Чили мачизмът е пълновластен, а жените са „покорни жертви, лишени от средства и право на глас“. На шест години Исабел е изгонена от колежа на германските монахини за неподчинение- според нея, истината е, защото я възприемат като дете на самотна майка с три деца. От Панчита тя ще научи, че дори когато е крайно уязвима и отчаяна, трябва да се бори за самостоятелност, да развива потенциала си. Но същевременно вярва в хармоничните връзки, тъй като обичта между пастрока й и нейната майка ще продължи цели седемдесет години. Това всъщност е залогът за виждането на Алиенде за феминизма, като за явление, което няма нищо общо с фанатизма и с омразата към мъжете. Напълно съм съгласен с вярването й, че борбата за еманципация на жените е борба за справедливост, за признаване на другостта, но не и за нейното натрапване. И най-важното: „Колкото по-дълго живея, толкова съм по-доволна от това, че принадлежа към моя пол, най-вече защото родих Паула и Николас; това несравнимо преживяване, до което мъжете засега нямат достъп, озари моето съществуване.“ Възхищавам й се и защото е твърдо убедена, че „еманципацията не е несъвместима с женствеността“. Тя яростно защитава и правото на жената да изпитва наслада, а намерението й да живее активно докрай и да умре с достойнство и успява да отговори на фанатиците с чувство за хумор: „Културата превъзнася любовта като нещо най-велико и ние доброволно падаме в този сладостен капан по вина на тумора, който носим в мозъка си. Аз не съм изключение, моят тумор е от най-злокачествените.“ Ето как идеята за феминизма се освобождава от фаталните наслоения на злобата, на мъжемразството, на отричането на майчиния инстинкт и в крайна сметка ни отвежда до постулати, които трябва да бъдат нещо като библейски заповеди за нормалния съвременен човек: „Искаме свят, в който има красота, не само онази, която се улавя със сетивата, а и онази, която се усеща с открито сърце и с ясно съзнание. Искаме много чиста планета, защитена от всякакъв вид насилие. Искаме уравновесена, устойчива цивилизация, почиваща на уважението помежду ни, към другите живи същества и към природата. Искаме равноправна и справедлива цивилизация, без дискриминация по пол, раса, класа, възраст или по всякакъв друг разделящ ни признак. Искаме свят, изпълнен с обич, в който господстват мирът, съпричастието, почтеността, истината и състраданието.“ Може би точно заради тези прости, но изпълнени с емпатия и с хуманизъм думички налагащите „новоезика“ сноби възприемат Исабел Алиенде като „втора класа“ писател. Но нея ще я четат милиони, и ще гледат филмите по нейните произведения. Тя ни призовава, когато коронавирусът отмине, да изпълзим от бърлогите си и да се опитаме да заживеем нормално, по нови закони, сред които няма да има място за насилие и за догми. Трябва да благодарим на „Колибри“ за бързата ни среща с „На жените с обич“, а на Катя Диманова за чудесния превод от испански.

