Из „КНИЖНИ ЧЕТВЪРТЪЦИ С ГЕОРГИ ЦАНКОВ
/за стихосбирката „Натрупване на незнание“/
„…Понякога е ужасно трудно да напишеш едно изречение. Като че ли това е най-важният въпрос, сякаш си на въжето и трябва да се спасиш. А спасение няма.“ Преходът от политическия памфлет до поетичната изповед изглежда извънредно труден, но не и когато става дума за лириката на Сашо Серафимов. Почти връстници сме, с три години е по-млад от мене ( роден е през 1953 ), а поетичната му книга „Старците умират в края на града“ от 2013 г. получи номинация за наградата на името на „Христо Фотев“ и приза „Дамян Дамянов“. Сред силните му изповеди непременно трябва да не забравяме „Дума свободна“, „Дарителят на сънища“, „Синият поглед на дървото“, „Потъване на светлината“. Какви заглавия само! В паметта ми звучи финалът на „Потъване на светлината“: „А моята песен е като въжето на обесения. / Ще ме пренесе отвъд.“ В един „разнебитен свят – непотребен и омразен“, той следва изгубилия илюзиите си правдотърсач и го нарича „символ на цивилизацията“. Неотделим е от родния си Добрич, посвещава безкрайни часове на прекрасното списание „Антимовски хан“, но намира време и да сподели с нас прозренията си за съвременността и за изкуството. Новата му поетична книга „Натрупване на незнание“, представена от „Жанет 45“ с чудесното оформление на художника Христо Гочев, е за мене събитие, тъй като аз се потапям във вселената на мъдростта и на красотата, без да се измъчвам с решаването на интелектуални ребуси. Напълно споделям веруюто на Серафимов: „Стихотворението е тъжен свят от весели случки. То си има огледало за обратно време, а в очите кораб, с който плава надалеч. Все някой ще влезе в него, за да пие жива вода и да превъоръжи вътрешната си нация.“ Да се убия, не бих могъл да изразя по-понятно емоциите и тревогите, които ме връхлитат. Благодарение на поета, „прегръдката на любимите неща“ става по-здрава, осъзнавам, че „неизвестното е навсякъде – не се знае кога ще се прекъсне нишката“. Затова трябва да се пазя от „бръщолевенията“: „Вярвай във всяко нещо, / вярвай с любов / и то ще ти отвърне, /когато застанеш на прага.“ А ако трябва да подиря някакво обобщение за необходимото „натрупване на незнание“, то е следното: „Какво е Родината море – история, покъщнина, птиците, които ми дадоха песен, мракът, който ме научи да открия светлината или срещата на две случайни силни чувства.“ Книгата на Сашо Серафимов може да се чете от началото към края и обратно, неговите ритмувани и свободни размисли са богатство, което „кротко капе в реката на живота“ – а толкова много реки напоследък пресъхнаха…“
Ще ме объркат границите някой ден, така ще ме объркат! Няма да знам в България ли съм или някъде другаде. Тъжен свят. Където и да погледнеш – Европа, Азия, Америка и Африка са нахлули у нас. Носят товари от човешки болки, премесени с правила, с дрехи и хора „втора ръка“, с обърнати лодки и обратно време. Все едно си застанал на гара, откъдето излитат самолети, тръгват автобуси и влакове, потеглят кораби и конски каруци трополят…
А не стига това, ами и от оня свят се трупат стари познати от близки и далечни небеса. Шепнат: „Защо ни забравяш? Накъде си тръгнал? Без нас никъде няма да стигнеш!“. Те поне само в смутната ми душа прелитат – но и тя е някаква гара. Отместват години, разтварят страници от живота ми и четат на глас. Душата ми тръгва в една посока, тялото върви в друга. Пътувам разделен. Кой кого изпреварва и къде спира? Няма граници. Нито тук, нито отвъд.
И залезите, и утрините, и сънищата ми са без граници – ту самотни, ту препълнени с хора, ту прелеят като река, на която бреговете са от едната страна. И животът преминава през други пролуки. А може би нашият живот е една от тях.
РЪЦЕТЕ НИ ВСЕ ПРОТЕГНАТИ
„…И Бог нарече светлината ден,
а тъмнината нарече нощ“
„Битие“
На границата живея,
не знам
от коя страна е доброто, от коя – злото.
На границата на човека и нечовешкото в мене.
Хората понякога са кораби за далечно плаване
и триумфално минават през множеството,
а понякога са котви. Забити в себе си.
Ако бяхме зверове
щяхме да убиваме, колкото да се нахраним.
А ние сечем от земното кълбо цели резени,
зъбим се един на друг,
забиваме шпаги където няма противник,
хвърляме вина където няма кой да ни отговори.
Не можем един ден и една нощ да сътворим,
чакаме друг, броейки до седем, да свърши тази работа,
но ръцете ни все протегнати.
х х х
Началото на толкова неща е свързано със края на други.
ЗВЕЗДИ В НАЙ-МРАЧНАТА НОЩ
Другото е различно,
то няма предпазни колани,
не е знаменитост, не притежава къща,
не се оплаква.
Ако плува, то непременно ще изплува в съня ти,
ако лети, ще чуваш маха на крилата му,
ако е синьо, по него ще има звезди и в най-мрачната нощ.
Другото, не си ти, не съм аз, то е онова,
което проговаря вместо нас, когато
сме изгубили всички думи.
ШЕПА ПЯСЪК
На Ели и Стелиян
С поезията се боря,
с нейните красиви паметници,
които тя създава по човешкия ни път.
Защото само ранимото се спира покрай тях
и все притуря думичка или сълза.
Понякога и аз съм скитник,
нарамил всичките си времена, вървя,
безделнича край чуждите дворове, край чуждите злини.
Помитам падналите листи от дървото на живота
и сядам някъде на завет
да поговоря със тревите.
Охлюва и той пълзи край мен
да подчертае срещата с мълчанието.
А в равнината вятърът, пастир невидим,
подгонил облачното стадо, свири древната си песен.
Тъжно се оглеждам сред улиците шумни,
сред колите бързащи и хората многоетажни.
Страшна ми е тази гледка,
в която думите са шепа пясък, хвърлен във очите
и светлината все не стига бързината на живота.
ДИОГЕН
Затворен в къщата.
Обикалям от леглото до телевизора,
от телевизора до шкафа,
от шкафа до стената с картата на света.
После по река Нил
спирам пред Хеопсовата пирамида
като дете пред Бога.
. . .
Чета пиктографското писмо на шумерите по водата,
прехвърлям Хималаите с третото си око.
Атлантида е моята Итака.
-
Обуй си чехлите – вика жена ми, –