И следващата книга е на „Колибри“, а Катрин Панкол е сред най-популярните френски писатели по света. Може би отстъпва по слава само на Амели Нотомб. Родена е в Мароко – в Казабланка, точно дванайсет години след появата на едноименния филм. Баща й строи язовири и сгради, семейството се връща в Париж, когато момиченцето е на пет години и също като родителите на Алиенде се разделят. Учи литература в университета в Нантер, а през 1973 година се прославя като автор на текста „Меланхолия“ на Шийла, която превзема върховете на класациите. Пробва перото си като журналистка в „Пари Мач“ и в „Космополитен“. От първия й роман се продават повече от 300 000 копия. Това се случва през 1979 година, когато тя взема решение да замине на Ню Йорк. Взема уроци по творческо писане в Колумбийския университет. Остава в САЩ осем години, омъжва се, ражда две деца, после се развежда и през 1991 година се връща във Франция. Фурорът идва с „Жълтите очи на крокодилите“, начало на популярната и у нас поредица. Романът е преведен на 31 езика, тиражът му надхвърля два милиона, получава наградата на читателите в Германия, приза за съвременна литература в Русия. През 2014 г. повтаря успеха си с новата трилогия „Muchachas“. Според критика от „Фигаро“ Ерик Нойхоф „векът лепне по кожата на героите й“. Писателят Патрик Бесон обаче се подиграва с заглавията на Панкол и предлага следващият й роман да се нарича „Бобът не се вари сам в тигана“. Арно Вивиан смята, че 19-те романа на белетристката са най-точното определение за плажна книга. Вероятно истината е някъде по средата. Струва ми се, че тя сякаш е решила да продължи поредицата „Ейглетиерови“ на Анри Троайа. Многотомният семеен роман има богати традиции във Франция и винаги е бил повод за разногласия. От „Ругон Макарови“ на Зола, през „Семейство Тибо“ на Роже дьо Гар, та до „Хората на добрата воля“ на Жул Ромен и сагата за Балтиморови на Жоел Дикер – това са все радващи се на огромен успех сред обикновените читатели произведения, които срещат упоритата съпротива на елитарната критика. В същия ключ е решен и новият бестселър на Катрин Панкол „Буболечка в кревата“, прекрасен превод на Галина Меламед. Тристата страници се четат на един дъх, а историята на младата биоложка Роз, която може и насън да ви разкаже всичко за „любовния живот на буболечките“, но е жестоко преследвана от комплекси и страхове в живота, не може да се освободи от „черната магия“ на властната си майка и затова не знае как да намери пътя към сърцето на колегата си Лео. Както напоследък стана модерно за някои от най-нашумелите френски писатели ( най-вече за Гийом Мюсо и за Марк Леви ), действието се пренася в САЩ ( може би това е трик за осигуряване на продажби отвъд Океана ), а изненадите в сюжета са впечатляващи, тъй като ние, хората, винаги ще се вълнуваме от темата за борбата срещу рака. Така или иначе, трудно ми е да намеря в прозата на Катрин Панкол някакво превъзходство пред постигнатото от споменатата по горе Силвия Томова, от Керана Ангелова, от Теодора Димова… Но още по-жестоко би било да я сравня с Георги Господинов или с Алек Попов. Да, трябва да има равенство, а и сред мъжете, и сред жените си има върхове и плата. В сравнение с нашите „женски“ върхове, Панкол ми прилича повече на плато. Навярно е прекалено, но единици са онези, които умеят да пишат като Маргарет Атууд, канадката, която не мога да си обясня защо все още не е получила Нобеловата награда.

Сетих се за нея, защото следващата книга „Страстната година“ от Ким Лигет и критици, и читатели сравняват с „Разказът на прислужничката“. Признавам, че по-уместни ми изглеждат паралелите с „Игрите на глада“ на Сюзън Колинс. Дистопиите, или с други думи, „мрачните утопии“, в наши дни охотно се харчат, тъй като ни успокояват, че светът може да изглежда още по-враждебен и зловещ, отколкото е. Ким Лигет – по американски модел – е сменила безброй професии: ронила е царевици за пуканки, посрещала е гости в ресторант, била е аниматор в старчески дом, изявявала се е като учителка по рисуване и като туристически агент. Идеята й хрумнала преди шест години на една гара, където наблюдава около четиринайсетгодишно момиче, високо и слабо, на ръба на женствеността, което излъчвало някаква магическа енергия. Родителите й я изпращали – след–ваканцията – в интернат и докато й махали за сбогом, Ким Лигет открила облекчение по лицата им. Тогава младата писателка си прошепнала: „Какви са нещата, които правим с младите момичета!“. И се ражда историята на хлапачките от окръг Гарнър, които биват изпращани в изгнание, когато навършат 16 години. Белетристката напълно променя дневния си график, става рано призори и работи по 18 часа. Историята я поглъща. И ето че сега, заедно с американската актриса и режисьорка Елизабет Банкс, работят над екранизацията на „Страстната година“. Романът е издаден на български от „Егмонт“ в превода на Йоана Гацова. Тиърни Джеймс очаква с огромно нетърпение приключението да се откъсне от близките си, но се оказва, че във въображаемия свят има много повече насилие и принуда, отколкото в действителността. „Имах чувството, че постепенно губя връзка с реалността, с времето – дори в факта, че съм човешко същество… През всичките онези години у дома бях чакала истинския ми живот да започне, но се бе оказало, че истинският ми живот е бил именно тогава и че никога няма да стане по-добре.“ Идеята несъмнено е интересна, нищо чудно тийнейджърите да гледат филма със зяпнали устни, но това не избавя образите и сюжетните линии от вторичност. Повторенията в „царството“ на дистопиите започват да нарастват лавинообразно, също както и историите за вампирите. Докато ни втръснат. А и се очертава бум на готическите истории за помитащи човечеството пандемии. Разбира се, дано си останат в добре скалъпените занаятчийски романи.

Джейн Харпър е австралийка, но е родена през 1980 г. в Манчестър. Семейството й се премества на другия континент, когато момичето е на осем години. Живеят в предградие на Мелбърн и придобива австралийско гражданство. Но се завръща във Великобритания и завършва английска литература в университета в Кент. След това се отдава на журналистика, а през 2008 г. продължава да упражнява тази професия в Мелбърн. През 2016 година изгрява като звезда на трилъра със „Сушата“ – разказ за федерален агент, който се завръща в родния си град, за да разследва тайнствената смърт на приятел от детството. Другото й значимо постижение е „В дивата пустош“, в което Фолк отново се вихри и разследва изчезването на жена, която е била негов таен сътрудник за разкриването на финансови престъпления в голяма компания. Издателство „Хермес“ има верни сетива за нетрадиционните четива. В това отношение и третият трилър на Харпър „Изгубеният“ напълно заслужава суперлативите. Актрисата Рийз Уидърспун с право си го е харесала, а Австралийската книжна индустрия го обявява за роман на годината. Харпър получава и много ценната „Златна кама“ на писателите на криминални романи във Великобритания, както и приза на Австралийските независими писатели. „Изгубеният“, също като предишните й трилъри, не е обикновено криминале, а проникване в кошмарите на човешкото съзнание, което се случва сред почти лунния пейзаж на австралийската пустош. Двама братя – фермери, чиито земи са разделени от висока ограда, напълно са се отчуждили. Но ето че в краката им лежи мъртъв третия брат. Защо е тръгнал в неизвестна посока без вода, без храна и без телефон или радиопредавател. Самоубийство ли е това? От кутията на Пандора една след друго изпълзяват семейните тайни, довели до трагичната развръзка. Криминалното разследване не е самоцел, то ни отвежда към размисли за изолацията, за корените на предателството, за бездната между поколенията. Преводачът Коста Сивов умело ни води сред призраците от австралийската обгорена от жегите земя. Трилър, който доставя повече от удоволствие и ни води към осмисляне на семейните и родовите връзки.

Оставих за накрая книга на „Сиела“, която за себе си нарекох „историята на Павлик Морозов“ на нов глас. Племеничката на Доналд Тръмп Мери Л. Тръмп се включва свръхактивно в хора срещу бившия вече президент на САЩ с пасквила „Твърде много, никога достатъчно“ с подзаглавие „Как семейството ми създаде най-опасния човек на света“. Не ме разбирайте криво, нямам намерение да обсъждам качествата или недостатъците на Тръмп. Просто не мога да приема факта, че кръвни роднини се изправят един срещу друг и преподавателката по травма, психопатология и психология на развитието, която живее с дъщеря си в Ню Йорк е решила да напише донос срещу по-малкия брат на лелите си Мериан и Елизабет. По недопустим начин тя ни въвежда в Светая светих на семейството, за да разказва омерзителни подробности от всекиднението на Доналд, говори за „социопатията на дядо си“, за болестите на баба си. Лепва на президента етикета „нарцистично разстройство на личността“, сипе подробности за анормалното му поведение, без да скрива озлоблението си, че той бил „унищожил баща й“. Както знаете, всяко обвинение трябва да понесе и аргументите на другата страна, но издателите на Мери нямат такова намерение. Междувременно тя признава, че е сътрудничила старателно в написването на книгата му „Изкуството да се завърнеш“ и оттогава са започнали скандалите между тях. Сега обаче, както твърди, решила да не му позволи „ да унищожи страната“. Аргументите на Павлик Морозов са малко по-безобидни, но и двамата „безстрашно“ посочват врага на народа. Племеничката ни внушава, че „уникалните лични недостатъци“ на „жестокия егоист“ ( който не започна нито една война! ) допринесли да бъде манипулиран от „по-умни и по-влиятелни от него хора“, като Владимир Путин и Ким Чен Ун. Не разбирам само едно – защо трябва да ни бъдат поднасяни подобни миришещи на лошо доноси – малко ли са аналитичните критични трудове за президентството на Доналд Тръмп, написани от сериозни политически анализатори и от разследващи журналисти?

Време е да се разделим. Струва ми се, отново се натрупаха немалко теми за размисъл и възможности да бъда разкритикуван остро или пък да си спечеля нови интелектуални приятели. Накрая категорично заявявам едно – нямам намерение да крия убежденията си, за да се харесвам. Не понасям черно-белия свят и се опитвам да откривам драматизма във всяка докоснала се до разума и до сърцето ми творба.